Антъни Райън
Кръвна песен (10)

Записките на Верниерс

— Това беше Кървавата роза, нали? — попитах. — Лорд-маршалът от летния панаир.

— Ал Хестиан? Да — отвърна Убиеца на Надеждата. — Макар че заслужи това име чак по време на войната.

Сложих черта под пасажа, който бях свършил, и открих, че съм останал почти без мастило.

— Един момент. — Отдих до сандъка си и извадих нова мастилница и още пергамент. Вече бяха запълнил няколко листа и се притеснявах, че запасите няма да ми стигнат. Поколебах се преди да отворя сандъка, защото омразният меч бе подпрян на него. Той видя неудобството ми, посегна за оръжието и го положи на коленете си.

— Лонаките имат суеверие, че оръжията им поглъщат душите на убитите врагове. Дават имена на боздуганите и ножовете си и вярват, че са обсебени от Мрачното. Моят народ няма такива илюзии. Мечът си е меч. Човекът убива, а не оръжието.

Защо ми казваше това? Нима искаше да го мразя още по-силно? Докато гледах как могъщата му ръка поляга на меча, си спомних как Селиесен, след провъзгласяването му, бе изкарал няколко тежки месеца с имперската гвардия. Беше станал приличен, даже добър със сабята и пиката. „Надеждата трябва да бъде воин — ми каза той. — Хората и боговете го очакват.“ Гвардейците го приеха като свой и той воюва с тях срещу воларианците в годината преди Янус да прати войските си към нашите брегове. Бе спечелил множество почести за куража си в битките. Което не му помогна въобще срещу Убиеца. Знаех, че ще дойде момент, в който севернякът ще разкаже за онзи ужасен ден, макар да бях чувал множество разкази. Мисълта да го науча от гледната точка на Ал Сорна беше едновременно ужасяваща и неустоима.

Седнах отново, отворих мастилницата, топнах перото и пригладих пергамента.

— Мрачното. Какво е това?

— Мисля, че твоят народ го нарича магия.

— За мен е суеверие. Ти вярваш ли в подобни неща?

Настъпи кратка пауза и останах с впечатлението, че подбира следващите си думи внимателно.

— Има много незнайни неща на този свят.

— За войната има много истории, които приписват могъщи и страховити магии на северняците и специално на теб. Според някои си използвал магия да замъглиш съзнанията на войниците ни при Кървавия хълм и да проникнеш зад стените на Линеш.

Устата му трепна в лека усмивка.

— При Кървавия хълм нямаше магия, просто хора, обладани от безумен гняв, които се хвърляха към сигурна смърт. Колкото до Линеш, миришещата на лайна канализация едва ли се брои за магия. Освен това всеки офицер, който предложи ползване на Мрачното, вероятно ще бъде обесен на най-близкото дърво от собствените си хора. Мрачното се смята за неразделна част от методите на онези, които отричат Вярата.

Спря и погледна меча в скута си.

— Ако искаш да чуеш, ще ти разкажа една история. Легенда, с която предупреждаваме децата си за опасностите на Мрачното.

Погледна ме с вдигнати вежди. Аз се смятам за историк, а не за събирач на митове и легенди, но подобни истории може да хвърлят светлина върху някои събития и да разкрият илюзиите, които мнозина възприемат за истина.

— Разкажи ми — подканих го и свих рамене.

Гласът му придоби нов тон, мрачен, но пленяващ, като на опитен разказвач.

— Съберете се и чуйте историята за копелето на вещицата. Тя не е за хора с нежни сърца и слаби мехури. Това е най-страховитата и плашеща история и като свърша, може да ме проклинате, че съм я изрекъл на глас.

В най-тъмната част на най-мрачните гори на древен Ренфаел, преди създаването на Кралството, имало село. В него живеела вещица, хубава за окото, но с душа по-черна от нощта. На селяните тя показвала милото си красиво лице, ала зад него се криела зла и завистлива душа. Тя била тласкана от похот, похот към плът, похот към злато, похот към смърт. Мрачното я обладало от ранна възраст и тя се поддала на злината му с цялата си страст, отричайки Вярата, но печелейки сила. Силата да въздейства на мъжете, да подклажда желанията им и да ги кара да вършат ужасии в нейно име.

Първо под магията й попаднал селският управник, добър и любезен човек, издигнал се чрез учение и много труд, достатъчно богат, че да възбуди похотта й. Тя всеки ден минавала покрай него, докарвала се как ли не и подклаждала страстта му, докато тя не се разгоряла, унищожавайки разума му. Той разбрал нашепвания от Мрачното план: убий жена си и ме вземи на нейно място. И една съдбовна нощ — поръсил вечерята на жена си с отровата Ловджийска стрела и на сутринта тя спряла да диша.

Жената била на възраст и болнава, така че кончината й не направила впечатление на селяните. Разбира се, вещицата знаела всичко и криела радостта си със сълзи, докато предавали бедната убита жена на огъня. И през цялото време призовавала управника с магията си: „Отрупай ме със скъпи дарове и ще съм твоя.“ И той й дал дарове, красив кон, бижута, злато и сребро, но вещицата била умна и ги отказала. Вдигнала олелия колко било неподходящо мъж да ухажва млада девойка съвсем скоро след кончината на съпругата си. Измъчвала го и го съблазнявала, но отблъсквала всеки негов опит. Не след дълго той загубил разума си от жестокостта й и една вечер се обесил на един висок дъб, като оставил бележка какво е сторил и посочил вещицата като причина за лудостта си.

Тя обаче била толкова сладка и мила, че селяните не повярвали. Управникът очевидно бил побъркан от собствените си увлечения по младата жена. Те го предали на огъня и се помъчили да забравят ужасната случка. Но вещицата не била приключила. Окото й се спряло на един ковач, красив момък със силни ръце и здраво сърце, но дори то не можело да устои на Мрачната й сила.

Тя живеела извън селото, за да упражнява скверното си изкуство далеч от любопитни очи. Освен над човешките сърца имала власт над вятъра и веднъж, докато ковачът правел въглища в гората, призовала северен порив, който донесъл сняг от планините. Мъжът се принудил да потърси подслон при нея и въпреки че се съпротивлявал, тя го принудила да легнат заедно — черен зъл съюз, от който щяло да се роди ужасното й копеле.

Срамът му развалил магията. Срамът на добрия човек, принуден да предаде жена си, го направил глух за сладките й увещания на другата сутрин. Той не обърнал внимание на заплахите и побягнал към селото, но постъпил глупаво, като не казал на никого.

А вещицата зачакала. Чакала, докато черното семе в корема й никнело. Зимата отстъпила пред пролетта, реколтата избуяла, а тя чакала. И тогава, когато започнали да точат сърповете за жътва, злото изчадие изпълзяло между краката й и тя се задействала.

Появила се буря, невиждана никога. Черни облаци покрили небето от север, юг, изток и запад и донесли вихрушка от дъжд и вятър. Тя вилняла три седмици, а селяните се сгушвали притеснено, докато накрая не спряла. Хората излезли и открили, че всички ниви са опустошени. Тази година щяла да донесе само глад.

Потърсили дивеч в гората, но всички животни били избягали от Мрачния шепот на вещицата. Децата плачели от глад, старците се поболели и един по един преминали в Отвъдното. През цялото това време вещицата седяла в малката си колиба, защото с копелето й винаги си имали храна. Неразумните животни лесно попадали в капана на човек, толкова потънал в Мрачното.

Накрая смъртта на обичната майка на ковача го накарала да каже истината. Той признал пред събраните селяни как попаднал под магията на вещицата и как тя заченала охраненото копеле, което живеело в гората и се подигравало на гладуващите деца с щастливия си смях. Селяните гласували и решили единодушно: вещицата трябвало да бъде прогонена.

Тя се опитала да ги разубеди със силите си. Мятала лъжи за ковача и го обвинила в най-страшното: изнасилване. Но магията й вече нямала ефект. Те виждали истината и чували отровата, която капела от всяка лъжа, виждали злия блясък в очите й, разкриващ злината зад красивото лице. Прогонили я с факли и изгорили колибата в праведния си гняв. Тя побягнала в гората, прегърнала противното си изчадие. Спряла да се преструва и ги проклела… и се заклела да отмъсти…

Селяните се върнали по домовете си и се помъчили да оцелеят през идващата зима. Вещицата избягала в най-тъмните краища на гората, където не бил стъпвал никой, и започнала да учи изчадието си на Мрачното.

Минали години, селото изгорило мъртвите си, но оцеляло. Вещицата останала само спомен, история за студените нощи, с която да плашат децата. Реколтите растели, сезоните се сменяли и всичко изглеждало нормално. Колко слепи били те, колко неподготвени за връхлитащата буря. Защото вещицата превърнала копелето си в чудовище. То приличало на хилаво дете, изгубено в гората, но притежавало цялата сила на майка си. Първо от поквареното мляко от гърдите й, после с нашепнати поучения в смрадливото им убежище и накрая от собствената й кръв. Тя се жертвала, тази вещица, тази погълната от злоба жена: когато детето станало достатъчно голямо, тя срязала китката си с нож и го накарала да пие. И то пило стръвно, докато не я пресушило и тя отишла в нищото, което очаква неверниците, но задоволена от предстоящото отмъщение.

Копелето започнало с животните. Домашните любимци изчезвали през нощта, а на сутринта ги намирали осакатени и убити. След това продължило с прасета и юници, чиито глави забивало по оградите из цялото село. Уплашени, но неосъзнаващи същинската опасност, селяните поставили стражи, палели факли, ходели въоръжени по тъмно. Това не им помогнало.

След животните дошъл ред на децата, малки хлапета и сукалчета в люлките. Той вземал всяко, което докопа, а съдбата им била ужасяваща. Селяните пребродили гората, търсели следи, проверявали всяко скривалище и слагали капани, за да заловят незнайното чудовище. Не открили нищо и нощните мъчения продължили през есента и зимата. И така, сред зимния мраз, той се разкрил, като просто влязъл в селото един следобед. Страхът им бил толкова силен, че никой не му посегнал, а всички се замолили. Молели за децата си и за живота си, предлагали му всичко, само и само да ги остави на мира.

Копелето на вещицата се засмяло. Това не бил смехът на дете, нито от нормално човешко гърло. И тогава те разбрали, че са обречени.

Копелето призовало светкавица и запалило селото. Хората побягнали към реката, но то повикало дъжд и водата придошла и ги отнесла. Но отмъщението му не било завършено, затова то призовало вятър от далечния север, за да ги покрие с лед. Когато всичко утихнало, копелето обиколило, докато не видяло лицето на баща си, ковача, замръзнало в ужас за вечни времена.

Никой не знае какво станало с него, но хората казват, че в най-студените нощи, на мястото на селото, смехът му още ечи сред горите. Защото тези, които се отдадат на Мрачното, не получават изход от живота и Отвъдното остава затворено за тях за вечни времена.

 

 

Ал Сорна замълча замислено, а погледът му се насочи към меча в скута му. Усещах, че влага важност в тази налудничава история, нещо в начина, по който я бе разказал, говореше за значимост, но не можех да я разбера.

— Вярваш ли в тази легенда? — попитах.

— Казват, че в основата на всеки мит има зрънце истина. Може би с времето учен човек като теб ще открие истината и в този.

— Фолклорът не е в специалността ми. — Оставих пергамента, на който бях записал историята за Копелето на вещицата. Щяха да минат години, преди да я прочета отново, и тогава щях да имам основания за горчиво съжаление, че не съм се вслушал в предложението му.

Посегнах за нов лист и го погледнах с очакване.

Той се усмихна.

— Нека ти разкажа как се запознах с крал Янус.