Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (19)

18.

Малко преди това зелен пикап беше спрял при сервизния вход от другата страна на имението. Втората алея, не така бляскава като онази откъм Джин Лейн, се наглеждаше от двама охранители, прекарали по-голямата част от вечерта в пропускане на екипи за кетъринг; седяха в паркиран джип и споделяха поднос с говеждо филе и скариди.

Пикапът забави и спря. По-възрастният охранител отхапа половин скарида, остави хитиновата опашка в чинията, избърса си пръстите и слезе от джипа. На колана му имаше фенерче. Той го свали и насочи лъча към колата. От двете страни с бели букви пишеше ИЗВОЗВАНЕ НА ОТПАДЪЦИ САУТХАМПТЪН.

Охранителят приближи колата, като насочи лъча така, че да не свети в очите на шофьора. В колата нямаше друг човек. На седалката до шофьора имаше латексови ръкавици.

— Добър вечер — каза охранителят.

— Добра да е — отвърна шофьорът. Беше мъж вече на години, с прошарена коса и мустаци, с избелял от употреба работен комбинезон. Въпреки възрастта си изглеждаше жилав и силен. — Идвам за боклука.

Охранителят си погледна часовника.

— Май сме подранили, а? Още няма девет.

— Казаха ми да дойда сега — отвърна шофьорът. Имаше лек акцент, може би руски или източноевропейски. — Първо трябва да взема нещата от кетъринга, после да се върна в полунощ за втори курс.

— Добре, ще проверя.

Охранителят свали фенерчето, откачи телефона от колана си и натисна един бутон. Докато звънеше в къщата за потвърждение, освети каросерията на пикапа: беше празна, с изключение на един навит брезент. Той го повдигна. Отдолу нямаше нищо. Клекна и насочи лъча към шасито, което също беше чисто. Накрая се върна отпред и освети празната дясна седалка.

— Тежка работа само за един човек. Сам ли работиш тази вечер?

— Платиха за един човек. — Шофьорът сви рамене. — Ако бяха платили повече, щях да си взема помощник. Няма проблем. Ще приключа за нула време.

— Гледай да не се изкилиш — каза охранителят, като си мислеше, че има нещо странно. Обикновено контракторите пращаха един-двама недокументирани работници безплатно, а ето че сега бяха пратили старчок, който явно наближаваше шейсетте. Може би пък беше самият собственик?

Преди да успее да го попита така ли е, телефонът му иззвъня.

— Прието — казаха от командния пост. — В списъка са.

— Разбрано. — Охранителят се дръпна. — Влизай. Направо по алеята.

— Благодаря — каза шофьорът. Докосна козирката на шапката си, вкара пикапа през сервизния вход и продължи по чакълената алея. Имението сияеше в далечината, прозорците му бяха ярко осветени.

Пикапът продължи по алеята, докато сервизният вход не изчезна, после шофьорът изключи светлините и спря. В тази част, по средата между улицата и къщата, нямаше външно осветление и пикапът, който беше боядисан в тъмнозелено точно поради тази причина, беше почти невидим.

Остана така няколко секунди с включен двигател. Чу се изщракване, когато шофьорът дръпна една дръжка на таблото. Предният капак се вдигна и отвътре се измъкнаха двама души.

Бяха облечени с еднакви тъмнокафяви костюми и носеха черни найлонови ръкавици и обувки с подметки от суров каучук. Плюс фотографски чанти.

Иля затвори капака и отиде до предната лява врата. Шарковски го гледаше, без да пуска волана. Очите му проблясваха в тъмното.

— Трийсет минути. Не повече. Успех.

— Дано — отвърна Иля. Обърна се и бързо тръгна през поляната рамо до рамо с Женя. Очилата му бяха запотени, така че ги свали и ги избърса в костюма. Зад тях пикапът продължи към къщата, сякаш беше спрял само колкото да се ориентира.

Макар идеята да не бе негова, Иля беше приятно изненадан от номера. Двигателят на пикапа беше монтиран в централната част на колата, под седалките. Дизайнът осигуряваше добро разпределение на тежестта, намаляваше инерцията и правеше колата по-повратлива. И най-важното, оставяше предната част празна, ако не се броят акумулаторът, резервоарът и радиаторът. На никого досега не му бе хрумвало да провери под капака.

Двамата с Женя вървяха в идеален синхрон. Преди да стигнат кръга светлина, хвърлян от къщата, се разделиха. Докато се обръщаше, Иля погледна Женя и каза:

— Успех.

— Дано — отвърна Женя и се ухили толкова широко, че скулите му повдигнаха очилата. После тръгна към тентата с фотографската чанта на рамо. След секунди изчезна в тълпата.

Иля се обърна към имението, което сияеше като дворец. Беше истински лабиринт, но той знаеше всичките му тайни. Докато пресичаше поляната, освободи закопчалките на чантата, за да може по-лесно да извади оръжието.

Стигна до верандата. Предните врати бяха широко отворени. Еркерът малко встрани от тях осветяваше грижливо окосената трева. Иля погледна вътре и видя гости, насядали в удобни фотьойли.

Влезе, без да се колебае.

Беше девет и пет.