Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на гарвана (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Song, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Автор: Антъни Райън

Заглавие: Кръвна песен

Преводач: Красимир Вълков; Иван Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-632-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3505

История

  1. — Добавяне

10.

Избра портата на източната стена, като предположи, че ще е най-малко оживена. Въпреки късния час главният вход на двореца щеше да е прекалено добре охраняван и щеше да има прекалено много усти, които да разправят как Вейлин Ал Сорна се е появил да иска аудиенция при краля.

— Разкарай се, момче — каза сержантът на портата, без да си направи труда да излезе изпод свода. — Върви да спиш.

Вейлин осъзна, че сигурно смърди на пивница.

— Аз съм брат Вейлин Ал Сорна от Шестия орден — каза той, придавайки на гласа си властност, сякаш имаше пълното право да е тук. — Искам аудиенция при крал Янус.

— В името на Вярата! — въздъхна раздразнено сержантът. Излезе напред и впери свиреп поглед във Вейлин. — Нали знаеш, че човек може да бъде бичуван, ако даде фалшиво име на офицер от Кралската гвардия?

Един по-млад страж се появи зад сержанта и се взря във Вейлин със смущаващо благоговение.

— Ъъъ, сержант…

— Но часът е късен, а аз съм в добро настроение. — Сержантът настъпваше към Вейлин със свити юмруци, а от възрастното му лице лъхаше на предстоящо насилие. — Така че само ще те напердаша, преди да те отпратя по пътя ти.

— Сержант! — рече настойчиво по-младият гвардеец и го хвана за ръката. — Това е той.

Погледът на сержанта се извъртя към него, а после се върна на Вейлин и го измери от глава до пети.

— Сигурен ли си?

— Бях дежурен в Кръга тази сутрин, нали? Наистина е той.

Юмруците на сержанта се отпуснаха, но той не изглеждаше по-щастлив.

— Каква работа имаш при краля?

— Ще кажа само на него. Ще ме приеме, ако му съобщите, че съм тук. И съм сигурен, че няма да е доволен, ако разбере, че сте ме отпратили. — „Браво, страхотна лъжа“, поздрави се той. Всъщност изобщо не беше убеден, че кралят ще го приеме.

Сержантът се замисли. Белезите му говореха за живот на тежка служба и Вейлин осъзна, че сигурно не приема добре нищо, което би могло да смути несъмнено сладката длъжност, на която смяташе да дочака пенсия.

— Предай поздравите и извиненията ми на капитана — каза сержантът на младия гвардеец. — Събуди го и му кажи за нашия посетител.

Зачакаха един срещу друг в предпазливо мълчание, след като гвардеецът се отдалечи забързано, отключи една малка вратичка в голямата порта и изчезна вътре.

— Чух, че си видял сметката на петима Отричащи убийци в нощта на Клането на аспектите — изсумтя накрая сержантът.

— Петдесет бяха.

Сякаш мина цяла вечност преди вратата да се отвори пак и да се появи гвардеецът, следван от спретнат младеж, безупречно облечен в униформата на капитан от Кралската конна гвардия. Той хвърли на Вейлин кратък преценяващ поглед, преди да му протегне ръка.

— Брат Вейлин — каза с лек ренфаелски акцент. — Капитан Нирка Смолен на вашите услуги.

— Извинявам се, че ви събудих, капитане — каза Вейлин, леко объркан от спретнатия вид на мъжа. Всичко, от лъскавите му ботуши до грижливо подрязаните му мустачки, говореше за щателно внимание към детайлите. Със сигурност не приличаше на човек, току-що вдигнат от леглото.

— Не сте ме събудили. — Капитан Смолен направи жест към отворената врата. — Ще влезем ли?

Източното крило на двореца не съответстваше на момчешките спомени на Вейлин за бляскав разкош. След като прекосиха малък двор, беше въведен в лабиринт от коридори, претъпкани с множество прашасали сандъци и увити в плат картини.

— Това крило се използва най-вече за склад — поясни капитан Смолен, като видя обърканото му изражение. — Кралят получава много дарове.

Вейлин последва капитана през множество коридори и стаи, докато не стигнаха до зала с шахматен под и няколко впечатляващи картини на стената. Те моментално привлякоха вниманието му. Всяка беше широка поне седем стъпки и изобразяваше битка. Фонът бе различен, но в центъра им се виждаше една и съща фигура: хубав мъж с коса с цвета на пламък, яхнал бял жребец и вдигнал меч високо над главата си. „Крал Янус.“ Макар че спомените на Вейлин за краля бяха смътни, не помнеше челюстта му да е била толкова масивна, нито плещите му толкова широки.

— Шестте битки, които обединиха Кралството — каза капитан Смолен. — Нарисувани от майстор Бенрил Лениал. Отнели му над три години.

Вейлин си спомни картините на майстор Бенрил в стаите на аспект Елера, фините детайли в тях, начина, по който оголените вътрешности сякаш излизаха от пергамента. Тук не виждаше нищо от тази яснота. Цветовете бяха ярки, но не и живи, сражаващите се воини бяха ясно изобразени, но някак си сковани, сякаш не се биеха, а просто бяха заели поза.

— Не са от най-добрите му произведения, нали? — отбеляза капитан Смолен. — Разбирате ли, беше му заповядано да ги нарисува. Подозирам, че е недолюбвал обекта си. Виждали ли сте фреската му във Великата библиотека, сътворена в памет на жертвите на Червената ръка? Поразителна е.

— Никога не съм виждал Великата библиотека — отвърна Вейлин, като си мислеше, че капитан Смолен вероятно ще намери много общи интереси с Кейнис.

— А би трябвало, това е истинско богатство за Кралството. Налага се да ми предадете оръжията си.

Вейлин разкопча плаща си с четирите ножа за хвърляне, скрити в гънките му, разпаса меча си, откачи ловджийския нож от колана си и извади тесния кинжал от левия си ботуш.

— Хубав е — възхити се капитан Смолен на кинжала. — Алпирански ли е?

— Не знам, взех го от един труп.

— Оръжията ще ви чакат тук. — Смолен ги нареди на една близка маса. — Никой няма да ги докосне. — С тези думи отиде до една гола част от стената и натисна. Тя се завъртя навътре и разкри тъмно стълбище. — Качете се по тези стълби до върха.

— Той там вътре ли е? — попита Вейлин. Беше очаквал да го отведат в тронна зала или приемна.

— Да. По-добре не го карайте да чака.

Вейлин кимна с благодарност и пристъпи към стълбището. Маслени лампи, наредени по стената, хвърляха мъждива светлина, и сумракът стана по-дълбок, когато Смолен затвори вратата след него. Както му беше казано, той се качи по стълбите. Тропотът на ботушите му по каменните стъпала отекваше силно в затвореното пространство. Вратата горе бе леко открехната, очертана от ярката светлина на лампи в стаята оттатък. Изскърца силно, когато Вейлин я бутна, но мъжът, седнал на писалището пред него, не вдигна поглед. Беше се прегърбил над свитък пергамент и дращеше по него с перо, което оставяше след себе си ситен шрифт. Мъжът беше стар, над шейсетгодишен, но все още широкоплещест. Дългата коса висеше над лицето му; някога червена, сега тя вече бе посивяла, но запазваше лек меден оттенък. Носеше проста бяла ленена риза с оцапани с мастило ръкави. Единственият му накит беше златен пръстен с печат на средния пръст на дясната му ръка; на печата бе изобразен кон, изправен на задните си крака.

— Ваше величество… — започна Вейлин и падна на едно коляно.

Кралят вдигна лявата си ръка и му даде знак да стане, после посочи един стол наблизо. Перото му не спря да дращи по пергамента. Вейлин отиде до стола и откри, че е отрупан с книги и свитъци. Поколеба се, после внимателно ги събра и ги остави на пода, преди да седне.

Зачака.

Единственият звук в стаята идваше от скърцането на перото на краля. Вейлин се зачуди дали трябва да заговори пак, но нещо му подсказваше, че е по-добре да пази тишина. Вместо това огледа стаята. Беше си мислил, че стаята на аспект Елера е най-наблъсканото с книги пространство, което е виждал, но стаята на краля я засрамваше. Книгите се редяха покрай стените на големи купчини, издигащи се почти до тавана. Между купчините имаше сандъци със свитъци, някои ронещи се и сбръчкани от старост. Единствената украса в стаята беше голяма карта на Кралството над камината. Повърхността й бе изпъстрена с кратки бележки със ситен почерк. Странно, но някои от бележките бяха написани с червено мастило, а други — с черно. В единия край на картата имаше нещо като списък, в който всеки ред беше изписан с черно, но зачертан с червено. Списъкът беше дълъг.

— Имаш лицето на баща си, но оглеждаш нещата като майка си.

Погледът на Вейлин отскочи към краля. Той бе оставил перото и се бе облегнал в стола. Зелените му очи бяха ярки и се взираха остро от грубото му обветрено лице. Вейлин откри, че не може да попречи на очите си да се отклонят към червените белези на шията на краля, остатък от досега му с Червената ръка като дете.

— Ваше величество? — изломоти той.

— Баща ти е много умен човек, когато се отнася до война, но в повечето други неща трябва да кажа, че е тъп като галош. Майка ти пък, от друга страна, беше умна почти във всичко. Преди миг ти изглеждаше точно като нея, докато изучаваше картата ми.

— Сигурен съм, че тя би се радвала да узнае, че имате толкова високо мнение за нея, ваше величество.

Кралят повдигна вежда.

— Не ме ласкай, момче. Имам си предостатъчно служители за това. Пък и не те бива много в тая работа. Поне в това отношение приличаш на баща си.

Вейлин усети, че се изчервява, и преглътна едно извинение. „Прав е, не съм ласкател.“

— Простете за натрапничеството, ваше величество. Дойдох да моля за помощта ви.

— Повечето хора идват при мен за това. Макар че обикновено носят неприлично скъпи дарове и раболепничат по няколко часа. Ти ще раболепничиш ли пред мен, млади братко? — Устата на краля се изви в гънка, невесела усмивка.

— Не. — Вейлин откри, че трепетът му бързо изчезва, пометен от студен гняв. — Не, ваше величество. Няма.

— И въпреки това си дошъл тук в този неверен час да настояваш за услуги.

— Не настоявам за нищо.

— Но все пак имаш нужда от нещо. Чудя се какво ли? Пари? Съмнявам се. Те не означаваха много за родителите ти и смея да предположа, че означават още по-малко за теб. Може би искаш помощ относно предложение за женитба? Хвърлил си око на някое девойче, но баща му не иска за зет някакво бедно момче от Ордена? — Кралят наклони глава, изучавайки внимателно Вейлин. — О, не, едва ли. Така че какво би могло да е?

— Справедливост — каза Вейлин. — Справедливост за един убит, справедливост за семейството му.

— Убит, а? От кого?

— От мен, ваше величество. Днес убих един мъж на Изпитанието на меча. Беше невинен, жертва на фалшиво обвинение, повдигнато само за да го накарат да се изправи срещу мен на изпитанието.

Веселието се изпари от лицето на краля и бе заменено от нещо много по-сериозно, но иначе неразгадаемо.

— Разкажи ми.

Вейлин му разказа всичко, за ареста на Урлиан, как жена му била затворена в Черната твърд, имената на виновниците: Джентил Ал Хилса, магистрата, който го бе осъдил, и Мандрил Ал Унса и Харис Естиан, двамата богаташи, които се бяха опитали да извлекат печалба от смъртта му.

— И как се сдоби с тази информация? — попита кралят, когато Вейлин свърши.

— Тази нощ при мен дойде един човек, на когото имам доверие. — Вейлин направи пауза, събирайки смелост за риска, който знаеше, че трябва да поеме. — Човек, който знае много за несгодите, връхлетели Отричащите в Кралството.

— Аха. Като за член на Орден си избираш необичайни приятели.

— Вярата ни учи, че умът на човек трябва да е отворен за истината, където и да я намери.

— Изглежда, си наследил и сладкодумието на майка си. — Кралят взе чист пергамент от една купчина на писалището си, топна перото в шишенце черно мастило и написа кратък пасаж. После избърса перото в ръкава на ризата си, топна го в червено мастило и добави списък под черния текст. Завърши документа с елегантен подпис, след което взе свещ и парче червен восък, допря восъка до пламъка, за да се разтопи, и капна от него в долния край на пергамента. Духна лекичко, след което притисна пръстена си върху него.

— Всеки път, когато подписвам такова нещо — каза той, докато оставяше перото, — се налага да променям картата си.

Вейлин се обърна пак към картата на стената и се взря в списъка, черните думи, зачертани с червено. „Това са имена — осъзна той. — Имена на хора, които е убил. Бащата на Норта трябва да е някъде там.“

— Ще екзекутирам тези мъже — каза кралят. — Въз основа на твоите думи. Няма да има процес, думата на краля е над всеки закон. Семействата им ще ме мразят за стореното, но тъй като възнамерявам да конфискувам имуществото им и да ги оставя без пукната пара, това няма значение.

Вейлин срещна погледа на краля и се опита да реши дали това не е някакъв блъф, но не видя там никаква престореност.

— Не бива цяло семейство да бъде наказвано за престъплението на един от своите членове.

— При благородниците се налага. Оставя ли им богатството, те рано или късно ще го използват срещу мен. Освен това познавам тези мъже и семействата им. Те са долна и алчна сган, до един. Животът в канавката е съвсем подходящ за тях.

— Придавате голяма тежест на думите ми, ваше величество. Аз може и да лъжа…

— Не лъжеш. След трийсет години като крал човек се научава да различава лъжите.

„Кралското правосъдие наистина е сурово“, реши Вейлин. Би ли могъл да го понесе? Като гледаше увереността на лицето на краля, осъзна, че няма избор. Вече бе поел по този път в мига, щом си отвори устата.

— Ами жената на убития?

— Е, тук имаме проблем. Тя е неразкаяла се Отричаща. Аспект Тендрис без съмнение ще иска да я окачи в клетка на стената. Разбира се, ако не умре при разпит преди това.

— Ваше величество, вие сте крал на тази земя и Защитник на Вярата. Трябва да имате някакво влияние…

— Трябва, така ли? — На лицето на краля се смесваха гняв и веселие. — Тази нощ вече направих каквото „трябва“. — Посочи смъртната присъда, която бе съставил. — Задължение на краля е да раздава правосъдие, когато може. Ще убия тези мъже, защото са нарушили законите на това кралство и заслужават края си. Що се отнася до жената на жертвата им, нейните престъпления са извън моята юрисдикция. Следователно въпросът е не какво трябва да направя, а какво мога да направя, ако това е изгодно на целите ми. Така че, Вейлин Ал Сорна, кажи ми как спасяването на живота на тази жена ще послужи на целите ми. Ти използва името си, за да влезеш тук, нямаш ли какво повече да кажеш?

„Майко, прости ми.“

— Знам, че ваше величество е имал планове за мен преди баща ми да ме прати в Ордена. Ако ви е угодно, ще се покоря на плановете ви, при условие че осигурите освобождаването на жената на Урлиан.

Кралят посегна към една кристална гарафа на писалището и си наля чаша червено вино.

— Кумбраелско, десетгодишно. Едно от предимствата на това да си крал е добре заредена изба. — Предложи гарафата на Вейлин. — Ти искаш ли?

Главата на Вейлин още го болеше от запоя в пивницата.

— Не, благодаря, ваше величество.

— Баща ти също не искаше да пие с мен. — Кралят вкуси бавно от виното. — Но пък той никога не се е опитвал да се пазари с мен. Просто давах заповеди и той ги изпълняваше.

— Верността е нашата сила.

— Да. Чудесен девиз, един от най-добрите ми. Аз му го избрах, избрах дори ястреба за ваш семеен герб. Всъщност беше нещо като шега. Баща ти мразеше да ходи на лов с ястреби, в края на краищата това е спорт за благородници. — Кралят отпи пак от виното и избърса червеното петно от устните си с оцапания си с мастило ръкав. — Знаеш ли защо той напусна службата си при мен?

— Чух, че сте имали разногласия относно желанието му да се ожени и да узакони сестра ми.

— Знаеш за нея, а? Сигурно е било голям шок. Вярно е, че отхвърлих молбата на баща ти да се ожени и той се ядоса заради това. Но всъщност мисля, че реши да ме напусне, когато се наложи да убия първия си министър. Бяха се хванали за гушите от години, но когато кражбите на Ал Сендал излязоха наяве, именно баща ти се застъпи за него, когато никой друг не искаше да го стори. Той трябваше да умре, разбира се, макар че това бе печална загуба. Малцина други разбираха финансовите въпроси толкова добре като Артис Ал Сендал.

— Служа със сина му още от малък, ваше величество. Той така и не прие, че баща му е крал от кесията ви.

— О, той не крадеше монети, крадеше власт. Властта е ужасно изкусително нещо, Вейлин. Но за да я упражняваш, трябва да я мразиш също толкова силно, колкото я обичаш. Лорд Артис не можа да го разбере, действията му бяха ръководени единствено от амбиция и това застраши мира в Кралството, затова го убих.

— И отнехте богатствата на семейството му?

— Разбира се. Но уредих да се погрижат за жена му и дъщерите му, чувствах, че му дължа поне това. Върховен лорд Ал Мирна беше достатъчно любезен да ги прибере при себе си, даде на жената малко земя в Северните предели, под фалшиво име, разбира се. Не мога да позволя благородниците ми да си мислят, че съм мекосърдечен.

— Ако мога да кажа това на брат си, много ще му олекне на душата.

— Сигурен съм. Но няма да му кажеш.

Кралят остави чашата с вино и се изправи. Разтърка със стон схванатите си крака и отиде до картата над камината.

— Обединеното кралство — каза той. — Четири васалии, някога делени от война и омраза, сега са сплотени във верността си към мен. Само дето не са, разбира се. Нилсаел ми се продаде, защото му беше писнало армии да опоскват земята му за храна през няколко години. Ренфаел загуби половината си рицари в битка и лорд Терос разбра, че ако продължи борбата срещу мен, скоро ще загуби и другата половина. Кумбраел поравно ме мрази и се бои от мен, но повече го е страх от Вярата и ще остане лоялен, докато я държа далеч от прага му. Това е Кралството, за чието изграждане пролях море от кръв, и чрез теб ще му попреча да се разпадне след смъртта ми.

— Прав си, имах много планове за теб. Син на Военачалник и бивша лечителка от Петия орден, при това и двамата от простолюдието. Ти щеше да си средството да привлека обикновените хора към каузата си, не само в Азраел, а във всичките васалии. А след като спечеля сърцата на простолюдието, благородниците могат да го призовават на война, но никой няма да откликне. Наистина имах планове за теб, Млади ястребе. — Огледа картата и въздъхна със съжаление. — По плановете на майка ти бяха други. Когато убеди аспект Арлин да те вземе в Шестия орден, те направи брат, обвързан към Вярата, а не към мен.

— Ваше величество, ако искате да напусна Ордена…

— Прекалено късно е за това. На всички ще им стане ясно, че си напуснал Вярата по моя заповед. Ако лиша Вярата от най-прочутия й син, това изобщо няма да накара хората да ме заобичат. Не, плановете ми за теб отдавна са мъртви.

Вейлин потърси да каже нещо, някакъв аргумент, който да му осигури съдействието на краля. Мисълта да остави жената на Урлиан на мъчения и бавна екзекуция беше непоносима. Безумни идеи проблясваха в ума му и го обхвана паника. Можеше да се промъкне в Черната твърд и да я спаси, беше сигурен, че братята му ще му помогнат, макар че това вероятно щеше да означава смърт за всички тях…

— Аз не бях първият, знаеш ли? — каза тихо кралят. Вейлин го видя, че се взира в кратък списък, надраскан в горния край на картата. — Преди мен имаше още петима. — Кралят почука с пръст по петте имена в списъка. — Петима крале, откакто Варин е довел народа ни в тази земя и е изтласкал сеордите в горите и лонаките в планините. И за петстотин години нито един кралски род не е държал властта повече от поколение.

— Принц Малциус е добър човек, ваше величество.

— Касапинът ми също е добър човек, момче! — сопна се кралят, внезапно ядосан. — Както и конярят ми, и мъжът, който рине фъшкиите в двора ми. Вярно, синът ми е добър човек, но за да си крал е нужно нещо повече от доброта. И когато седне на трона, ти ще си до него, за да правиш онова, което той не може. Сега единственото, което мога да сторя, е да направя това кралство толкова велико, че онези, които искат да го съборят, да се страхуват, че то ще ги смаже при рухването си.

Върна се до стола си и седна сковано.

— И така, ще съставя нов план. И ти, братко Вейлин Ал Сорна, отново ще служиш на целите ми. — Порови из купчина листове на писалището и извади пачка документи, запечатани с черен восък. — Аспект Тендрис постоянно ме занимава с лоялните си напътствия и смирени молби за нови мерки срещу напастта на Неверниците. Ето тук — кралят избра най-горния документ — той предлага Кралската гвардия да бичува всеки поданик, който не може да изрецитира Катехизиса на Вярата при поискване.

— Аспект Тендрис е ревностен вярващ, ваше величество.

— Аспект Тендрис е заблуден фанатик. Но дори с фанатик човек може да се спазари. — Кралят вдигна друг документ и зачете: — „Бих искал най-смирено да напомня на ваше величество за редовните доклади, че неверниците се събират в безпрецедентен брой в Мартишката гора. Чух от най-достоверни източници, че това са последователи на кумбраелската форма на богопоклонничество и отявлени еретици. Те са добре въоръжени и както ме уверяват източниците ми, решени да реагират на всеки опит за отстраняването им оттам с яростно насилие. Най-почтително умолявам ваше величество да се вслуша в призива ми за решителни действия.“

Кралят захвърли пергамента.

— Какво мислиш за това?

— Аспектът иска да пратите Кралската гвардия в Мартиш, за да изкорени Отричащите.

— Така е, като че ли войниците ми си нямат друга работа, освен да тичат из горите в продължение на месеци, докато кумбраелски стрелци ги дебнат иззад всяко дърво. О, не, Кралската гвардия няма да припари и на десет мили от Мартиш. Но ти ще отидеш.

— Аз ли, ваше величество?

— Да. Ще убедя аспект Арлин да прати малък отряд братя и ти ще си сред тях. Както и един младеж на име Линден Ал Хестиан. Познато ли ти е това име?

— Ал Хестиан. — Вейлин си спомни разярения мъж, който си пробиваше път с камшик през тълпата на Летния панаир, където бащата на Норта бе срещнал смъртта си. — Веднъж срещнах един лорд-маршал с това име.

— Лакрил Ал Хестиан, лорд-маршал на моя Двайсет и седми конен полк. Способен офицер и един от най-заможните ми благородници. Подобно на покойния ми първи министър, човек с големи амбиции, особено що се отнася до сина му. Най-големия му син, Линден.

Вейлин усети твърда топка на ужас да се оформя в стомаха му.

— Неговият син ли, ваше величество?

— Чудесен младеж с много възхитителни качества, но за съжаление смирението и интелигентността не са сред тях. Има широк кръг приятели, всъщност сбирщина от обожатели и подмазвачи. Нищо не привлича приятели по-силно от богатството и надменността. В момента той е любимецът на почитаемия ми двор, печели турнири, въргаля се с дамите, бие се в дуели. Досадно позната история, опасявам се. Младеж постига голяма слава и успех в ранна възраст и започва да вярва в собствената си легенда, а угаждането от страна на амбициозния му баща с нищо не подобрява нещата. В момента той е най-популярният младеж в двора, много по-популярен от собствения ми син, който никога не е бил надарен с лукавост. Всеки ден ме затрупват с настоятелни искания да възложа на младия Ал Хестиан някаква задача, за да докаже качествата си и да поеме по пътя на славата. И ще го направя. Той ще бъде провъзгласен за Меч на кралството и ще му бъде заповядано да събере собствен полк и да го отведе в Мартиш, за да се справи с напастта от Отричащи там. За съжаление, предвиждам, че това ще е дълга и тежка кампания и след… — кралят млъкна, за да помисли — около шест месеца той ще загине трагично в засада на Отричащите.

Очите им се срещнаха. Стомахът на Вейлин се бунтуваше от смесица на гняв и отчаяние. „Аз съм глупак — реши той. — Мишка, която се опитва да се пазари с бухал.“

— Ами жената на Урлиан, ваше величество? — успя да изграчи.

— О, смея да кажа, че аспект Тендрис ще е в по-отстъпчиво настроение, щом му съобщя за плановете си за кръстоносен поход в Мартиш, особено след като и ти ще участваш в него. Знаеш ли, той те харесва. Ще гарантирам за жената, ще му кажа, че съм убеден в спасението на душата й, и ако тя не каже нещо в обратния смисъл, ще бъде свободна до утре вечер.

— Трябва ми уверение, че тя и синът й ще бъдат осигурени. — Вейлин се насили да не откъсва очи от очите на краля. — За да бъда част от кръстоносния ви поход.

— Сигурен съм, че върховен лорд Ал Мирна може да намери местенце за още един-двама изгнаници. Разликата между Правоверни и Отричащи не означава много в Северните предели. — Кралят се обърна пак към писалището, вдигна перото и разстла пред себе си чист пергамент. — Ще получиш заповедите си в близките дни. — Започна да пише отново, перото дращеше по листа.

На Вейлин му трябваше малко време да осъзнае, че го отпращат. Стана и откри, че е леко замаян, дали от гняв или от скръб, не можеше да каже.

— Благодаря ви за отделеното време, ваше величество — насили се да изрече и тръгна към вратата.

— Помни, Млади ястребе — каза кралят, без да вдига очи от пергамента. — Това не е целият ми план за теб. Само началото. Аз заповядвам, ти изпълняваш. Това е сделката, която сключи тази нощ. — Вдигна поглед и срещна отново очите на Вейлин. — Ясно ли е?

— Напълно, ваше величество.

Кралят задържа погледа му още малко, а после се върна към писането си, без да каже нищо повече, докато Вейлин излизаше.

 

 

Когато излезе от стената, капитан Смолен го чакаше.

— Посещението ви свърши ли, братко?

Вейлин кимна, събра оръжията си от масата и ги прибра бързо, обзет от силното желание да се махне от това място. Трябваше да остане сам, за да помисли. Мащабите на сделката му с краля бяха хвърлили мислите му в хаос. Той последва Смолен назад по безбройните коридори, отрупани със забравени дарове, и в ума му непрестанно се въртяха последните думи на краля: „Това не е целият ми план за теб. Само началото.“

— Ще ми простите, че ви оставям тук — каза Смолен на ъгъла на коридора, който Вейлин позна, че води до източната порта. — Имам спешни задачи другаде.

Вейлин се взря в сенчестия край на коридора, обърна се пак към Смолен и забеляза леко смущение на лицето му.

— Спешни задачи ли, капитане?

— Да. — Смолен се прокашля. — Много спешни. — Направи крачка назад, кимна официално, след което се обърна и закрачи натам, откъдето бяха дошли.

Вейлин изгледа още веднъж коридора пред себе си и някакво слабо чувство за нередност накара сърцето му да се разтупти. „Засада — реши той. — Кралят има ненадеждни служители.“ Замисли се дали да не тръгне след капитана и да го принуди да върви пред него към онова, което го чака, но откри, че не му достига воля. Нощта бе продължила твърде дълго. Освен това винаги можеше да го намери по-късно. Извади един метателен нож от гънките на плаща и го скри в дланта си, след което тръгна по коридора.

Очакваше атаката да дойде в най-тъмната му точка, близо до края, но не се случи нищо. Нямаше облечени в черно мъже с мечове, които да изскочат и да го нападнат. Във въздуха обаче се долавяше слаб аромат, деликатен и сладък като цветя в горещ ден…

— Чух, че си бил красавец.

Той се извъртя към гласа и ножът почти излетя от ръката му, преди да я види. Момиче, стоящо наполовина в сенките. В последния момент Вейлин успя да отклони ръката си и да прати ножа встрани. Той се заби в стената на сантиметри от главата й. Тя му хвърли един кратък поглед, преди да излезе на светло. Вейлин и друг път беше виждал красиви жени и винаги бе смятал аспект Елера за най-прекрасната жена, която някога ще зърне, но това момиче беше различно. Всичко в нея, от безупречната порцеланова белота на кожата й до меките извивки на лицето й и сияйната златисточервеникава коса, говореше за непринудено съвършенство.

— Не си — заяви тя, докато се приближаваше към него, наклонила леко глава, и го изучаваше с яркозелените си очи. — Но лицето ти е интересно. — Вдигна ръка да го помилва.

Вейлин отстъпи назад още преди пръстите й да го докоснат. Падна на едно коляно и се поклони.

— Ваше височество.

— Моля те, стани — каза принцеса Лирна Ал Ниерен. — Не можем да говорим като хората, ако лицето ти е постоянно обърнато към пода.

Вейлин стана. Зачака, като се опитваше да не я зяпа.

— Съжалявам, че те изненадах — извини се принцесата. — Капитан Смолен беше така любезен да ме уведоми за посещението ти. Помислих, че трябва да поговорим.

Вейлин не каза нищо, чувството му за нередност не бе изчезнало. В тази среща имаше нещо опасно. Знаеше, че би трябвало да се извини и да си тръгне, но откри, че не може да намери думи. Искаше да поговорят, искаше да е до нея. Този импулс предизвика у него внезапно дълбоко негодувание.

— Мислех да те гледам как се биеш днес — продължи принцесата. — Но баща ми не ми позволи, разбира се. Казаха ми, че било много вълнуващо.

Усмивката й бе ослепителна, изпълнена с такава съвършена имитация на искреност, че би засрамила и Норта. „Тя очаква да съм поласкан“, осъзна той.

— Желаете ли нещо от мен, ваше височество? Също като капитан Смолен, и аз имам спешни задачи другаде.

— О, не се сърди на капитана. Той обикновено е толкова стриктен в задълженията си. Опасявам се, че може би го покварявам ужасно. — Тя се обърна и отиде до стената, където се беше забил ножът му. Изтръгна го с мъка от нея. — Обичам дрънкулките — каза, оглеждайки острието, като плъзгаше деликатните си пръстчета по метала. — Младежите непрекъснато ми подаряват дрънкулки. Но досега никой не ми е подарявал оръжие.

— Задръжте го — каза й Вейлин. — А сега, ако ме извините, ваше височество… — Поклони се и се обърна да си върви.

— Няма да те извиня — каза тя с равен тон. — Още не сме свършили разговора си. Ела. — Даде му знак с ножа да я последва и се отдели от стената. — Ще си поговорим под звездите, ти и аз. Все едно сме в някоя песен.

„Мога просто да си тръгна — осъзна той. — Тя няма как да ме спре… нали?“ Замисли се за кратко върху възможността да отбива пълчища стражи, призовани, за да му попречат да си тръгне, и я последва по коридора. Тя го отведе до врата в една невзрачна ниша, бутна я и му даде знак да мине.

Градината беше малка, но дори под лунната светлина цветните лехи изглеждаха поразително красиви. Тук сякаш имаше безкрайно разнообразие от цветя, много повече, отколкото в градината на аспект Елера.

— Всъщност би трябвало да се гледа денем — каза принцеса Лирна. Затвори вратата и мина покрай него, като се спря да огледа един розов храст. — Пък и сега е малко късен сезон, много от любимците ми вече се сбръчкват от студа.

Отиде с грациозно полюшване на роклята си до малка каменна пейка по средата на градината. За да се разсее, Вейлин огледа цветните лехи, търсеше нещо смътно познато, и за своя изненада го откри под формата на жълти пъпчици, сгушени под малко кленово дръвче.

— Зимничета.

— Познаваш цветята? — Принцесата изглеждаше изненадана. — Казаха ми, че братята от Шестия орден не знаят нищо друго освен изкуствата на войната.

— Учат ни на много неща.

Тя седна на пейката и вдигна ръце, за да посочи към цветните лехи.

— Е, харесва ли ти градината ми?

— Много е красива, ваше височество.

— Веднъж, когато бях малка, баща ми ме попита какъв подарък искам за Зимния празник. Тъй като съм израснала в двореца и никога не съм оставала сама, около мен винаги е имало стражи, камериерки или учители, му казах, че искам местенце, където да се усамотявам. Той ме доведе тук. Навремето това беше само празен двор, аз го превърнах в градина. Никой друг не се допуска тук и никога не съм показвала това място другиму, досега. — Изучаваше го съсредоточено, преценявайки реакцията му.

— Аз… за мен е чест, ваше височество.

— Радвам се. Е, след като аз те удостоих с доверието си, може би ти ще ми върнеш жеста. Каква работа имаше при баща ми?

Вейлин се изкуши да не казва нищо, но знаеше, че не може просто да я пренебрегне. Различни лъжи прелетяха през главата му, но той имаше чувството, че принцесата умее да долавя неистините, също като баща си.

— Не мисля, че крал Янус би искал да го обсъждам — каза той след малко.

— Наистина ли? Значи съм принудена да гадая. Моля те, кажи ми, ако предположенията ми са верни. Открил си, че единият от мъжете, които уби днес, е бил заставен да участва в битката. Дошъл си да искаш от баща ми справедливост. Права ли съм?

— Знаете много, ваше височество.

— Да. Но за съжаление откривам, че никога не знам достатъчно. Баща ми удовлетвори ли молбата ти?

— Беше така любезен да въздаде правосъдие.

— Аха. — В гласа й имаше лека нотка на жалост. — Бедният лорд Ал Унса. Той винаги ме разсмиваше на бала в Нощта на пазителите, как залиташе по дансинга.

— Сигурен съм, че нежните ви спомени ще бъдат голяма утеха за него на бесилката, ваше височество.

Усмивката й помръкна.

— Мислиш ме за коравосърдечна? Може и да съм. Познавала съм много лордове през годините. Усмихнати, дружелюбни мъже, които ми даваха бонбони и подаръци и ми казваха колко съм хубава, но всички се опитваха да си спечелят благоразположението на баща ми. Някои той отпрати, на други позволи да останат на негова служба, а трети уби.

Вейлин осъзна, че собственият му баща също трябва да е бил сред лордовете, които е срещала, и се зачуди дали тя е предизвиквала подобна неувереност и у него.

— Баща ми носеше ли ви подаръци?

— Баща ти ме удостояваше само с твърд поглед. Макар и не толкова твърд като майка ти. Предполагам, плановете на моя баща за нас са ги направили предпазливи към мен.

— За нас ли, ваше височество?

Тя повдигна вежда.

— С теб трябваше да се оженим. Не знаеше ли?

„Да се оженим?“ Това беше абсурдно, нелепо. Да се ожени за принцеса? Да се ожени за нея! Спомни си грубото момиченце от посещението си в двореца като малък. „Няма да се омъжа за теб, мръсен си.“ Кралят наистина ли бе смятал да го обвърже така с рода си?

— Аз също никога не съм си падала особено по тази идея — каза принцеса Лирна, като разгада изражението му. — Но сега мога да оценя нейната елегантност. На замислите на баща ми понякога са им нужни години, докато се разкрие целта им. В този случай той е възнамерявал да те постави редом с брат ми и да укрепи позициите ми. Двамата заедно сме щели да напътстваме брат ми в неговото управление.

— Брат ви може да не се нуждае от напътствия.

Тя вдигна съвършеното си лице към небето и огледа зрелищния рой звезди.

— Времето ще покаже. Трябва по-често да идвам тук нощем. Гледката наистина е прекрасна. — Обърна се към него със сериозно лице. — Какво е чувството, когато отнемаш живот?

Тонът й изразяваше единствено любопитство. Или не знаеше, че въпросът й може да прозвучи обидно, или не я интересуваше. Странно, но Вейлин откри, че не е обиден. Досега никой не го беше питал за това. Макар че той отлично знаеше отговора.

— Чувстваш се, сякаш душата ти е омърсена.

— И въпреки това продължаваш да го правиш.

— До днес винаги е било… необходимо.

— Затова дойде при баща ми в опит да успокоиш угризенията си. Чудя се каква ли цена е изтръгнал от теб? Предполагам, че те е взел на своя служба. Шпионин в Шестия орден би бил наистина ценна придобивка.

„Шпионин ли? Де да беше само това.“

— Доведохте ме тук, за да ми задавате въпроси, на които вече знаете отговора ли, ваше височество?

За негова изненада тя се засмя. Смехът й бе звучен, искрен.

— Толкова е освежаващо да говоря с теб. Не ми предлагаш ласкателства, не ми пееш песни и не ми рецитираш сонети. Липсва ти всякакъв чар или пресметливост. — Тя сведе поглед към метателния нож в ръката си. — И си единственият човек, който е успял да ме уплаши. Както винаги, съм изумена от предвидливостта на баща си. — Взорът й беше смущаващо прям и той трябваше да се насили, за да го срещне. Запази мълчание.

— Това, което имам да ти кажа, е просто — рече тя. — Напусни Ордена и служи на баща ми в двора и във война; с времето ще станеш Меч на кралството и тогава може да осъществим плана, който той е съставил за нас.

Вейлин се вгледа в лицето й, търсейки следи от подигравка или измама, но откри само сериозно намерение.

— Искате да се оженим ли, ваше височество?

— Искам да зачета желанието на баща си.

— Баща ви смята, че плановете му за мен са мъртви. Напускането на Ордена вече няма да е от никаква стойност за него. Ако последвам заповедта ви, ще действам против неговите желания.

— Аз ще говоря с него. Той се вслушва в съветите ми по повечето въпроси и ще съзре мъдростта в предложението ми. — Тогава Вейлин го забеляза, слаба искрица в очите й. Чувството за нередност се усили, щом осъзна, че е виждал нещо подобно и преди, в очите на сестра Хена, когато се опита да го убие. Не беше точно злонамереност, по-скоро пресметливост, смесена с желание. Но докато сестра Хена бе желала смъртта му, принцесата искаше нещо повече и той се съмняваше, че става дума за радостната перспектива да стане негова жена.

— Оказвате ми голяма чест, ваше височество — каза Вейлин с цялата официалност, която можеше да си докара. — Но сигурен съм, разбирате, че съм обрекъл живота си в служба на Вярата. Аз съм брат от Шестия орден и тази среща е неуместна. Ще съм ви много благодарен, ако ми разрешите да се оттегля.

Тя сведе поглед, с лека крива усмивка на устните.

— Разбира се, братко. Моля те, прости ми за неучтивостта, че те забавих.

Той се поклони и се обърна да си тръгне. Стигна до вратата, преди тя да го спре.

— Имам да свърша много неща, Вейлин. — Тонът й бе лишен от веселие или преструвка, напълно сериозен и искрен. „Истинският й глас“, помисли си той.

Спря се на вратата, без да се обръща. Изчака.

— Това, което имам да направя, щеше да е по-лесно, ако ти си до мен, но така или иначе ще го направя. И няма да търпя никакви препятствия. Повярвай ми, наистина не би ми харесало да сме врагове.

Той хвърли поглед назад към нея.

— Благодаря ви, че ми показахте градината си, ваше височество.

Тя кимна и пак насочи взора си към небето. Освобождаваше го. Най-красивата жена, която бе виждал, окъпана в лунна светлина. Гледката бе наистина пленителна, но той горещо копнееше никога да не я зърва отново.