Антъни Райън
Кръвна песен (3)

Записките на Верниерс

Той имаше много имена. Още нямаше трийсет, а историята вече го бе окичила с множество титли: за лудия крал, който го бе изпратил да опустоши земите ни, бе Меча на кралството; мъжете, които го следваха на война, го наричаха Младия ястреб; за кумбраелските си врагове беше Мрачния меч; а както научих по-късно, загадъчните племена от Великите северни гори го познаваха като Берал Шак Ур — Сянката на гарвана.

Но моят народ го познаваше само с едно име и то ехтеше в главата ми в онази сутрин, когато го докараха на пристана: Убиеца на Надеждата. Скоро ще умреш, и то пред очите ми, Убиецо.

Беше по-висок от среден ръст, но с изненада установих, че противно на историите за него не е гигант. Чертите му бяха изсечени, но определено не можеше да се нарече красавец. Тялото му бе мускулесто, но липсваше огромната маса, приписвана му от разказвачите. Единственото нещо от външния вид, съвпадащо с легендите, бяха очите му: катраненочерни и пронизващи като на ястреб. Казваха, че очите му можели да разголят човешката душа и никой не можел да опази тайните си, ако срещне погледа му. Не вярвах, но след като го видях, започнах да ги разбирам.

Пленникът се охраняваше от цяла рота имперски гвардейци. Те яздеха в стегнат строй, с готови пики, а очите им оглеждаха тълпата за евентуални неприятности. Хората бяха мълчаливи. Спираха и гледаха минаващия ескорт, но нямаше викове, обиди и хвърлени предмети. Те познаваха този мъж. За кратък период той бе управлявал града им и чуждестранната армия в него, но по лицата им нямаше омраза, нито желание за мъст. По-скоро изглеждаха любопитни. Защо бе тук? Защо изобщо бе жив?

Ротата се строи на кея и пленникът слезе от коня, за да бъде заведен на чакащия кораб. Прибрах бележките си, станах от бъчвата с подправки, на която седях, и кимнах на командира.

— Моите почитания, сър.

Офицерът, ветеран от гвардията, с блед белег на челюстта и абаносова кожа, характерна за южните провинции, отвърна с отработена учтивост:

— Лорд Верниерс.

— Надявам се, че сте пътували безпрепятствено?

Капитанът сви рамене.

— Имаше известни неприятности. Наложи се да спукаме няколко глави в Джесерия. Местните искаха да обесят Убиеца на Надеждата на кулата на храма.

Настръхнах от това непокорство. Императорският указ се четеше във всеки град, през който минаваше затворникът, и беше изрично ясен. Убиецът на Надеждата не биваше да бъде нараняван.

— Императорът ще бъде известѐн — заявих.

— Както желаете, но не беше нещо сериозно. — Той се обърна към затворника. — Лорд Верниерс, представям ви имперския пленник Вейлин Ал Сорна.

Кимнах учтиво на високия мъж, а името продължаваше да ехти в главата ми. Убиеца на Надеждата, Убиеца на Надеждата…

— Моите почитания, сър — насилих се да го поздравя.

Черните му очи срещнаха моите за миг, остри, питащи. За момент се зачудих дали по-невероятните истории са верни, дали в погледа на този дивак има магия. Можеше ли да изтръгне истината от душата на човек? От началото на войната се бяха нароили истории за мистериозните сили на Убиеца на Надеждата. Че можел да говори с животни, да командва Безименния и да променя времето според желанията си. Че мечът му е закален с кръвта на повалените врагове и не може да се счупи в бой. И най-лошата: че той и хората му почитат мъртвите и карат сенките на предците им да вършат всякаква скверност. Не вярвах много на тези плямпания. Ако магиите на северняците бяха толкова могъщи, как бяха претърпели толкова смазващо поражение в земите ни?

— Милорд. — Гласът на Вейлин Ал Сорна беше груб и със силен акцент. Беше научил алпирански в тъмниците, а тонът му бе загрубял от дългогодишното крещене сред трясък на оръжия и писъци на умиращи, докато бе печелил победи в стотици битки, една от които бе отнела най-добрия ми приятел и бъдещето на нашата империя.

Обърнах се към капитана.

— Защо е в окови? Императорът нареди да се отнасяте с уважение.

— Народът се дразни, като го гледа свободен — обясни командирът. — Затворникът предложи да го оковем, за да избегнем неприятности. — Приближи се до Ал Сорна и отключи оковите. Едрият мъж започна да разтрива китките и покритите си с белези ръце.

— Милорд! — чу се вик от тълпата. Обърнах се и видях пълен мъж с бяла роба, който подтичваше към нас. Лицето му бе потно от непривичното усилие. — Моля ви за момент!

Капитанът приближи ръка към сабята си, но Ал Сорна не бе притеснен и се усмихна на пълния мъж.

— Губернатор Аруан.

Дебелият спря и обърса потта от лицето си с дантелен шал. В лявата си ръка носеше продълговат вързоп. Кимна на нас с капитана, но се обърна към пленника.

— Милорд. Не вярвах, че ще ви видя отново. Добре ли сте?

— Да, губернаторе. А вие?

Пълният мъж махна с дясната си ръка и дантеленият шал увисна на палеца му. Имаше пръстени с блестящи камъни на всеки пръст.

— Вече не съм губернатор. Само обикновен търговец. Търговията не е като преди, но се оправяме.

— Лорд Верниерс — обърна се Вейлин Ал Сорна към мен. — Това е Холус Нестер Аруан, бивш губернатор на град Линеш.

— Почитаеми сър — поздрави ме Аруан с лек поклон.

— Почитаеми сър — отвърнах и аз официално. Значи това бе човекът, който бе предал града на Убиеца на Надеждата. Нежеланието на Аруан да отнеме живота си заради позора бе широко дискутирано след войната, но императорът (боговете да запазят мъдростта и милостта му) бе проявил милост с оглед на извънредните обстоятелства около окупацията. Но милостта не се простираше чак до запазване на губернаторския пост.

Аруан отново се обърна към Вейлин.

— Радвам се, че сте добре. Писах на императора и го помолих да прояви милост към вас.

— Знам, писмото ви бе прочетено на процеса.

От записките по процеса знаех, че писмото на Аруан, написано със значителен риск за живота му, бе част от доказателствата, описващи любопитни и нехарактерни прояви на щедрост и милост от страна на Убиеца на Надеждата по време на войната. Императорът ги бе изслушал търпеливо преди да постанови, че съдим пленника за престъпленията, а не за добродетелите му.

— Дъщеря ви добре ли е? — попита Вейлин.

— Да, даже ще се омъжи през лятото. За един безхаберен син на корабостроител, но какво може да стори бедният й татко? Благодарение на вас поне е жива и може да ми къса сърцето.

— Радвам се. За сватбата, а не за сърцето ви. Не мога да изпратя подарък, освен най-добрите си пожелания.

— Всъщност, милорд, аз ви нося подарък.

Аруан вдигна продълговатия вързоп с две ръце и го поднесе на Убиеца на Надеждата със странно натъжено изражение.

— Чувам, че скоро пак ще се нуждаете от него.

Севернякът определено се поколеба преди да вземе вързопа и да го развърже. Размота плата и видях меч чуждестранна направа — острието бе дълго около метър и право, за разлика от закривените саби на алпиранската кавалерия. Предпазителят бе във формата на единичен зъбец, а ръкохватката завършваше с просто стоманено топче. Дръжката и ножницата носеха множество следи от олющвания, показващи дългогодишна употреба. Това не беше церемониално оръжие и с нарастваща неприязън осъзнах, че това е неговият меч. Мечът, с който бе стъпил на бреговете ни. Мечът, който го бе направил убиец на надеждата.

— Запазили сте го? — изсъсках с отвращение на Аруан.

Дебелият мъж се обърна и ме погледна студено.

— Честта ми го налагаше, милорд.

— Благодаря — каза Ал Сорна, преди да отвърна гневно. Вдигна меча и видях как гвардейският капитан се напрегна, когато извади няколко сантиметра от острието от ножницата и го провери с пръст. — Наточен е.

— Грижихме се добре за него. Редовно смазване и точене. Нося и още нещо дребно. — Аруан протегна ръка. В шепата му имаше рубин със средна големина, несъмнено един от ценните камъни в семейната му колекция. Знаех причината за благодарността на Аруан, но очевидното му уважение към дивака и отвратителното присъствие на меча ме разстройваха сериозно.

Ал Сорна сякаш загуби дар слово и поклати глава. Накрая каза:

— Губернаторе, не мога…

Приближих се и заговорих тихо.

— Оказва ти по-голяма чест, отколкото заслужаваш, северняко. Ако откажеш, ще го обидиш и ще се опозориш.

Той ме погледна за миг с черните си очи, после се усмихна на Аруан.

— Не мога да откажа подобна щедрост. — Взе скъпоценния камък. — Винаги ще го пазя.

— Надявам се на обратното — засмя се Аруан. — Човек пази скъпоценност само когато няма нужда да я продаде.

— Ей, вие! — Разнесе се глас от кораба. Широчината на корпуса и броят на веслата показваха, че мелденейската галера е по-скоро товарна, а не един от прословутите им бойни кораби. Едър мъж с гъста черна брада и червена кърпа на главата, която го обозначаваше като капитан, ни махаше от носа.

— Ей, алпирански кучета, качвайте Убиеца на Надеждата! — изкрещя той с обичайната мелденейска любезност. — Ако се мотате още малко, ще отървем отлива.

— Превозът до островите ни чака — казах на пленника, докато си вземах нещата. — По-добре да не дразним капитана.

— Значи е вярно? — обади се Аруан. — Отивате на Островите, за да се дуелирате? — Открих, че не харесвам тона му, в него имаше твърде много възхита.

— Вярно е. — Убиеца на Надеждата се ръкува за последно с Аруан, кимна на гвардейския командир и се обърна към мен.

— Е, милорд?

 

 

— Може да си първи на опашката да лижеш краката на императора ви, писарю, но този кораб е моето царство. — Капитанът ме мушна с пръст в гърдите. — Ще живееш тук, в противен случай може да прекараш пътуването вързан за главната мачта.

Беше ни показал „покоите“ ни — оградена със завеси секция от трюма, близо до носа. Миришеше на морска сол, застояла вода и смес от уханията на товара, задушаваща, тежка миризма на плодове, сушена риба и множеството подправки, с които е известна Империята. Едва се сдържах да не повърна.

— Аз съм лорд Верниерс Алише Сомерен, Имперски хроникьор и Пръв сред учените, почитан служител на императора. — Кърпичката пред устата ми леко заглушаваше думите. — Пратеник при Корабните господари и официален придружител на имперския затворник. Ще се отнасяш с уважение, пирате, иначе ще накарам двайсетимата гвардейци да те бичуват пред екипажа.

Капитанът се наведе към мен. Невероятно, но дъхът му миришеше по-лошо от трюма.

— Тогава ще имам двайсет и един трупа, с които да нахраня рибите, като излезем от пристанището, писарю.

Ал Сорна срита една от завивките на пода и се огледа за миг.

— Става. Ще ни трябват храна и вода.

Настръхнах.

— Наистина ли предлагате да спим в това гнездо на плъхове? Отвратително е!

— Трябва да пробвате тъмниците. И там има доста плъхове. — Обърна се към капитана. — Бъчвата с водата на предната палуба ли е?

Капитанът прокара дебел пръст по гъстата си брада. Оглеждаше високия мъж и се чудеше дали му се подиграва. Несъмнено преценяваше дали би могъл да го убие, ако се наложи. По северните брегове на Алпира има една поговорка — „Можеш да обърнеш гръб на кобра, но не и на мелденеец.“

— Значи ти ще се дуелираш с Щита? В Илдера залозите са двайсет към едно срещу теб. Струва ли си да рискувам и да заложа един грош на теб? Щита е най-добрият мечоносец на Островите, може да разсече муха на две.

— Носи му се подобна слава — усмихна се Вейлин Ал Сорна. — Та къде е бъчвата с вода?

— Там. Полага ви се по една кратунка на човек дневно, не повече. Екипажът ми няма да седи жаден заради такива като вас двамата. Храна има в камбуза, ако нямате против да се храните с отрепки като нас.

— Несъмнено съм ял и с по-лоша компания. Ако ви трябва помощ за веслата, съм насреща.

— Гребал ли си?

— Веднъж.

— Ще се оправим — изръмжа капитанът и тръгна да излиза, но процеди през рамо: — Отплаваме след час. Не се пречкайте, докато не излезем от пристанището.

— Островен дивак! — Продължих да ругая, докато разопаковах вещите и вадех перата и мастилото. Проверих дали няма плъхове под завивката, преди да седна да напиша писмо на императора. Възнамерявах да го уведомя подробно за нанесеното оскърбление.

— Този няма да намери подслон в алпиранските пристанища, помнете ми думата.

Вейлин Ал Сорна приседна и облегна гръб на стената. После попита на северняшки:

— Знаете ли моя език?

— Аз изучавам езици. Говоря свободно седемте основни наречия на Империята и мога да се оправям на още пет.

— Впечатляващо. Знаете ли езика на сеорда?

Вдигнах глава от пергамента.

— Сеорда?

— Сеорда сил от Великата северна гора. Чували ли сте за тях?

— Познанията ми за северните диваци не са особено обширни. А и не виждам сериозна причина да ги допълвам.

— За учен човек сте доста щастлив в невежеството си.

— Смятам, че говоря от името на цялата си нация, като казвам, че щеше да ни е по-добре да бяхме останали невежи по отношение на вас.

Той наклони глава и ме огледа.

— Долавям омраза в гласа ви.

Не му обърнах внимание. Перото ми се движеше бързо и привично по пергамента — пишех официалното встъпление на имперската кореспонденция.

— Познавали сте го, нали? — продължи Вейлин Ал Сорна.

Перото ми спря. Отказвах да го погледна в очите.

— Познавали сте Надеждата.

Оставих перото и се надигнах. Внезапно вонята на трюма и близостта на дивака ми се сториха непоносими.

— Да, познавах го — изръмжах аз. — Беше най-добрият сред нас. Знаех, че щеше да е най-великият император в историята на земите ни. Но не това е причината за омразата ми, северняко. Мразя те, защото Надеждата бе мой приятел, а ти го уби.

Обърнах му гръб и се качих на палубата. За пръв път в живота си исках да съм воин, да имам мускулести ръце и сърце от камък. Да размахам меч и да получа кърваво възмездие. Но тези неща не бяха за мен. Тялото ми беше стройно, но не силно. Мислех бързо, но не бях свиреп. Не бях воин. За мен нямаше да има отмъщение. Всичко, което можех да направя за приятеля си, бе да наблюдавам смъртта на убиеца му и да напиша официалния край на неговата история — за удоволствие на императора и за вечната истина на архивите ни.

 

 

Останах на палубата часове, опрял ръце на парапета, гледах как зеленикавите води на северното алпиранско крайбрежие преминават в по-синкавия оттенък на вътрешното Еринейско море, докато боцманът блъскаше тъпана, давайки ритъм на гребците и пътешествието ни започваше. Щом се отдалечихме от брега, капитанът заповяда да опънат главното платно и вдигнахме скорост. Острият нос пореше леките вълни, а традиционната фигура на крилато влечуго, изобразяваща едно от безбройните морски божества на мелденейците, потапяше зъбатата си глава сред морските пръски. Гребците се трудиха два часа преди боцманът да обяви почивка. Тогава прибраха веслата и се струпаха за ядене. На палубата остана дневната вахта, заета с такелажа и другите несекващи задачи в корабния живот. Неколцина ме гледаха намръщено, но никой не опита да започне разговор. Милост, за която им бях благодарен.

Бяхме на няколко левги от пристанището, когато във вълните се появиха черни перки, придружени от радостен вик от мачтата.

— Китове!

Не можех да преценя колко са, защото се движеха твърде бързо и чевръсто: показваха се на повърхността да изхвърлят фонтан вода, преди да се гмурнат отново. Чак когато приближиха успях да осъзная напълно размера им. Бяха повече от двайсет стъпки от главата до опашката. В южните морета бях виждал делфини, игриви сребристи създания, които могат да заучат прости номера. Тези бяха различни, размерът и тъмните сенки, които хвърляха под водата, ми се струваха злокобни, заплашителни форми на безразличната жестокост на природата. Екипажът очевидно се чувстваше по друг начин и крещеше поздрави от вантите, сякаш виждаше стари другари. Дори намръщеното лице на капитана сякаш леко се разглади.

Един от китовете изскочи на повърхността сред впечатляващ облак от пяна и пръски и се превъртя във въздуха, преди да се пльосне в морето с трясък, който разклати кораба. Мелденейците зареваха одобрително. О, Селиесен, каква поема щеше да напишеш, за да увековечиш тази гледка!

— За тях китовете са свещени. — Обърнах се и видях, че Убиеца на Надеждата е застанал до мен. — Казват, че когато някой мелденеец умре в морето, китовете отнасят духа му в безбрежния океан накрай света.

— Суеверия — изсумтях аз.

— Твоите сънародници вярват в богове, нали?

— Те да. Аз не. Боговете са мит, истории, с които да баламосват децата.

— С подобни думи ще те приемат радушно в родината ми.

— Не сме в твоята родина, северняко. Нито пък бих искал да я виждам.

Друг кит изскочи на повърхността и се извиси на десет стъпки, преди да се гмурне.

— Странно — подсмихна се Ал Сорна. — Когато нашите кораби прекосяваха морето, китовете не им обръщаха внимание и гонеха само мелденейските. Може би изповядват същите вярвания.

— Може би. Или просто се радват на безплатната храна. — Посочих към носа, където капитанът хвърляше риба в морето. Китовете я омитаха по-бързо, отколкото можех да видя.

— Защо сте тук, лорд Верниерс? — попита Ал Сорна. — Защо ви изпрати императорът? Вие не сте тъмничар.

— Императорът бе така щедър да откликне на молбата ми да присъствам на предстоящия дуел. И да придружа лейди Емерен по обратния път, разбира се.

— Идвате да видите как ще умра.

— Идвам да опиша събитието за имперския архив. Все пак съм Имперски хроникьор.

— Така разбрах. Гериш, моят тъмничар, беше голям почитател на вашата история за войната с моя народ. Казваше, че е най-доброто произведение на алпиранската литература. Седеше пред килията ми с часове и четеше страница след страница. Най-много харесваше битките.

— Надлежното проучване е ключово за професията на историка.

— Жалко, че представяте нещата толкова погрешно.

Отново ми се прииска да имам воинска сила.

— Погрешно ли?

— Много.

— Разбирам. Може би, ако си напънете дивашкия мозък, ще ме осветлите в коя част точно съм сбъркал много.

— О, уцелили сте повечето от дребните детайли. Само че казвате, че съм командвал Вълчия легион. В действителност командвах Трийсет и пети пехотен полк, известен в гвардията като Вълчите бегачи.

— Ще се постарая да отбележа поправката, като се върна в столицата — отвърнах сухо.

Той затвори очи и си припомни.

— Инвазията на северното крайбрежие, започната от крал Янус, беше първата стъпка в преследването на грандиозната му амбиция, анексацията на цялата империя.

Цитатът беше дословен. Бях впечатлен от паметта му, но проклет да съм, ако го признаех.

— Просто описание на факт. Дойдохте да откраднете империя. Янус трябва да е бил луд, за да смята, че подобен план би успял.

Ал Сорна поклати глава.

— Дойдохме за северните пристанища. Янус искаше търговските маршрути в Еринейско море. И не беше луд. Стар и отчаян, да, но не и луд.

Бях изненадан от съчувствието в гласа му: все пак Янус беше коварен предател и неизменна част от легендата за Убиеца на Надеждата.

— И откъде познавате мислите му толкова добре?

— Той ми каза.

— Казал ви е? — засмях се аз. — Написах хиляди писма до всеки посланик и служител на Кралството, за когото се сетих. Малцината, които си направиха труда да ми отговорят, бяха съгласни в едно: Янус не е споделял плановете си с никого, дори със семейството си.

— И въпреки това твърдите, че е искал да завладее цялата ви империя.

— Разумно заключение с оглед на наличните доказателства.

— Разумно, може би. Но е погрешно. Янус имаше сърце на крал, твърдо и студено, когато се налагаше. Но не беше алчен и не беше мечтател. Знаеше, че държавата му не разполага с хората и богатствата, необходими за завземането на вашата империя. Дойдохме за пристанищата. Той каза, че това е единственият начин да подсигурим бъдещето си.

— Защо би ви признал подобно нещо?

— Имахме… уговорка. Казваше ми много неща, които не би признал пред друг. Някои от командите му се нуждаеха от обяснение, преди да ги изпълня. А понякога си мисля, че просто имаше нужда да поговори с някого. Дори на кралете им е самотно.

Усетих изкусително любопитство. Севернякът знаеше, че жадувам за информацията, която може да ми предостави. Уважението ми към него нарасна, както и неприязънта. Използваше ме, искаше да запиша историята му. Нямах представа защо. Знаех, че има нещо общо с Янус и дуела, който щеше да води на Островите. Може би имаше нужда да се разтовари преди края и да каже истината, така че да бъде запомнен в историята не само като Убиеца на Надеждата. Последен опит да намери изкупление за духа си и за духа на мъртвия си крал.

Оставих тишината да се проточи и продължих да гледам китовете, докато не изядоха безплатната риба и не се отдалечиха на изток. Накрая, когато слънцето започна да се спуска към хоризонта и сенките се издължиха, промълвих:

— Е, разкажете ми.