Антъни Райън
Кръвна песен (17)

7.

Есента доведе Изпитанието на лъка. Още веднъж всички послушници го издържаха. Предсказуемо Кейнис, Норта и Дентос се представиха отлично, докато Баркус и Вейлин се оказаха само задоволително добри, поне според стандартите на Ордена. Наградиха ги с разрешение да присъстват на Летния панаир, отложен с две седмици поради бунтовете.

И Вейлин, и Норта избраха да останат в цитаделата. Носеха се слухове, че Ястребите продължавали да таят злоба, и изглеждаше ненужно да ги подлагат на изкушението да си отмъстят на същото място, където са били унизени. Освен това Норта нямаше желание да посещава отново събитие, свързано с екзекуцията на баща му. Прекараха деня, ловувайки в гората с Белег, който бързо надуши една сърна и Норта заби стрела в шията й от петдесет крачки. Вместо да мъкнат трупа до кухните решиха да го разфасоват на място и да пренощуват в гората. Беше приятна привечер, листата на ранната есен образуваха зеленикаво-бронзов килим и слънчеви лъчи си пробиваха път през клоните.

— Има и по-лоши места, където да бъде човек — отбеляза Вейлин и си отряза парче от сърнешкия бут, който цвърчеше над лагерния огън.

— Напомня ми за дома — каза Норта и подхвърли една мръвка на Белег.

Вейлин скри изненадата си. След екзекуцията на баща му Норта рядко говореше за живота си преди Ордена.

— Къде се намира той? Домът ти.

— На юг, триста акра земя, оградени от река Хебрил. Къщата е на брега на езеро Рил. Когато бях момче, представляваше замък, но баща ми внесе много промени в нея. Имахме над шейсет стаи и конюшня за четирийсет коня. Често излизахме да яздим в гората, когато той не беше във Варинсхолд по кралски дела.

— Той казваше ли ти какво върши за краля?

— Много пъти. Искаше да се науча. Казваше, че един ден ще служа на принц Малциус също както той служи на крал Янус. Че е дълг на нашето семейство да сме най-близките съветници на краля. — Изсмя се горчиво.

— Разказвал ли ти е някога за войната с мелденейците?

Норта му хвърли кос поглед.

— Имаш предвид когато баща ти изгорил града им? Спомена го само веднъж. Каза, че мелденейците и без това нямало как да ни мразят повече. Пък и получили достатъчно предупреждения какво ще се случи, ако не оставят на мира корабите и крайбрежието ни. Баща ми беше доста прагматичен човек и опожаряването на града им май не го безпокоеше много.

— Не ти е казал защо те праща тук, нали?

Норта поклати глава. Вече бе късна вечер и светлината на огъня блестеше ярко в очите му, а красивото му лице тънеше в сенки.

— Каза, че съм негов син и желанието му е да се присъединя към Шестия орден. Помня, че беше спорил с майка ми предната нощ, което бе странно, защото те никога не спореха, всъщност рядко изобщо си говореха. На сутринта тя не дойде на закуска и не ми позволиха да се сбогувам с нея, когато каруцата дойде да ме вземе. Оттогава не съм я виждал.

Потънаха в мълчание и умът на Вейлин се отнесе към въпроси, които смяташе, че е по-добре да не задава.

— Знам за какво си мислиш — каза Норта.

— Не мисля за…

— Напротив. И си прав. Баща ми ме е пратил в Ордена, защото твоят те е пратил тук. Казах ти, че бяха съперници, но не ти казах всичко. Баща ми мразеше Военачалника, ненавиждаше го. Известно време ми се струваше, че говори единствено за това как един роден в канавките касапин подронва позициите му. Ужасно се дразнеше, че баща ти е толкова популярен сред народа — нещо, което той самият така и не постигна. Той не беше един от тях, имаше благородно потекло, докато твоят баща беше човек от простолюдието, издигнал се по собствени заслуги. Когато те прати тук, това бе голям символ за неговата преданост към Вярата и Кралството, публична жертва, на която можеше да се отвърне само по един начин.

— Съжалявам…

— Не се извинявай. Ти си също толкова жертва на твоя баща, колкото аз на моя. Отне ми години да осъзная защо го е направил и един ден отговорът просто изскочи в главата ми. Отказал се е от мен, за да подобри положението си в двора. — Устните му се изкривиха в невесела усмивка. — Нашият скъп крал, изглежда, не се е впечатлил много от жеста му.

„Аз не съм жертва на баща си — помисли си Вейлин. — Майка ми ме е пратила тук, за да ме предпази.“ Остави мисълта неизречена, тъй като подозираше, че Норта трудно ще я приеме.

— Иронично е, не смяташ ли? — попита Норта след малко. — Ако не ни бяха дали на Ордена, най-вероятно щяхме да станем врагове, като бащите си. Синовете ни също щяха да са врагове, а може би дори и техните синове, и щеше да продължава така во веки веков. Сега поне е свършило, преди да започне.

— Говориш все едно едва ли не си доволен, че си в Ордена.

— Доволен ли? Не точно, просто го приемам. Сега това е моят живот. Кой може да каже какво ще ни донесе бъдещето?

Белег се прозя и зъбите му заблестяха на светлината на огъня, после се приближи до Вейлин и се сгуши край него, за да заспи. Вейлин го потупа по хълбока и се изтегна на постелята си. Взря се в небето, търсейки фигури сред множеството звезди, докато чакаше сънят да го обземе.

— Имам чувството, че съм ти длъжник, братко — каза Норта.

— Длъжник ли?

— Дължа ти живота си.

Вейлин осъзна, че Норта се опитва да му благодари по единствения начин, на който е способен. Не за първи път се зачуди що за човек би излязъл от Норта, ако баща му не го бе пратил тук. Бъдещ първи министър? Меч на кралството? Може би дори Военачалник? Но се съмняваше, че би станал човек, който би се отказал от сина си само за да надмине своя съперник.

— Не знам какво ще ни донесе бъдещето — каза накрая той на брат си. — Но подозирам, че ще имаш много възможности да изплатиш дълга си.

 

 

Любопитен факт от живота в Ордена бе, че колкото повече растяха, толкова по-трудни ставаха тренировките им. Изглежда, уменията им трябваше да се подобряват непрекъснато, да бъдат заточвани като острие на меч. И така, докато есента преминаваше в зима, упражненията им с меч се удвоиха, а после и утроиха, докато не започна да им се струва, че само това правят. Единственият им инструктор остана Солис, другите вече бяха заети с по-младите попълнения. Мечът се превърна в техен живот. Причината не бе тайна. Следващата година щеше да доведе със себе си Изпитанието на меча, в което щяха да се изправят срещу трима осъдени престъпници с меч в ръка и да победят или да умрат.

Упражненията им започваха в седем сутринта и продължаваха до края на деня с кратки прекъсвания за храна или за бързо припомняне на наученото с лъка или конете. Инструктор Солис им показваше комбинация от мушкания, парирания и удари, която изпълняваше светкавично в течение на няколко секунди, а после им заповядваше да я повторят. Неуспехът водеше до тичане около плаца. Следобед сменяха мечовете си с дървени и се нахвърляха един срещу друг. Това съревнование ги оставяше с колекция от синини, които ставаха все по-живописни.

Вейлин знаеше, че е най-добрият сред тях с меча. Дентос бе майстор на лъка, Баркус — на ръкопашния бой, Норта бе най-умелият ездач, а Кейнис познаваше пущинака като вълк, но мечът беше специалността на Вейлин. Никога не би могъл да обясни чувството, което пораждаше той у него, усещането, че острието е част от тялото му, продължение на ръката му, как близостта му с оръжието изостряше възприятията му по време на битка, как отгатваше движенията на противника, преди да ги е направил, парираше удари, които биха поразили друг човек, откриваше пролука в защити, които би трябвало да го смутят. Не след дълго инструктор Солис престана да го пуска срещу останалите.

— Отсега нататък ще се биеш с мен — каза той на Вейлин, докато стояха един срещу друг с извадени дървени мечове.

— За мен ще е чест, учителю — отвърна Вейлин.

Мечът на Солис го прасна по китката и дървеното оръжие излетя от ръката му. Вейлин се опита да отстъпи, но Солис бе прекалено бърз, ясеновата му пръчка го халоса в диафрагмата, въздухът излетя от дробовете му и той рухна на земята.

— Винаги трябва да уважаваш противника си — обясни Солис на другите, докато Вейлин се мъчеше да потисне надигащата се жлъчка. — Но не прекалено много.

 

 

Със зимата дойде Изпитанието на пущинака на Френтис и те се събраха на двора да го изпратят с няколко подбрани съвета.

— Стой настрани от пещерите — каза Норта.

— Убивай и яж всичко, което намериш — рече Кейнис.

— Не губи кремъка и огнивото — посъветва го Дентос.

— Ако има буря — каза Вейлин, — стой в убежището си и не слушай вятъра.

Само Баркус нямаше какво да каже. Споменът от намирането на тялото на Дженис по време на собственото му изпитание бе още пресен и той ограничи сбогуването си до леко потупване по рамото на Френтис.

— Чакам го с нетърпение, ама наистина — рече весело Френтис, като претегляше раницата си. — Пет дена извън стените. Без упражнения, без бой с пръчка. Нямам търпение.

— Пет дена студ и глад — напомни му Норта.

Френтис сви рамене.

— И друг път съм гладувал. А също и студувал. Предполагам, че бързо ще свикна пак.

Вейлин се изумяваше колко е заякнал Френтис през двете години, откакто бе влязъл в Ордена. Вече бе висок почти колкото Кейнис и плещите му сякаш ставаха по-широки с всеки ден. В добавка към телесната промяна характерът му също се беше променил: хленчът, който изпъстряше речта му като момче, почти бе изчезнал и той подхождаше към всяко предизвикателство със сляпа увереност в собствените си способности. Не беше изненадващо, че е станал водач на групата си, макар че реакцията му към критика често бе внезапен гняв, а понякога и насилие.

Гледаха го как се качва на каруцата с другите момчета. Инструктор Хутрил изплющя с юздите и подкара каруцата през портата. Френтис им помаха и им се ухили широко.

— Ще се справи — увери Кейнис Вейлин.

— И още как — каза Дентос. — Той е от онези, които се връщат по-дебели, отколкото са тръгнали.

 

 

Дните се нижеха бавно. Братята се упражняваха и лекуваха синините си, а тревогите на Вейлин за Френтис растяха с всяка следваща сутрин. Четири дни след заминаването на момчето вече бяха завладели мислите му; притъпяваха уменията му с меча и го оставяха с жестоки синини, които той почти не забелязваше. Не можеше да се отърси от човъркащото го усещане, че нещо не е наред. Това чувство вече му бе познато, сянка върху мислите му, на която се бе научил да се доверява, но този път бе по-силно, по-настойчиво, като мелодия, която не може да си спомни съвсем.

Когато изтече и петият ден, той откри, че се навърта около портата, увит плътно в наметалото си, и се взира в сгъстяващия се мрак за някакви следи от каруцата, която връща Френтис на сигурно място в Дома на ордена.

— Какво правим тук? — попита Норта. Лицето му бе погрозняло както никога от хапещия студ на зимната вечер. Другите се бяха прибрали в стаята си в кулата. Днешната тренировка беше тежка, по-тежка дори от онези, с които бяха свикнали, и трябваше да се погрижат за порязванията си преди вечеря.

— Чакам Френтис — отвърна Вейлин. — Прибирай се, ако ти е студено.

— Не съм казал, че ми е студено — промърмори Норта и остана с него.

Накрая, когато ясното зимно небе потъмня и заблестяха звездите, каруцата се появи. Инструктор Хутрил я караше към портата и в нея имаше четирима послушници, с трима по-малко, отколкото бяха тръгнали преди пет дни. Още преди подковите на конете да зачаткат по калдъръма на двора, Вейлин разбра, че Френтис не е сред тях.

— Къде е той? — обърна се към инструктор Хутрил, когато той дръпна юздите.

Инструкторът пренебрегна това неуважение и отвърна:

— Нямаше го. — И слезе от капрата. — Трябва да видя аспекта. Остани тук. — И се отправи с тежки крачки към покоите на аспекта. Вейлин успя да се сдържи цели десет секунди, преди да забърза подире му.

Инструктор Хутрил прекара при аспекта няколко дълги минути, преди да се появи отново. Мина покрай Вейлин, без да го поглежда, като пренебрегна въпросите му. Вратата на аспекта остана здраво затворена и Вейлин се усети, че пристъпва напред да почука.

— Не! — Ръката на Норта го улови за китката. — Да не си луд?

— Трябва да знам.

— Трябва да чакаш.

— Какво да чакам? Тишината? Да не остане никаква следа, че той някога е бил тук? Като Микел или Дженис? Да запалим огън, да кажем няколко думи — и още един от нас си е отишъл и е забравен?

— Изпитанието на пущинака е тежко, братко…

— Не и за него! За него беше нищо работа…

— Не го знаеш със сигурност. Не знаеш какво може да се е случило извън стените.

— Знам, че гладът и студът никога не биха могли да го надвият. Беше прекалено силен.

— Въпреки силата си беше още момче. Каквито бяхме и ние, когато ни пратиха навън в студа и тъмнината да се оправяме сами.

Вейлин изтръгна ръка от хватката му и прокара пръсти през косата си, обзет от несигурност.

— Не мисля, че той някога е бил момче.

Звукът от стъпките на ботуши по камък привлече вниманието им към коридора и те видяха, че към тях крачи инструктор Солис.

— Какво правите вие двамата тук? — попита той и спря пред вратата на аспекта.

— Чакаме новини за брат си, учителю — отвърна Вейлин.

По лицето на Солис побяга кратък гняв, преди да посегне към дръжката на вратата.

— Тогава чакайте. — И влезе вътре.

Минаха само пет минути, но те им се сториха като час. Ненадейно вратата се отвори и инструктор Солис кимна рязко, за да им покаже, че могат да влязат. Завариха аспекта зад бюрото му, лицето му бе по-безизразно от всякога, но в погледа, който насочи към Вейлин, имаше преценка, сякаш онова, което щеше да се случи, бе по-важно, отколкото той би могъл да проумее.

— Братко Вейлин — каза аспектът. — Знаеш ли дали брат Френтис има някакви врагове извън тези стени?

„Врагове…“ Вейлин усети как сърцето му се сви. „Открил го е. Не можах да го защитя.“

— Има един човек, аспект — отвърна той с натежал от мъка глас. — Водачът на престъпното братство на Варинсхолд. Преди да се присъедини към нас, брат Френтис забил нож в окото му. Чух, че онзи още таял злоба.

Инструктор Солис изсумтя раздразнено, а Норта, както никога, сякаш бе загубил дар слово.

— И не ти ли мина през ума — рече аспектът — да споделиш тази информация с мен или инструктор Солис?

Вейлин можа само да поклати глава във вцепенено мълчание.

— Надменен идиот — процеди инструктор Солис и беше съвсем прав.

— Да, учителю.

— Стореното — сторено — каза аспектът. — Имаш ли представа къде този едноок мъж може да е отвел брат ни?

Вейлин вдигна рязко глава.

— Значи е жив?

— Инструктор Хутрил намерил тяло, но не било на брат Френтис, макар че в гърдите на нещастника стърчал забит един от ловджийските ножове на Ордена. Имало следи от яростна борба, няколко кървави дири, но никакъв брат Френтис.

„Някак си са разбрали, че е тук. Толкова съм тъп да си мисля, че слугите на Едноокия няма да го намерят. Сигурно са проследили каруцата, хванали са го жив.“ Спомни си думите на Галис Катерача: „Едноокия казва, че когато го открие, ще го дере жив цяла година…“

— Ще го върна — заяви Вейлин на аспекта с ледена увереност. — Ще убия онези, които са го пленили, и ще го върна в Ордена. Жив или мъртъв.

Очите на аспекта се стрелнаха към инструктор Солис.

— От какво имаш нужда? — попита Солис.

— Половин ден извън стените, братята ми и кучето ми.

 

 

Белег ги последва до градската порта достатъчно охотно. Първоначалната му радост от новото преживяване да се намира извън Дома на ордена бе притъпена от явно сериозното им настроение. Той сякаш знаеше какво се очаква от него: подуши чорапа, който бяха намерили под леглото на Френтис, и моментално се втурна към портата с кратък лай. Те се завтекоха след него, като се мъчеха да не го изпускат от поглед. Робската хрътка наложи убийствен ритъм, докато криволичеха по задните улички на града. За Вейлин не бе никаква изненада, че скоро ги отведе до южната част.

Улиците бяха почти пусти, с изключение на обичайните пияници и курви, повечето от които си намираха друго място, където да бъдат, щом зърнеха петима братя от Шестия орден, тичащи след много голямо куче. Накрая Белег спря и застина в напрегната поза, както когато показваше диря по време на лов. Носът му сочеше право към една кръчма, сгушена в сенчеста уличка. Висящата над вратата табела я бележеше като „Черният глиган“. През прозорците се процеждаше мътното сияние на лампи и отвътре се носеше весела пиянска гълчава.

Белег заръмжа тихо, но смразяващо.

Вейлин коленичи, потупа го нежно по главата и му заповяда:

— Стой тук.

Хрътката нададе жално скимтене, когато се насочиха към странноприемницата, но се подчини.

— Какъв е планът? — попита Дентос, щом спряха на входа.

— Ами, смятах да ги питам къде е Френтис — отвърна Вейлин. — След това очаквам да разберем дали наистина сме толкова добре обучени, колкото си мислим.

Веселата шумотевица на посетителите заглъхна моментално, щом видяха братята. Цяла стая предимно немити и преждевременно състарени лица се втренчиха в тях със смесица от страх и осезаема омраза. Мъжът зад тезгяха беше едър, плешив и явно не особено доволен да ги види.

— Добър вечер, господине! — поздрави го Норта, докато крачеше към тезгяха. — Чудесно заведение си имате.

— Орденът не е добре дошъл тук — рече кръчмарят и Вейлин забеляза лекото лъщене на пот по горната му устна. — Не е редно да идвате тъдява. Туй не е място за вас.

— О, не се вълнувай, драги. — Норта тупна мъжа по рамото. — Не искаме неприятности. Искаме само брат си. Онзи, който заби нож в окото на господаря ти преди две години. Бъди така добър да ни кажеш къде е и няма да убием нито теб, нито някого от клиентите ти.

Гневен ропот се надигна сред тълпата и кръчмарят облиза устни. Голото му теме вече блестеше от пот. За миг очите му се стрелнаха надясно, преди да се втренчат отново в Норта.

— Тук няма братя — каза той.

Норта го дари с една от най-милите си усмивки.

— Прощавай, но аз съм на друго мнение. Я кажи, знаеш ли, че човек може да живее няколко часа, след като му разпорят корема — в ужасии болки, разбира се?

Вейлин проследи посоката на краткия поглед на кръчмаря, но не видя кой знае какво освен неспокойно шаващите крака на нервните посетители. После обаче вниманието му бе привлечено от едно разчистено петно около огнището с размери крачка на крачка. Когато се приближи да го огледа по-добре, от близката маса стана мускулест мъж с дебели пръсти и смачкания нос на професионален боксьор.

— Ти какво си…

Вейлин го фрасна по гърлото, без да забавя ход, и го остави да хрипти върху прашните дъски на пода. Разнесе се повсеместно стържене на столове, когато другите посетители се надигнаха, и в тълпата се разнесе гневен ропот. Вейлин приклекна да огледа чистите дъски и бързо разбра, че това е капак в пода. „Добре изработен“, прецени той, проследявайки с пръсти сглобките.

— Нямате право! — развика се кръчмарят, докато Вейлин се изправяше. — Влизате тука, биете клиентите, отправяте заплахи. Туй не е редно!

Откъм посетителите се разнесе силно одобрително ръмжене. Повечето вече бяха на крака, мнозина стискаха ножове и тояги.

— Орденски копелета — процеди един и размаха нож с широко острие. — Пъхате се където не ви е работа. Ще трябва да ви клъцнем самочувствието.

Мечът на Норта излетя светкавично от ножницата и мъжът се втренчи в отсечените си пръсти, докато ножът му изтрополя на пода.

— Дръжте се по-възпитано, господине — предупреди го строго Норта.

Останалите посетители отстъпиха и се възцари напрегната тишина, нарушавана само от хленча на мъжа с осакатената ръка и хъхренето на боксьора, ударен от Вейлин. „Страх ги е — реши Вейлин, като оглеждаше лицата в тълпата. — Но не достатъчно, за да побегнат. Числеността им вдъхва сила.“

Пъхна пръсти в устата си и изсвири остро. Беше очаквал Белег да използва вратата, но робската хрътка явно смяташе прозореца за дребно препятствие. Стъклото се пръсна и се разлетя във всички посоки и една тъмна грамада от мускули се приземи в центъра на стаята, като ръмжеше и щракаше със зъби срещу всеки посетител, имал нещастието да се намира наблизо.

Странноприемницата се опразни за секунди, с изключение на двамата ранени мъже и кръчмаря, който бе стиснал тежка тояга и лъхтеше уплашено.

— Ти защо си още тук? — попита го Дентос.

— Ако избягам без бой, той ще ме убие — отвърна плешивият.

— Едноокия ще е мъртъв до сутринта — увери го Вейлин. — Изчезвай.

Кръчмарят им хвърли последен нервен поглед, преди да пусне тоягата и да се втурне към задната врата.

— Баркус — каза Вейлин. — Помогни ми.

Забиха ловджийските си ножове в цепнатината между пода и капака и го надигнаха. Дупката, която се разкри, водеше право надолу към мъждиво осветено мазе. Вейлин видя светлина от огън да трепка по каменния под на около десет стъпки под тях. Направи крачка назад, изтегли меча си и се приготви да скочи. Белег обаче бе уловил прясна миризма и не виждаше причини да се бави. Стрелна се покрай Вейлин и изчезна в дупката. След секунда-две чуха викове на изненада и болка и ръмженето на Белег, което не оставяше съмнение, че е открил някакви врагове.

— Мислиш ли, че ще остави някой и за нас? — попита Баркус.

Вейлин скочи в дупката, приземи се на каменния под и се претърколи, за да стъпи отново на крака с насочен напред меч. Братята му го последваха бързо.

Мазето беше широко поне двайсет стъпки, с факли по стените и тунел, отдалечаващ се надясно. Имаше два трупа, и двата на едри мъже с разкъсани гърла. Белег клечеше върху единия и ближеше окървавената си муцуна. Като видя Вейлин, изджафка и изчезна в тунела.

— Още усеща миризмата. — Вейлин взе една факла от стената и се втурна след робската хрътка.

Тунелът сякаш продължаваше до безкрай, макар че всъщност едва ли бяха тичали повече от няколко минути, преди Белег да ги изведе в голяма сводеста зала. Явно бе построена отдавна, старинна зидария се издигаше от всички страни, за да се събере в елегантен свод високо горе. Покрити с плочки стъпала водеха надолу към равна кръгла площадка, на която имаше голяма дъбова маса, отрупана със златни и сребърни изделия. Край нея седяха шестима мъже с карти в ръце и разпилени пред тях монети. Взряха се смаяно във Вейлин и Белег.

— Кои сте вие, в името на Вярата? — попита единият, висок мъж с мъртвешки изпито лице. Вейлин забеляза заредения арбалет, лежащ на стола до него. Останалите петима имаха подръка мечове или брадви.

— Къде е брат ми? — попита Вейлин.

Мъжът, който бе заговорил, стрелна с поглед Белег и забеляза кръвта по муцуната му, а после видимо пребледня, когато Баркус и другите се появиха от тунела зад Вейлин.

— Попаднали сте на погрешното място, братко — каза високият и Вейлин дори се възхити на усилията, които положи, за да не затрепери гласът му. — Едноокия не се отнася благосклонно… — Ръката му се стрелна към арбалета. Белег прескочи масата — размазано петно от мускули и зъби — и челюстите му се сключиха около гърлото на мъжа. Стрелата на арбалета отлетя към тавана. Останалите петима вече бяха на крака, стиснали оръжията си. На лицата им бе изписан страх, но не даваха никакъв признак, че се канят да бягат. Вейлин не виждаше смисъл от повече приказки.

Плещестият мъж, когото нападна, се опита да финтира наляво и да вдигне брадвата си под гарда на Вейлин, но беше прекалено бавен. Върхът на меча го улучи в шията още преди да е започнал замаха си. Набучен на острието, той се опули, очите му се изцъклиха и от устата му бликна кръв. Вейлин изтегли меча си и остави мъжа да се строполи на пода.

Обърна се и откри, че братята му вече са видели сметката на другите четирима. Баркус с мрачно лице бършеше меча си в жакета на убития от него мъж, а върху плочките се разстилаше локва гъста кръв. Дентос клекна, за да извади метателния нож от гърдите на врага си, и на Вейлин му се стори, че премигва, за да скрие сълзите си. Норта се взираше надолу към мъжа, когото бе убил, от сваления му меч капеше кръв, а лицето му бе застинало в неподвижна маска. Само Кейнис изглеждаше невъзмутим: изтръска кръвта от меча си и срита лежащия в краката му мъж, за да се увери, че е мъртъв. Вейлин знаеше, че Кейнис е убивал и преди, но въпреки това намери хладнокръвието му за смущаващо. „Нима в края на краищата аз не съм единственият истински убиец сред нас?“, зачуди се той.

Белег изви за последно врата на високия и гръбнакът му се прекърши със силен пукот. Кучето пусна трупа и заподтичва из стаята, носът му потрепваше, докато търсеше миризмата на Френтис.

— Интересен градеж — отбеляза Кейнис, като се приближи до една от колоните, издигащи се към сводестия таван, и плъзна ръка по зидарията. — Фина работа, много фина. Не можеш да видиш такова майсторство в града в наши дни. Това място е много старо.

— Мислех, че е част от канализацията — обади се тъпо Дентос. Беше обърнал гръб на убития от него мъж и сега стоеше, скръстил ръце пред гърдите си, и трепереше, сякаш му е студено.

— О, не — отвърна Кейнис. — Това е нещо друго, сигурен съм. Вижте мотива тук. — Посочи странно каменно изваяние в зидарията. — Книга и перо. Древна емблема на Вярата, обозначаваща Третия орден, която отдавна вече не се използва. Това място датира от най-ранните години на града, когато Вярата е била още нововъзникнала.

Вниманието на Вейлин бе приковано най-вече върху Белег, но думите на Кейнис го накараха да се огледа. Видя, че в стаята има седем колони, издигащи се към тавана, всяка от тях с емблема в основата си.

— Някога са били седем — промърмори той.

— За какво говориш? — попита Норта. Бузите му вече бяха възвърнали донякъде цвета си. За разлика от Дентос, той сякаш не можеше да откъсне очи от трупа на убития си враг, а мечът му още бе окървавен.

— Седем колони — отвърна Кейнис. — Седем ордена. Това е древен храм на Вярата. — Пристъпи към една колона и се взря в емблемата върху нея. — Змия и бокал. Обзалагам се, че това е емблемата на Седмия орден.

— Седмият орден ли? — Норта най-сетне вдигна поглед от трупа. — Няма Седми орден.

— Сега не — обясни Кейнис. — Но едно време…

— Това е разказ за някой друг ден, братко — прекъсна го Вейлин. Обърна се към Норта. — Мечът ти ще ръждяса, ако не го почистиш.

Баркус оглеждаше съкровищата, струпани на масата, и плъзгаше ръце по златото и среброто.

— Хубави неща има тук — рече с възхищение. — Щях да донеса чувал, ако знаех.

— Чудя се откъде ли са взели всичко това — каза Дентос, като претегли в ръка една орнаментирана сребърна чиния.

— Откраднали са го — каза Вейлин. — Вземете каквото искате, само гледайте да не е толкова тежко, че да ви бави.

Белег излая. Носът му сочеше към стената вляво от Вейлин. Баркус се приближи да я огледа и удари няколко пъти с юмрук по тухлите.

— Просто стена.

Белег дотича до него и подуши в основата на стената, лапите му задращиха хоросана.

— Може би има скрита врата. — Кейнис се приближи и плъзна ръце по края на стената. — Сигурно някъде има езиче или лост.

Вейлин издърпа брадвата от безжизнените пръсти на мъжа, когото беше убил, приближи се и я стовари върху стената. Продължи да сече, докато в зидарията зейна дупка. Белег излая пак, но Вейлин нямаше нужда от сетивата на хрътката, за да разбере какво лежи от другата страна, надушваше го и сам: отвратителната сладост на гниеща плът.

Погледна Кейнис и видя съчувствие в очите на приятеля си.

„Френтис… Искам да бъда брат… Искам да бъда като теб…“

Заработи дваж по-усилено с брадвата, тухли и хоросан се разлетяха в облак от червен и сив прах. Братята му също се включиха с каквито инструменти успяха да намерят: Баркус използваше брадвичка, взета от един враг, Дентос — отчупен крак на стол. Скоро разшириха дупката достатъчно, за да могат да влязат.

Стаята от другата страна беше дълга и тясна. Факли по стените осигуряваха достатъчно светлина, за да се разкрие кошмарната сцена.

— Вярата да ни е на помощ! — възкликна потресено Баркус.

Трупът висеше от тавана, с оковани глезени и ръце, вързани към гърдите с кожен каиш. Явно бе тук от няколко дни: сивата плът бе отпусната и провисваше от костите. Зейналата на шията рана показваше как е умрял мъжът. Под него бе поставена купа, почерняла от съсирена кръв. В стаята висяха още пет тела, всяко с прерязано гърло и купа под него. Полюшваха се лекичко от течението откъм разбитата стена. Вонята беше съкрушителна. Белег сбърчи нос от мириса на развала, напоил въздуха, и остана близо до стената, колкото се може по-далеч от труповете. Дентос намери ъгъл, където да повърне. Вейлин се пребори с желанието да направи същото и тръгна от тяло на тяло, като се насилваше да погледне всяко лице, но видя само непознати.

— Какво е това? — попита Баркус в премаляла почуда. — Ти каза, че този човек бил просто престъпник.

— Изглежда, е престъпник с големи амбиции — отбеляза Норта.

— Тук не става дума за кражба — каза тихо Кейнис, като огледа по-внимателно един от висящите трупове. — Това е… нещо друго. — Сведе поглед към почернялата от кръв купа на пода. — Нещо съвсем различно.

— Какво би…? — започна Норта, но Вейлин вдигна ръка, за да го накара да млъкне, и изсъска:

— Слушайте!

Звукът бе тих и странен, мъжки глас, който напяваше. Думите бяха неразличими, чужди. Вейлин го проследи до една ниша, където откри врата, леко открехната. Като държеше ниско меча си, отвори внимателно вратата с носа на ботуша си. Оттатък имаше друга стая, грубо изсечена от камък и окъпана в червеното сияние на пламъци. Тъмни сенки играеха над гледка, която го накара да потисне вик на ужас.

Френтис бе вързан за дървена рамка пред ревящ огън. Устата му бе здраво запушена. Беше гол, тялото му бе покрито с множество резки, които образуваха върху кожата странна шарка, и кървеше обилно. Очите му бяха ококорени и пълни с агония. При вида на Вейлин се разшириха още повече.

До Френтис стоеше мъж с нож, гологръд. Силата му личеше по жилестите мускули на ръцете му и твърдите ъгловати черти на лицето му — лице само с едно око. В празната орбита бе поставен гладък черен камък, който отрази една-единствена точица светлина от огъня, когато мъжът се обърна към Вейлин.

— Аха — каза той. — Ти трябва да си наставникът.

Вейлин никога досега не бе изпитвал истинско желание да убива, истинска жажда за кръв. Но сега тя бушуваше в него, яростна песен, която заслепи разсъдъка му. Ръката му се сви върху дръжката на меча и той се хвърли напред…

Така и не разбра какво се случи, не проумя напълно парализата, обхванала крайниците му, само се озова проснат на пода, внезапно останал без дъх, мечът се изплъзна от пръстите му и издрънча върху камъните. Ръцете и краката му бяха студени като лед. Опита се да стане, но не можа да намери опора в пода, само размахваше крайници като пиян до безпаметност човек. Едноокият се отдръпна от Френтис, стиснал ножа, който приличаше на окървавен жълт зъб в сиянието на огъня.

— Здрасти! — извика Баркус и се втурна напред заедно с другите. — Време е да умреш, Еднооки!

Едноокият вдигна ръка в почти небрежен жест и пред братята на Вейлин изригна огнена стена, която ги накара да залитнат назад. Тя се проточи от единия до другия край на стаята и се издигна от пода до тавана, плътна преграда от виещи се пламъци.

— Обичам огъня — каза едноокият и обърна пак ъгловатото си лице към Вейлин. — Обичам да го гледам как танцува, доста е красиво, не намираш ли?

Вейлин се опита да бръкне под плаща си за ловджийския нож, но откри, че ръката му само трепери неконтролируемо.

— Силен си — отбеляза едноокият. — Обикновено хората изобщо не могат да помръднат. — Хвърли поглед към Френтис, който гледаше ококорен, със стичаща се от раните му кръв, а голото му тяло се напъваше с всички сили да се изтръгне от вървите.

— Дошъл си за него — продължи едноокият. — Ти си онзи, който той разправяше, че щял да дойде да ме убие. Ал Сорна, напаст за Черните ястреби, гибел за наемните убийци, потомък на Военачалника. Чувал съм за теб. А ти за мен? — Дари го с невесела усмивка.

За своя изненада Вейлин откри, че все още може да плюе. Плюнката попадна върху ботушите на едноокия.

Усмивката изчезна.

— Виждам, че си чувал. Какво ли, питам се? Че съм престъпник? Главатар на престъпниците? Вярно е, разбира се, но само отчасти. Без съмнение ти се е наложило да убиеш няколко от моите хора, за да стигнеш толкова далеч. Не се ли зачуди защо те не побягнаха? Защо се страхуваха повече от мен, отколкото от теб?

Едноокият приклекна, доближи лицето си до лицето на Вейлин и изсъска:

— Дошъл си тук с меча си, братята си и кучето си, и нямаш никаква представа за пълната си незначителност.

Завъртя лице, излагайки на показ черния камък в орбитата си.

— Простено ти е да мислиш, че това е проклятие. Но то всъщност беше дар, чуден дар, за който трябва да благодаря на младия ти брат. Ах, каква сила ми даде! Достатъчно, за да се наложа над всички отрепки в този град. Станах крал на крадците и главорезите, започнах да ям от сребърни блюда и да утолявам похотта си с най-добрите курви. Имам всичко, което човек може да желае, и все пак откривам, че не мога да забравя едно нещо, нещо, което смущава сънищата ми… — Стана и тръгна към Френтис. — Болката от това как едно пале, родено в канавките, заби нож в окото ми.

Френтис се гърчеше във въжетата, лицето му бе изкривено от ярост и омраза. Вейлин долавяше приглушените ругатни, които се опитваше да бълва през парцала, запушил устата му.

— Той не пожела да говори, знаеш ли — каза едноокият през рамо на Вейлин. — Трябва да се гордееш с него. Отказа да сподели тайните на Ордена ви, макар че сега, когато си тук лично, смея да кажа, че въпросите ми ще получат изчерпателни отговори. — Опря ножа в гърдите на Френтис и натисна лекичко, така че върхът да потъне на сантиметър в плътта, после прокара резка надолу до ребрата. Белите зъби на Френтис се впиха в парцала, когато закрещя.

Вейлин се опита да се подпре на ръце, да премести ледените си сковани крайници под гърдите си, а после да се надигне.

— О, не си прави труда — каза едноокият и се извърна от Френтис с окървавен нож в ръка. — Вързан си здраво, уверявам те.

Стиснал зъби, Вейлин успя да се оттласне от каменния под. Цялото му тяло трепереше от усилието.

— Наистина си силен! — каза едноокият. — Но не мога да допусна това.

Същата ледена скованост го сграбчи отново, изпълни ръцете и краката му, плъзна по гърдите и слабините му и го накара да рухне омаломощен на пода.

— Усещаш ли силата ми? — Едноокият стоеше над него. — Отначало ме плашеше, дори човек като мен могат да го побият тръпки от взирането в бездната, но страхът избледнява. — Вдигна ножа, оцапан с кръвта на Френтис. — Сега вече знам тайната. Знам как да стана неуязвим за всички врагове. — Докосна с пръст острието на ножа и близна капката кръв. — Кой би си помислил, че е толкова просто? Да бъдеш крал на престъпниците изисква проливането на много кръв. През отминалите години се къпех в нея, докато търсех жертви, за да утоля гнева си към твоя млад брат тук. И докато се къпех в кръв, открих, че силата ми расте, така че сега дори толкова силен човек като теб не може да устои на волята ми. Казаха ми, че съдбата ти лежи друга…

Кейнис се метна през огнената стена, стиснал с две ръце високо вдигнатия си меч. Замахна надолу, щом нозете му докоснаха пода, и острието съсече едноокия от рамото до гръдната кост. На лицето на почти разполовения мъж се изписа пълно изумление.

— Огън без топлина — каза Кейнис — не е никакъв огън.

Докато трупът на едноокия се свличаше на пода, а издигнатата от него огнена стена изчезна за миг, парализата на Вейлин се стопи. Той почувства как нечии ръце го вдигат. Крайниците му още трепереха от остатъчна скованост. Баркус и Норта срязаха вървите на Френтис и извадиха парцала от устата му. Освободено от въжетата, момчето подивя, закрещя пълни с омраза проклятия към безжизнения труп на едноокия, грабна ножа му и започна да го мушка отново и отново.

— Смрадливо копеле! — крещеше момчето. — Мислиш си, че можеш да ме накълцаш, гнусна отрепко!?

Вейлин махна на другите да се дръпнат и да оставят Френтис да се гаври с трупа, докато момчето не загуби сили и не се строполи върху мъртвеца, окървавено и изтощено.

— Братко — каза Вейлин и сложи ръка на рамото му. — Трябва да се погрижим за раните ти.