Антъни Райън
Кръвна песен (18)

8.

— Сестра Шерин още е на юг — каза брат Селин на Вейлин на портата на Петия орден. Очите му се стрелнаха към Френтис, който висеше окървавен и в безсъзнание между Баркус и Норта. — Инструктор Харин е поел задълженията й. Елате, братя. — Отвори широко вратата и ги подкани да влязат. — Ще ви отведа при него.

Инструктор Харин прекара повече от час в шиене и бинтоване на порязванията по тялото на Френтис и ги изгони от стаята, когато непоисканите им съвети и постоянните им въпроси станаха прекалено досадни. Вейлин откри аспект Елера да чака в коридора.

— Виждам, че денят ви е бил тежък, братя — каза тя. — В трапезарията ви очаква храна.

Нахраниха се мълчаливо: присъствието на толкова членове на Петия орден задушаваше разговора им. Лечителите се взираха в мрачните натрапници със сини роби, няколко познати физиономии поздравиха Вейлин и получиха в отговор само отсечено кимване. Масата им беше отрупана с храна, но Вейлин откри, че няма апетит. Ръцете му все още трепереха от онова, което му бе причинил едноокият, а гледката на вързания и кървящ Френтис продължаваше да заема основно място в мислите му.

Аспект Елера дойде при тях след около час.

— Инструктор Харин казва, че брат ви ще се възстанови. Ще се наложи да остане при нас няколко дена, докато се излекува.

— Той буден ли е, аспект? — попита Вейлин.

— Инструктор Харин му даде сънотворно. Би трябвало да се събуди на сутринта. Тогава ще можете да го видите.

— Моите благодарности, аспект. Мога ли да ви помоля да пратите вест до нашия орден? Аспект Арлин ще очаква доклада ми.

Тя прати брат Селин до дома на Шестия орден и им даде стая в източното крило. Вейлин настоя да остане при Френтис. Кейнис чакаше заедно с него, докато другите спяха, и за да си запълва времето, си чистеше оръжието. Беше положил меча и ножовете си на пода, металът им блестеше на светлината на свещта, и прокарваше парцал по всяко острие с педантично внимание. Белег бе затворен в едно празно отделение на конюшнята. Не обръщаше внимание на дадената му храна и постоянно виеше. Жалните му вопли достигаха до тях през стените.

Вейлин изучаваше дългата кама, която бе взел от Френтис — същата, с която едноокият бе нарязал тялото му. По право тя се полагаше на Кейнис, но той бе отказал да я вземе с гримаса на отвращение. Вейлин импулсивно реши да я задържи — това беше хубаво оръжие с непозната направа, острието му бе добре закалено, а дръжката елегантно украсена със сребърна главичка. На предпазителя имаше надпис с непознати букви. Без съмнение беше задморско оръжие. Изглежда, Едноокия бе имал дълга ръка.

— Огънят беше илюзия — каза Вейлин. Гласът му звучеше апатично и глухо в собствените му уши и му напомняше за брат Макрил и разказите му за огън и клане.

Кейнис вдигна очи от оръжията си и кимна, ръцете му продължаваха да плъзгат парцала по остриетата.

— Мрачното — каза Вейлин. — Кръвта, тя му даваше сила. Затова бяха телата.

Кейнис не вдигна очи, но кимна още веднъж, без да спира да чисти оръжията.

Вейлин усети треперенето да се връща в ръцете му, гневът му се разгоря при спомена за безпомощността му пред едноокия. Безпомощност, която не се споделяше от Кейнис. Кейнис можеше да скочи през породения от Мрачното огън и да посече мъжа, който го е призовал. „Знаеш много повече, отколкото ми казваш, братко — осъзна Вейлин. — Винаги е било така.“

— Между нас няма тайни — каза той.

Ръката на Кейнис спря насред движението, докато чистеше меча. Очите му срещнаха очите на Вейлин и за частица от секундата в тях сякаш имаше нещо, нещо различно от привързаността или уважението, които Вейлин обикновено виждаше в очите на приятеля си, нещо почти като възмущение.

Вратата се отвори и влязоха инструктор Солис и аспект Елера.

— Вие двамата трябва да почивате — каза кратко инструкторът и се приближи до леглото да провери състоянието на Френтис. Очите му се плъзнаха по окървавените превръзки, покриващи гърдите и ръцете му. — Ще му останат ли белези, аспект?

— Срезовете са дълбоки. Инструктор Харин е умел лечител, но… — Тя разпери ръце. — Не сме всемогъщи. За щастие мускулите му не са засегнати. Скоро отново ще бъде силен.

— Мъжът, който направи това, мъртъв ли е? — попита Солис.

— Да, учителю. — Вейлин посочи Кейнис. — От ръката на моя брат.

Солис хвърли поглед към Кейнис.

— Мъжът умел ли беше?

— Уменията му не бяха в оръжията, учителю. — Кейнис хвърли несигурен поглед към аспект Елера.

— Говори свободно — нареди Солис.

И Кейнис разказа всичко случило се, след като бяха напуснали Дома на ордена: от странноприемницата „Черният глиган“ до сблъсъка им с едноокия в подземията.

— Мъжът имаше познания в Мрачното, учителю. Можеше да призове илюзия за огън и върза брат Вейлин само с помощта на волята си.

— Но не и теб? — попита Солис, повдигнал вежда.

— Не. Предполагам, че го изненадах, като прозрях през илюзията му.

— Убедихте ли се, че е мъртъв?

— Мъртъв е, учителю — увери го Вейлин.

Инструктор Солис и аспект Елера се спогледаха бързо.

— Чух, че аспектът е била достатъчно любезна да ви даде стая — каза Солис, като се обърна пак към Френтис. — Ще се почувства обидена, ако не я използвате.

Те разбраха, че ги отпраща, станаха и тръгнаха към вратата.

— Не казвайте на никого за това — заповяда им инструктор Солис, преди да излязат. — И накарайте проклетото куче да млъкне!

 

 

На сутринта инструктор Солис ги разпита подробно за пътя до леговището на Едноокия и стария храм на Вярата, който бяха открили. Вейлин предложи да го заведе, но получи само твърд отказ. Когато остана доволен от упътванията им, Солис им каза да се връщат в Дома на ордена.

— Брат Френтис… — започна Вейлин.

— Ще оздравее също толкова лесно, ако сте на тренировки, където ви е мястото. До Изпитанието на меча остават само осем седмици, а още никой от вас не е готов.

Те поеха обратно към Дома на ордена без инструктор Солис, който ги предупреди още веднъж да си мълчат, преди да се отправи да изследва находките им. Белег виеше протестиращо, докато го отвеждаха от Дома на Петия орден, и беше нужно много успокояване от страна на Вейлин, за да го накарат да ги следва.

На Вейлин му се стори, че стаята им в кулата се е смалила в тяхно отсъствие. Една нощ на страх и загадки я караха да изглежда толкова малка, досущ като детска стая, макар че отдавна не се бе чувствал дете. Прибра си нещата, отпусна се на тясното легло и затвори очи. Видя пак огнената стена на Едноокия и изтерзаното тяло на Френтис. „Смятах, че съм научил толкова много — помисли си. — Но не знам нищо.“

 

 

Момчетата от групата на Френтис дойдоха да разпитват, но в съответствие с указанията на инструктор Солис Вейлин им каза, че техният брат е бил нападнат от планински лъв по време на Изпитанието на пущинака, сега се възстановява в Дома на Петия орден и ще се върне до няколко дни. Самият Солис не обели и дума за резултата от проучванията си, когато се върна в Ордена, а и аспектът не ги повика при себе си. Отвличането на Френтис беше още едно несъстояло се събитие от историята на Ордена. „Орденът се сражава, но често се сражава в сянка.“ С времето Вейлин откриваше все повече истина в думите на инструктор Солис.

Самият Френтис след завръщането си не спомена нищо за случката и поднови тренировките с обезпокоителна енергичност, сякаш отричаше нанесените му от Едноокия вреди чрез пренебрегване на болката, която му причиняваха усилните занимания. Поведението му също се промени: усмихваше се по-рядко и докато преди бе приказлив, сега повече си мълчеше. Освен това стана по-избухлив и се наложи инструкторите да го извличат насила от няколко сбивания. Даже другите момчета от групата му сякаш се опасяваха от него. Само в компанията на Белег и Вейлин Френтис си възвръщаше някаква част от предишното си „аз“ и взимаше активно участие в обучението на вече порасналите кутрета. Но дори и тогава продължаваше да не споменава нищо за изтезанията, макар че Вейлин понякога го зърваше как прокарва пръсти по белезите, покрили кожата му, със странно замислена физиономия, сякаш се опитваше да разгадае значението им.

— Болят ли? — попита го Вейлин една елтрианска вечер. Кученцата бяха уморени след цял ден следване на диря с инструктор Хутрил и можеха само да щракат лениво със зъби към вкусните хапки, които младежите им хвърляха.

Френтис бързо дръпна ръка от ризата си.

— Малко. Все по-малко с всяка изминала седмица. Аспект Елера ми даде балсам за тях, помага донякъде.

— Вината беше моя…

— Забрави!

— Ако бях казал на аспекта…

— Казах, забрави! — Лицето на Френтис бе напрегнато, докато се взираше в отделенията на кучкарника. Любимото му кученце Боец усети настроението му и се приближи да го лизне по ръката, като скимтеше загрижено. — Той е мъртъв — добави Френтис, вече по-спокоен. — А аз не съм. Така че забрави. Не можем да го убием втори път.

Тръгнаха заедно обратно към цитаделата, увити в плащовете, макар че зимата бързо си отиваше и дърветата вече се раззеленяваха.

— Изпитанието на меча е идния месец — каза Френтис. — Притесняваш ли се?

— Защо? Мислиш ли, че трябва?

— Вече заложих цялата си колекция ножове, че ще довършиш и тримата за по-малко от две минути. Не, имах предвид от онова, което ще последва. Ще те отпратят, нали?

— Предполагам.

— Мислиш ли, че ще ни позволят да служим заедно, когато бъда утвърден за брат? Би ми харесало.

— На мен също. Но не мисля, че ще ни питат. Със сигурност ще мине доста време преди да се видим отново.

Позабавиха се в двора. Вейлин усещаше, че Френтис иска да му каже още нещо.

— Аз… — започна той, а после спря и се размърда неловко. След малко каза: — Радвам се, че се застъпи за мен, когато пристигнах. Радвам се, че съм в Ордена. Имам чувството, че ми е било писано да съм тук. Така че не бива да се измъчваш за нищо, което ми се е случило, нали така? Каквото и да стане отсега нататък, не е нужно да чувстваш угризения и да дотичваш при мен винаги щом изпадна в беда.

— Ти не би ли дотичал, ако съм в беда?

— Това е различно.

— Напротив, съвсем същото е. — Той тупна Френтис по рамото. — Почини си, братко.

Вече бе направил няколко крачки, когато Френтис каза нещо, което го накара да спре. Гласът му бе само малко по-силен от шепот.

— Онзи, който чака, ще ни унищожи.

Вейлин се обърна и видя, че Френтис се е сгушил в плаща си, притиснал силно ръце към гърдите си, а на лицето му е изписана предпазлива физиономия. Не пожела да срещне погледа му.

— Какво? — попита Вейлин.

— Той ми каза. — Френтис трепна, сякаш от болка, и Вейлин разбра, че преживява наново мъченията от ръцете на Едноокия. — Ядоса се, когато не му казах каквото искаше да знае. Все питаше за Изпитанията, за уменията, на които ни учат тук. Изглежда, си мислеше, че ни учат да практикуваме Мрачното. Тъпо копеле. Аз обаче не смятах да му казвам нищо. Така че той продължи да ме реже, а после каза: „Онзи, който чака, ще унищожи безценния ти Орден, момче.“

„Онзи, който чака…“

— Обясни ли какво има предвид?

— Изгубих съзнание, когато почна да ме реже отново. Едва беше успял да ме свести, когато се появихте вие.

— Каза ли на аспекта за това?

Френтис поклати глава.

— Не. Не знам защо. Просто имах чувството, че не бива да казвам на никого освен на теб.

Вейлин почувства мраз, който нямаше нищо общо с усилващия се вечерен студ. За миг сякаш се върна в гората по време на Изпитанието на прехода и слушаше отново мъжете, които бяха убили Микел, докато обсъждаха самоличността на жертвата си. „Другият… Нали чу какво каза другият? От тоя ме побиват тръпки.“

— Не казвай на никой друг — каза Вейлин. — Едноокия не ти е споменавал нищо. — Видя как Френтис трепери в плаща си и се насили да се усмихне. — Той беше побъркан. Думите му не означават нищо. Но по-добре да си остане между нас. Ако кажеш на братята, само ще плъзнат глупави приказки.

Френтис кимна и се отдалечи, все така присвит под плаща си. Без съмнение пръстите му шареха по белезите. „Дали ще сънува тази нощ?“, помисли си Вейлин и усети да го жилва вина и съжаление. „Ех, защо не можах аз да убия Едноокия?“