Антъни Райън
Кръвна песен (4)

1.

Сутринта, когато бащата на Вейлин го отведе до седалището на Шестия орден, земята бе застлана с гъста мъгла. Момчето яздеше отпред, стиснало седлото, и се радваше. Баща му рядко го извеждаше на езда.

— Къде отиваме, милорд? — попита Вейлин, когато баща му го поведе към конюшнята.

Високият мъж не отговори, но спря за миг, преди да сложи седлото на гърба на коня. Вейлин бе свикнал с нежеланието на баща си да отговаря на въпроси и не се замисли.

Железните подкови на жребеца затракаха по плочника. Излязоха през източната порта, над която бяха окачени клетки с трупове и се носеше неприятна миризма на гнило. Вейлин се беше научил да не пита с какво хората са заслужили подобно наказание. Това бе един от въпросите, на които баща му отговаряше винаги и историите оставяха Вейлин потен и разплакан в леглото. Ослушваше се за всеки шум навън и очакваше крадци, бунтовници или повлияни от Мрачното Отричащи да се появят всеки момент.

Павираният път свърши и баща му пришпори коня в тръс, а после и в галоп. Вейлин се смееше възбудено. За момент изпита срам от радостта си. Майка му бе починала само преди два месеца и тъгата на баща му висеше като тъмен облак над къщата, плашеше прислугата и отблъскваше евентуалните посетители. Но Вейлин бе само десетгодишен и представите му за смъртта бяха съвсем детски. Майка му му липсваше, но смъртта й беше мистерия, най-дълбоката тайна на възрастните, и той дори не знаеше защо плаче, и продължаваше да отмъква сладки от готвача и да си играе с дървени мечове на двора.

Препускаха само отначало, после баща му намали. За Вейлин беше твърде кратко, искаше му се да галопират завинаги…

Спряха пред голяма желязна порта. Решетките й бяха по-високи от три човешки боя и завършваха с остри шипове. На върха на арката имаше желязна статуя: воин, стиснал пред гърдите си меч, сочещ надолу, с лице на древен скелет. Стените от двете страни бяха почти толкова високи, колкото портата. От лявата страна имаше дървена подпора, от която висеше пиринчена камбана.

Бащата на Вейлин се смъкна от коня и свали Вейлин от седлото.

— Какво е това място, милорд? — попита момчето. Гласът му му се стори като крясък, въпреки че шептеше. Тишината на мъглата го безпокоеше, освен това не харесваше вратата и статуята над нея. Знаеше с детската си увереност, че празните очи са лъжа, трик. Статуята ги наблюдаваше и изчакваше.

Баща му не отговори, а вместо това измъкна камата от ножницата на колана си и удари камбаната с дръжката й. Звънът сякаш оскверни тишината. Вейлин затисна ушите си с длани и го изчака да заглъхне. Когато вдигна поглед, баща му бе застанал до него.

— Вейлин — каза баща му с пресипнал сериозен глас. — Помниш ли на какво те научих? Семейният ни девиз.

— Да, милорд.

— Кажи го.

— Верността е нашата сила.

— Да. Верността е нашата сила. Запомни го. Запомни, че си мой син и че аз искам да останеш тук. Тук ще научиш много неща и ще станеш брат от Шестия орден. Но винаги ще бъдеш мой син и ще уважаваш моите желания.

По чакъла зад портата се чуха стъпки и Вейлин зърна зад решетките висока закачулена фигура. Човекът ги изчакваше. Лицето му бе скрито от мъглата, но Вейлин потръпна, усещаше, че го оглеждат и оценяват. Погледна баща си и видя едър мъж със силни черти, прошарена брада и дълбоки бръчки. В изражението му имаше нещо ново, нещо, което Вейлин не бе виждал никога и не можеше да определи. След години щеше да го среща по лицата на хиляди мъже и да го приеме за приятел: страх. Направи му впечатление, че очите на баща му са необичайно тъмни, много по-тъмни от майчините му. Така го запомни през остатъка от живота си. За хората той беше Военачалника, Първия меч на кралството, героят от Белтриан, спасител на краля и баща на известен син. Но за Вейлин винаги щеше да бъде боязливият човек, изоставящ детето си пред портите на седалището на Шестия орден.

Усети как баща му го побутва в гърба.

— Тръгвай, Вейлин. Върви при него. Той няма да ти направи нищо лошо.

„Лъжец!“ Краката на момчето се провлачиха по земята, докато баща му го буташе към портата. Когато наближиха, Вейлин видя лицето на закачуления по-ясно. Беше тясно и продълговато, с тънки устни и бледосини очи. Вейлин усети, че се взира в тях. Тесноликият мъж също се вгледа в него, без да обръща внимание на баща му.

— Как се казваш, момче? — Гласът беше мек, като въздишка в мъглата.

Вейлин не разбра как успя да отговори, без гласът му да трепне.

— Вейлин, милорд. Вейлин Ал Сорна.

Тънките устни се извиха в нещо като усмивка.

— Не съм лорд, момче. Аз съм Гайнил Арлин, аспект на Шестия орден.

Вейлин си спомни уроците на майка си.

— Извинявайте, аспект.

Зад него се чу изпръхтяване. Вейлин се обърна и видя, че баща му е яхнал коня и се отдалечава бързо в мъглата: тропотът на копитата по меката земя постепенно заглъхна.

— Вейлин, той няма да се върне — заговори аспектът с продълговатото лице. Усмивката му бе изчезнала. — Знаеш ли защо те доведе тук?

— Да науча много неща и да стана брат от Шестия орден.

— Да. Но никой не може да влезе, освен по собствен избор, без значение от възрастта.

Внезапно Вейлин изпита желание да хукне в мъглата. Можеше да избяга. Щеше да си намери разбойническа банда, която да го приеме, щеше да живее в горите и да има множество приключения, и да се преструва на сирак… „Верността е нашата сила.“

Аспектът го гледаше безизразно, но Вейлин знаеше, че прочита всяка мисъл в детската му глава. След години се чудеше колко момчета, доведени или подлъгани да дойдат тук от коварните си родители, са побягнали и дали са съжалявали за избора си.

„Верността е нашата сила.“

— Искам да вляза — каза той на аспекта. В очите му имаше сълзи и той примигна, за да ги пропъди. — Искам да науча много неща.

Аспектът отключи вратата. Вейлин забеляза, че по ръцете му има много белези. Мъжът открехна портата и го подкани.

— Влизай, малки ястребе. Вече си наш брат.

 

 

Вейлин моментално осъзна, че седалището на Шестия орден не е къща, а истинска крепост. Гранитните стени се извисяваха над него като скали, докато аспектът го пускаше през портата. По бойниците патрулираха тъмни фигури и го гледаха с безизразни, скрити от мъглата очи. Решетката на увенчания с арка вход бе вдигната, а отстрани стояха двама копиеносци, от по-възрастните ученици, които се поклониха уважително на преминаващия аспект. Той почти не им обърна внимание и поведе Вейлин към двора, където други ученици премитаха паветата, а от ковачницата се носеше звън на метал. Вейлин беше виждал замъци и преди. Родителите му веднъж го бяха завели в кралския дворец, нагизден в най-хубавите си дрехи, и там трябваше да изтърпи безкрайната и скучна реч на аспекта на Първия орден, който описваше величието на кралското сърце. Но самият дворец беше ярко осветен лабиринт със статуи, гоблени, полиран мрамор и доспехи на стражите, в които можеше да се огледаш. Въобще не миришеше на тор и пушек и нямаше стотици мрачни стаички, несъмнено криещи забранени за малки момчета тайни.

— Вейлин, кажи ми какво знаеш за този орден — нареди аспектът, докато го водеше към главната цитадела.

Вейлин започна да рецитира уроците на майка си:

— Шестият орден носи меча на правосъдието и сразява враговете на Вярата и Кралството.

— Много добре. — Аспектът изглеждаше изненадан. — Добре са те научили. Но с какво сме по-различни от останалите ордени?

Вейлин се замисли за отговора. Вече влизаха в цитаделата. Видя две момчета, около дванайсетгодишни, които се сражаваха с дървени мечове — разменяха удари, мушкания и парирания. Биеха се в очертан с тебешир кръг и всеки път щом схватката ги доближеше до ръба, гладко избръснатият инструктор ги удряше с пръчка. Те въобще не трепваха при ударите, съсредоточени върху двубоя. Едното момче се протегна твърде напред при поредното мушкане и получи удар по главата. От раната шурна кръв и то залитна и падна тежко извън кръга, което му докара нов удар с пръчката на инструктора.

— Вие се сражавате — каза Вейлин. Насилието и кръвта караха сърцето му да се разтуптява.

— Да. — Аспектът спря и го изгледа отгоре. — Сражаваме се. Убиваме. Щурмуваме крепостни стени под стрели и огън. Посрещаме щурмовете на конницата. Просичаме си път сред гора от пики и копия, за да пленим вражеското знаме. Шестият орден се сражава. Но знаеш ли за кого?

— За Кралството.

Аспектът приклекна и лицата им се изравниха.

— Да, за Кралството. Но кое е още по-важно?

— Вярата?

— Говориш несигурно, малки ястребе. Може би не си толкова добре научен, колкото смятах.

Зад него инструкторът дърпаше поваленото момче да стане сред дъжд от обиди.

— Тромав малоумен тъпчещ се с лайна дебил! Ставай! Ако паднеш пак, лично ще се погрижа да не станеш повече.

— Вярата е сбор от нашата история и дух — изрецитира Вейлин. — Когато преминем в отвъдното, нашата същност се слива с душите на Покойните, за да ни даде напътствие в живота. В замяна ние им отдаваме почит и вяра.

Аспектът повдигна вежда.

— Добре си научил катехизиса.

— Да, сър. Майка ми ми преподаваше често.

Лицето на аспекта помръкна.

— Майка ти… — Направи пауза и възвърна безизразната си маска. — Повече няма да споменаваш майка си. Нито баща си или други членове на семейството. Нямаш друго семейство освен Ордена. Вече принадлежиш на Ордена. Разбираш ли?

Момчето с раната на главата бе паднало отново и инструкторът го налагаше — стоварваше пръчката с прецизни отмерени удари. Приличащото на скелет лице почти не издаваше емоции. Вейлин беше виждал подобно изражение, когато баща му налагаше някое от кучетата си.

„Вече принадлежиш на Ордена.“ За своя изненада осъзна, че сърцето му се е успокоило, а гласът му не потрепери въобще, когато отговори:

— Разбирам.

 

 

Инструкторът се казваше Солис. Имаше изпити черти и очи като на коза: сиво-жълти, студени и втренчени. Погледна Вейлин и попита:

— Знаеш ли какво е мърша?

— Не, сър.

Инструктор Солис се приближи и надвисна над него. Сърцето на Вейлин отказа да се разтупти. Гледката на облещения като череп учител, налагащ момчето на земята, бе заменила страха с разгарящ се гняв.

— Това е мъртво месо, момче — продължи Солис. — Плът, оставена на бойното поле, да бъде изкълвана от гарвани и оглозгана от плъхове. Това те очаква, момче. Мъртва плът.

Вейлин не каза нищо. Козите очи на Солис се опитваха да проникнат в него, но Вейлин знаеше, че не виждат страх. Инструкторът го караше да се гневи, а не да се бои.

В таванската стая на северната кула имаше десет момчета. Всичките на приблизително еднаква възраст. Някои подсмърчаха изоставени и самотни, а други се подсмихваха на неочакваната свобода от родителски надзор. Солис ги накара да се строят; удари с пръчката си едно по-едро момче, което беше твърде бавно.

— По-чевръсто, куха тикво.

Огледа ги едно по едно, като на няколко пъти пристъпи напред, за да обиди някого.

— Име? — попита той едно високо русоляво момче.

— Норта Ал Сендал, сър.

— Ще ме наричаш инструктор, а не сър, малоумнико. — Продължи по редицата. — Име?

— Баркус Джешуа, инструктор — отвърна едрото момче, което бе ударил преди малко.

— Виждам, че в Нилсаел още развъждат товарни животни.

И така, докато не изреди всичките. Накрая застана пред тях и произнесе кратка реч.

— Несъмнено семействата ви са ви пратили тук по различни причини. Искат да станете герои, да прославите името им, да могат да се хвалят с вас, докато къркат и курварстват из града, или просто искат да се отърват от ревнивите си сополанковци. Е, забравете ги. Ако ви искаха, нямаше да се озовете тук. Вече сте наши и принадлежите на Ордена. Ще се научите да се биете и ще убивате враговете на Кралството и Вярата, докато не умрете. Нищо друго няма значение. Нищо друго не ви засяга. Нямате семейство, нямате мечти, нямате амбиции, освен тези на Ордена.

Нареди им да вземат грубите чували от зебло от леглата и да изтичат по безбройните стълби на кулата до конюшнята, за да ги напълнят със слама, като не спираше да ги налага с пръчката. Вейлин беше сигурен, че отнася повече удари от останалите и че Солис нарочно го бута към по-старите и влажни купчини в дъното. Щом напълниха чувалите, инструкторът ги върна обратно, за да ги оставят на дървените рамки, които щяха да им служат за легла. Последва ново тичане надолу, този път към хранилищата под кулата. Момчетата се строиха задъхани, дъхът им излизаше на пара в студения въздух. Хранилищата изглеждаха огромни. Тухлените им стени изчезваха в мрака във всички посоки. Страхът на Вейлин започна да се връща, докато гледаше безкрайните пълни със заплаха сенки.

— Очите напред! — Пръчката на Солис се стовари върху ръката му и той едва потисна болезненото си изскимтяване.

— Нова реколта, инструктор Солис? — чу се весел глас. От мрака се появи много едър мъж. Грамадната му като бут шунка ръка стискаше маслена лампа. Вейлин за пръв път виждаше човек, който сякаш да е по-широк, отколкото висок. Туловището му бе обвито с тъмносиво наметало като на останалите инструктори, но с избродирана червена роза на гърдите. По наметалото на инструктор Солис нямаше никакви знаци.

— Поредният товар с лайна, инструктор Грейлин — отвърна Солис с нотка на примирение.

На месестото лице на Грейлин за миг се мярна нещо като усмивка.

— Какъв късмет, че са попаднали под твое ръководство.

За момент настъпи тишина и Вейлин усети напрежението между двамата. Това, че Солис проговори първи, му се стори важно.

— Имат нужда от екипировка.

— Разбира се. — Грейлин се приближи да ги огледа. Изглеждаше странно подвижен за толкова едър човек и сякаш се носеше по плочите. — Малките бойци трябва да бъдат въоръжени за предстоящите битки. — Продължаваше да се усмихва, но Вейлин забеляза, че в очите му няма веселие. Отново се сети за баща си, как гледаше на конския панаир, когато някой търговец се опитваше да го заинтересува с нов жребец. Баща му щеше да обиколи животното и да му покаже признаците, които определяха дали ще стане добър боен кон, плътността на мускулите, от която зависеше това дали ще е стабилен в мелето, но твърде бавен при атака. Казваше, че най-добрите жребци трябва да запазят част от духа си след укротяването и обучението. „Гледай очите, Вейлин. Търси коне с искрици в очите.“

Това ли търсеше инструктор Грейлин в тях, искрици в очите? Нещо, показващо кой ще издържи и как ще се справи при схватка или атака?

Грейлин спря до едно слабичко момче, Кейнис, което бе понесло може би най-тежките обиди на Солис. Изгледа го напрегнато и момчето се размърда от притеснение.

— Как се казваш, малки боецо? — попита Грейлин.

Момчето преглътна, преди да отговори.

— Кейнис Ал Ниса, инструктор.

— Ал Ниса. — Грейлин се замисли. — Благородно семейство с прилично положение, доколкото помня. Земите ви са на юг и сте сродени с дома Хурниш. Доста си далеч от къщи.

— Да, инструкторе.

— Е, не се бой. Вече имаш нов дом в Ордена. — Потупа момчето три пъти по рамото и Кейнис леко се сви. Пръчката на Солис несъмнено го караше да се притеснява и от най-леките докосвания. Грейлин продължи по редицата, като задаваше различни въпроси и предлагаше съчувствие. През цялото време инструктор Солис потупваше с пръчката по бедрото си. Ехото отекваше в хранилището.

— Мисля, че знам твоето име, малки боецо. — Туловището на Грейлин се надвеси над Вейлин. — Ал Сорна. Служих с баща ти по време на мелденейската война. Велик човек. Приличаш на него.

Вейлин усети капана и не се поколеба.

— Нямам семейство, инструкторе. Само Ордена.

— Но Орденът е семейство, малки боецо. — Грейлин се ухили. — Ние с инструктор Солис сме ваши чичовци. — Това го накара да се ухили още повече. Вейлин погледна Солис и видя, че той се взира в Грейлин с неприкрита омраза.

— Последвайте ме, доблестни младежи! — Грейлин вдигна лампата над главата си и тръгна навътре в хранилището. — Не се отделяйте, плъховете не харесват посетители, а някои са по-едри от вас. — И се ухили отново. Кейнис изскимтя и се огледа уплашено в безкрайния мрак.

— Не му обръщай внимание — прошепна Вейлин. — Тук няма плъхове. Твърде чисто е и няма какво да ядат. — Не беше сигурен дали е вярно, но звучеше що-годе окуражително.

— Млъквай, Сорна! — Пръчката на Солис изсвистя над главата му. — Хайде, мърдайте!

Последваха лампата на инструктор Грейлин в тъмнината на хранилището. Стъпките и смехът на едрия мъж ехтяха нереално, нарушаваше ги епизодичното изплющяване на пръчката на Солис. Очите на Кейнис шареха трескаво, несъмнено в търсене на гигантските плъхове.

Сякаш вървяха цяла вечност, преди да стигнат до здрава дъбова врата в грубата тухлена стена. Грейлин им нареди да изчакат и откачи от колана си връзка ключове.

— Сега, младежи, нека ви нагласим за предстоящите битки — каза и отвори широко вратата.

Помещението приличаше на голяма пещера. Пещера с безброй рафтове с мечове, копия, лъкове, пики и всякакви други оръжия, а покрай стените бяха наредени бъчви и чували с брашно и зърно.

— Малкото ми владение — обяви Грейлин. — Аз съм отговорник за хранилището и оръжейната. Няма бобено зърно или острие на стрела, които да не съм преброил два пъти. Ако се нуждаете от нещо, аз ще ви го осигурявам. И ще отговаряте пред мен, ако го изгубите. — Вейлин забеляза, че усмивката му е изчезнала.

Строиха се пред склада и Грейлин им изнесе десет големи сиви чувала.

— Това са даровете на Ордена, младежи — заяви весело инструкторът. — Във всеки има следните неща: един дървен меч по азраелски модел, един ловджийски нож, дълъг двайсет и пет сантиметра, ботуши, два чифта панталони, две памучни ризи, едно наметало, една закопчалка, една кесия, естествено, празна, един от тези… — Инструктор Грейлин протегна към лампата нещо, което проблесна, и го завъртя на верижката му. Беше медальон, сребърен кръг с гравирана фигура, в която Грейлин разпозна воина с черепа, изобразен на външната порта. — Това е знакът на Ордена. Изобразява Салтрот Ал Дженриал, първия ни аспект. Носете го винаги. Когато спите, когато се къпете, винаги. Сигурен съм, че инструктор Солис е подготвил множество наказания за момчетата, които забравят да го носят.

Солис запази мълчание, но пръчката, която пошляпваше по ботуша му, говореше достатъчно красноречиво.

— Другият ми дар ще се изрази в няколко съвета — продължи инструктор Грейлин. — Животът в Ордена е суров и често кратък. Много от вас, може би всички, ще бъдат изключени преди последния изпит. Тези, които си спечелят правото да останат, ще прекарат живота си в патрулиране на далечни граници, безкрайни схватки с диваци, разбойници и еретици, при които най-вероятно ще загинете, ако имате късмет, или ще бъдете осакатени, ако нямате. След петнайсет години служба малцината оцелели ще получат собствено командване или ще се върнат тук да обучават тези, които ще ви заместят. Това е животът, на който са ви обрекли семействата ви. Може да не ви изглежда така, но това е чест, така че се радвайте, слушайте инструкторите, усвоете уроците и винаги поддържайте Вярата. Запомнете тези думи и ще живеете дълго в Ордена.

— Усмихна се отново и разпери месестите си ръце. — Това е всичко, което мога да ви кажа, малки воини. Сега изчезвайте. Несъмнено ще ви видя скоро, щом изгубите ценните дарове. — Изхили се пак и изчезна в склада, а ехото на смеха му ги следваше, докато пръчката на Солис ги подкарваше да излязат от хранилището по-бързо.

 

 

Стълбът беше висок шест стъпки и боядисан в червено, синьо и зелено, отгоре надолу. Имаше двайсетина такива, разпръснати по тренировъчната арена, мълчаливи свидетели на мъченията. Солис бе накарал всеки да застане пред един стълб и да го удря с дървен меч според неговите инструкции.

— Зелено! Червено! Зелено! Синьо! Червено! Синьо! Червено! Зелено! Зелено…

Ръката на Вейлин изтръпна след първите няколко удара, но той продължаваше да размахва дървения меч с всичка сила. Баркус спря след няколко замаха и си докара дъжд от удари с пръчката, който премахна обичайната му усмивка и го остави с окървавено чело.

— Червено! Червено! Синьо! Зелено! Червено! Синьо! Синьо…

Вейлин откри, че ръката му ще се схване, ако не извива меча в последния момент, така че острието да се плъзга, а не да блъска дънера. Солис застана зад него и гърбът му настръхна в очакване на пръчката. Но инструкторът го изгледа само за миг, след което изръмжа и се премести, за да накаже Норта, който бе ударил синята част вместо червената.

— Отвори си ушите бе, глупак!

Норта понесе удара във врата мълчаливо, примигна, за да разкара сълзите, и продължи да налага дънера.

Упражнението продължи, като плющенето на пръчката даваше остър контрапункт на тропането на мечовете в стълбовете. По някое време инструкторът ги накара да сменят ръцете.

— Братята в Ордена се сражават и с двете ръце. Загубата на крайник не е оправдание за страхливост.

След малко повече от час Солис им нареди да спрат, строи ги в редици и смени пръчката с дървен меч. И неговият беше по азраелски модел: право острие, дръжка за ръка и половина и тънък извит метален предпазител за пръстите. Вейлин разбираше от мечове — баща му имаше много, окачени над камината в трапезарията, които изкушаваха детските му ръце, макар че никога не бе събрал кураж да ги пипне. Те, разбира се, бяха по-големи от учебните. Остриетата им бяха поне по метър, остри, но носещи неравния ръб, получаващ се от точиларския камък, заглаждащ нащърбванията и неравностите, получени при употреба. Имаше един меч, който привличаше вниманието му по-често от останалите, окачен високо на стената, далече от обсега му. Острието сочеше надолу, право към носа му. Прост меч, азраелски, като повечето от останалите, без украса, но острието му не беше поправяно. Винаги беше излъскан, но се виждаха всички драскотини и нащърбвания. Вейлин не смееше да пита баща си, затова се обърна към майка си, макар и с не по-малко притеснение, защото знаеше, че тя мрази оръжията. Откри я в салона, където четеше, както обикновено. Беше в ранните дни на болестта й и лицето й бе изпито, което го караше да се взира в него. Тя се усмихна и потупа мястото до себе си. Обичаше да му показва книгите и момчето разглеждаше гравюрите и слушаше истории за Вярата и Кралството. Вейлин седна до нея и заслуша търпеливо историята за Керлис Неверника, наказан с вечна смърт, защото отказал напътствията на Покойните, докато не настъпи достатъчна пауза, за да зададе въпроса си:

— Мамо, защо баща ми не си оправи меча?

Тя спря по средата на страницата, без да поглежда към него. Тишината се проточи и Вейлин се зачуди дали не е приела тактиката на баща му просто да го игнорира. Беше на път да се извини и да поиска да се оттегли, когато тя каза:

— Това е мечът, който баща ти е получил, когато се е присъединил към армията. Сражавал се е с него много години по време на създаването на държавата и след това кралят го направи Меч на кралството. Затова се казваш Вейлин Ал Сорна, а не просто Вейлин Сорна. Нащърбванията по меча показват историята на баща ти. Затова го остави така…

— Сорна, събуди се! — Крясъкът на Солис го върна рязко в настоящето. — Ти, с плъшето лице, ще си първи. — Инструкторът посочи на Кейнис да застане пред него. — Аз ще атакувам, ти ще се защитаваш. Ще продължаваме, докато един от вас не успее да ме парира.

Солис се раздвижи рязко и мушкането му уцели момчето в гърдите преди то изобщо да понечи да вдигне меча си. Кейнис се строполи на земята.

— Жалко изпълнение, Ниса. Ти, следващият, Дентос ли се казваше?

Дентос имаше остри черти, права коса и длъгнести крайници. Говореше със западноренфаелски акцент, което дразнеше инструктора.

— Биеш се както и говориш — коментира Солис, след като дървеното острие фрасна Дентос в ребрата и той падна на земята, останал без дъх.

— Джешуа, ти си наред.

Баркус успя да избегне първото светкавично мушкане, но рипостът му не успя и беше повален с втория замах, прицелен в краката.

Следващите две момчета бяха свалени бързо, както и Норта, въпреки че той почти успя да избегне мушкане, но това не впечатли инструктора.

— Трябва да се справяте по-добре. — Обърна се към Вейлин. — Давай, Сорна.

Вейлин застана пред инструктора и зачака. Студеният поглед на Солис привличаше неговия, бледите очи го фиксираха… Без да мисли, Вейлин пристъпи настрани и вдигна меча си, отбивайки замахването на Солис с остър пукот.

Момчето пристъпи назад, с вдигнат меч, готов за нов удар. Не обръщаше внимание на смразяващата тишина на останалите: беше се съсредоточил за следващата атака на инструктор Солис, която несъмнено щеше да е подсилена с гнева на унижението. Но следваща атака нямаше. Инструкторът прибра оръжието и им нареди да вземат вещите си и да го последват в столовата. Докато вървяха през двора, Вейлин го наблюдаваше внимателно. Търсеше внезапното напрягане, сигнализиращо пореден удар с пръчката, но киселото изражение на Солис оставаше непроменено. Вейлин не вярваше, че инструкторът ще преглътне обидата, и се закле, че няма да бъде сварен неподготвен за неизбежното наказание.

 

 

Обядът беше донякъде изненадващ. Трапезарията беше пълна с момчета и ехтеше от гласове — обичайните момчешки закачки и клюки. Масите бяха подредени по възраст, като най-малките бяха до вратата, където беше най-ветровито, а най-големите бяха в дъното, близо до масата на инструкторите. Учителите бяха около трийсет, предимно мълчаливи и покрити с белези, някои имаха следи от сериозни изгаряния. Един от тях, който седеше в края и мълчаливо ядеше хляб и сирене, сякаш бе загубил целия си скалп. Само инструктор Грейлин изглеждаше развеселен и се смееше шумно, стиснал кълка в дебелите си пръсти. Останалите го игнорираха или само кимаха учтиво на духовитите му лафове.

Солис ги заведе до най-близката до вратата маса и им нареди да сядат. На нея имаше други групички момчета на тяхната възраст. Бяха пристигнали преди няколко седмици и бяха по-напред в обучението. Вейлин забеляза, че някои се сбутаха с насмешка и превъзходство, и това не му се хареса.

— Може да говорите свободно — каза Солис. — Яжте и не се замеряйте с храната. Имате час. — Наведе се и тихо каза на Вейлин: — Ако се биете, не си чупете костите. — След това отиде да седне при другите инструктори.

Масата бе отрупана с печено пиле, пай, плодове, хляб, сирене и дори сладкиши. Пиршеството контрастираше рязко с неприветливата строгост, която цареше досега. Вейлин беше виждал толкова храна на едно място само в кралския дворец, а тогава не му бяха позволили да яде почти нищо. Момчетата насядаха мълчаливо, донякъде смаяни от изобилието на храната и донякъде от смущение: все пак бяха практически непознати.

— Как го направи?

Вейлин вдигна поглед към Баркус, едрото нилсаелско момче, седнало от другата страна на подноса със сладкиши.

— Кое?

— Как парира удара?

Останалите го гледаха напрегнато, а Норта притискаше кърпичка към разкървавената си устна. Вейлин не можеше да прецени дали завиждат, или са засегнати.

— Очите — отговори той и си наля вода в проста калаена чаша.

— Какво очите? — попита Дентос, докато тъпчеше устата си с хляб и ръсеше трохи. — Искаш да кажеш, че е използвал Мрачното ли?

Норта се засмя, както и Баркус, но останалите изглеждаха смразени от предположението. За Мрака или Мрачното, както го наричаха по-често, не се говореше. Кейнис като че ли не чу — беше се съсредоточил върху порция пилешко с картофи и видимо не обръщаше внимание на разговора.

Вейлин се размърда на стола, притеснен от вниманието.

— Той ни подлъгва с очи. Взира се в нас, ние отвръщаме и вниманието ни е отвлечено. След това атакува, докато още се чудим, какво планира. Не го гледайте в очите, гледайте краката и меча.

Баркус отхапа от една ябълка и изръмжа:

— Прав е. Мислех, че се опитва да ме хипнотизира.

— Това пък какво значи? — попита Дентос.

— Прилича на магия, но всъщност е трик — обясни Баркус. — На миналогодишния летен панаир имаше мъж, който караше хората да повярват, че са прасета. Караше ги да ровят в земята, да грухтят и да се търкалят в лайната.

— Как така?

— Не знам, с някакъв номер. Размахваше една дрънкулка пред очите им и говореше тихо и после те правеха каквото им каже.

— Дали инструктор Солис може да прави такива неща? — попита Дженис, момче, което Солис бе оприличил на магаре.

— Вярата знае. Знам, че учителите от ордените знаят множество тайни неща, особено тези от Шестия. — Баркус вдигна една кълка и я огледа доволно преди да отхапе. — Явно разбират и от готвене. Карат ни да спим на сламеници и ни бият, но поне ни хранят добре.

— Да — съгласи се Дентос. — Като кучето на чичо ми Сим.

Настъпи объркана тишина.

— Кучето на чичо ти Сим ли? — попита Норта.

Дентос кимна и преглътна голямо парче пай.

— Ръмжо. Най-доброто бойно куче в западните провинции. Имаше десет победи, преди да му разкъсат гръкляна миналата зима. Чичо Сим си го обичаше. Има четири деца от три жени, ама си обичаше кучето повече. Даваше му да яде преди да даде на децата. И то все най-хубавото. За децата каша, за кучето говеждо. — Засмя се сухо. — Дъртото му копеле.

Норта явно не схващаше.

— Какво значение има как някакъв ренфаелски селянин си храни псето?

— Хранил го е, за да се бие по-добре — обясни Вейлин. — Хубавата храна изгражда здрави мускули. Затова бойните коне се хранят със зърно и овес и не се оставят на обикновено пасище. — Кимна към яденето на масата. — Колкото по-добре се храним, толкова по-добре ще се бием. — Очите му срещнаха очите на Норта. — И не мисля, че трябва да го наричаш селянин. Тук всички сме селяни.

Норта го изгледа студено.

— Нямаш право да ни командваш, Ал Сорна. Баща ти може да е Военачалник, обаче…

— Не съм син на никой, както и ти. — Вейлин си взе едно хлебче и усети ръмженето на стомаха си. — Вече не.

Потънаха в тишина, съсредоточени върху храната. На една от другите маси започна бой. Храна и съдове се разлетяха сред вихър от юмруци и ритници. Неколцина се включиха веднага, други подвикваха окуражително отстрани. Повечето останаха по масите си, а мнозина даже не вдигнаха поглед. Боят продължи няколко минути, преди един инструктор, едрият мъж с обгорения череп, да се намеси — размахваше пръчката си с мрачна ефективност. Замесените в мелето момчета бяха огледани за контузии и след като обърсаха разкървавените си лица, се върнаха на масата. Едно беше изпаднало в безсъзнание и го отнесоха в лечебницата. След малко в трапезарията отново се надигна глъчка, сякаш нищо не се бе случило.

— Чудя се в колко битки ще участваме — обади се Баркус.

— В много — отвърна Дентос. — Нали чухте дебелия учител.

— Казват че войните са останали в миналото на Кралството — включи се Кейнис. Обаждаше се за пръв път и сякаш се притесняваше да сподели мнението си. — Може би няма да има повече битки.

— Винаги има следваща война — каза Вейлин. Беше го чул от майка си. Бе го изкрещяла по време на един от споровете си с баща му. Преди последния му поход и преди тя да се разболее. Кралски пратеник бе пристигнал една сутрин със запечатано писмо. След като го прочете, баща му започна да приготвя оръжията си и нареди на коняря да доведе най-добрият му боен кон. Майката на Вейлин се разплака и двамата отидоха в салона, за да не се карат пред сина си. Момчето не можеше да чуе думите на баща си, който говореше тихо и успокоително. Но майка му не искаше да чуе и дума.

— Не идвай в леглото ми, като се върнеш! — извика тя. — От вонята на кръв по теб ми се гади.

Баща му каза още нещо, все така с успокояващ тон.

— Така каза и последния път. И предпоследния — отвърна майка му. — И ще го кажеш пак. Винаги има следваща война.

Разплака се отново и в къщата настъпи тишина. Баща му дойде, потупа го по главата и излезе, за да яхне коня си. Върна се след четири дълги месеца и след това Вейлин забеляза, че родителите му са започнали да спят в различни стаи.

След яденето беше време за молитва. Чиниите бяха отсервирани и всички мълчаха, докато аспектът им рецитираше постулати от Вярата с ясен глас, който изпълваше помещението. Въпреки помръкналото си настроение Вейлин откри, че думите на аспекта приповдигат духа му и го карат да си спомня за силната вяра на майка си, която не бе помръкнала по време на продължителното боледуване. За миг се зачуди дали щяха да го пратят тук, ако беше още жива — бе абсолютно сигурен, че тя никога не би се съгласила.

След като приключи, аспектът ги призова всеки сам да благодари на Покойните за благословиите им. Вейлин изказа любовта си към майка си и помоли за напътствие в предстоящите изпитания. Едва сдържаше сълзите си.

 

 

Основното правило в Ордена очевидно беше, че най-младите получават най-гадните задачи. В съответствие с това след молитвата Солис ги подкара към конюшнята, където изкараха следващите четири часа в почистване. После трябваше да извозят торта до градините на учителя Сментил. Той беше много висок мъж и сякаш не можеше да говори, защото ги насочваше с жестове на изкаляните си ръце и гърлено ръмжене, чийто тон показваше дали се справят добре или зле. Комуникацията му с инструктор Солис беше по-различна и се състоеше от сложни жестове, което събеседникът му очевидно разбираше мигновено. Градините бяха големи, заемаха поне два акра извън стените и бяха пълни със зеле, ряпа и други зеленчуци. Имаше и малка овощна градина, оградена с каменна стена. Понеже зимата беше към края си, учителят бе зает с подрязване и една от задачите им бе да събират падналите клонки за разпалки.

Докато отнасяха кошниците с разпалки към цитаделата, Вейлин се осмели да зададе въпрос на Солис.

— Учителю, защо инструктор Сментил не може да говори?

Беше подготвен за перване, но Солис удържа неодобрението си до остър поглед. Продължиха още няколко метра, преди да последва отговор.

— Лонаките са му отрязали езика.

Вейлин потръпна. Беше чувал за лонаките, както и всички останали. Поне един от мечовете на баща му беше използван в кампания срещу тях. Бяха диваци от далечните планини, които нападаха фермите и селата в Ренфаел и убиваха, изнасилваха и плячкосваха с дивашко веселие. Някои ги наричаха вълци, защото според мълвата имали остри зъби и козина и се хранели с плътта на враговете си.

— Ама как е останал жив, учителю? — обади се Дентос. — Чичо ми Там се е бил с лонаките и разправяше, че никога не оставяли живи пленници.

Погледът на Солис беше видимо по-остър от предишния към Вейлин.

— Успял да избяга. Той е смел мъж и е гордост на Ордена. Стига сме говорили. — Инструкторът замахна към краката на Норта. — По-живичко, Сендал.

След работата последва нова тренировка. Този път Солис им показа серия движения, които трябваше да повтарят. Ако някой сбъркаше, трябваше да направи една обиколка на плаца. Отначало правеха доста грешки и тичаха много, но постепенно взе да им се получава.

Щом започна да се смрачава, Солис обяви край и ги поведе към столовата. Вечеряха хляб и мляко. Почти не говореха, защото бяха твърде уморени. Баркус изръси няколко шеги, а Дентос разправи история за друг от чичовците си, но почти не събуди интерес. След вечеря Солис ги накара да тичат по стълбите до стаята и ги строи, задъхани, потни и изтощени.

— Първият ви ден в Ордена изтече — обяви инструкторът. — Според нашите правила може да си тръгнете на сутринта, ако искате. Оттук нататък само ще става по-трудно, така че помислете добре.

След това ги остави, задъхани и замислени за сутринта.

— Дали ще има яйца за закуска? — зачуди се Дентос.

По-късно Вейлин се въртеше в леглото и не можеше да заспи, въпреки изтощението. Баркус хъркаше, но проблемът не беше в това. Главата му беше изпълнена с огромната промяна в живота му, настъпила в рамките на един ден. Баща му го беше зарязал и го бе натикал в това място с побоища и смъртоносни уроци. Очевидно баща му го мразеше, явно Вейлин беше спомен от мъртвата му жена, който бе по-добре да изтика настрани. Е, и той можеше да мрази. Омразата беше лесна и щеше да го храни при липсата на майчина любов. „Верността е нашата сила.“ Вейлин сдържа подигравателния си смях. „Нека верността е твоята сила, татко. Моята ще е в омразата ми към теб.“

Някой плачеше в тъмното и подсмърчаше в сламената възглавница. Норта? Дентос? Кейнис? Нямаше как да познае. Хлипането беше тъжен и самотен контрапункт на монотонното хъркане на Баркус. И Вейлин искаше да поплаче в самосъжаление, но сълзите не идваха. Лежеше, буден и неспокоен, а сърцето му блъскаше толкова силно, редувайки омраза и гняв, че сякаш щеше да изскочи през ребрата му. Паниката го караше да тупти още по-бързо, а по челото и гърдите му изби пот. Беше ужасно, непоносимо, трябваше да излезе, да се махне от това място.

„Вейлин.“

Глас. Дума, изречена в тъмнината. Ясна и истинска. Сърцето му се успокои мигновено и той седна и огледа сенчестата стая. Не се боеше, защото познаваше гласа. Беше на майка му. Сянката й бе дошла да го утеши и да го спаси.

Тя не проговори. Вейлин напряга уши цял час, без да чуе други думи. Но знаеше, че я е чул. Тя бе дошла.

Отпусна се на бодливия сламеник и умората най-сетне взе връх. Хлипането беше престанало и дори Баркус сякаш хъркаше по-тихо. Вейлин се отпусна и потъна в спокоен, лишен от спомени сън.