Антъни Райън
Кръвна песен (34)

4.

Домът на губернатора в Унтеш се намираше на върха на живописен хълм, издигащ се над пристанището, където мачтите на потопената търговска флота на града стърчаха от водата като гора. Градините на имението изобилстваха от маслинови горички, статуи и редици акациеви дървета. За тях се грижеше малка армия от градинари, които бяха продължили да изпълняват без прекъсване ежедневните си задължения, след като Военачалникът се настани там. Останалата част от прислугата бе реагирала по подобен начин: вършеха си работата с безмълвна сервилност, която обаче с нищо не облекчаваше несигурността на Военачалника. Охраната му наблюдаваше прислужниците с навъсена бдителност и храната му беше опитвана по два пъти, преди да се поднесе на трапезата му. Нямото подчинение на прислугата като цяло се споделяше от повечето жители на града. Имаше малко неприятности, когато няколко десетки ранени войници, оцелели от сражението, което стана известно като Кървавия хълм, предприеха хаотична атака на главната порта, докато през нея влизаха първите полкове от Кралската гвардия, и срещнаха предсказуемия си край. Но в по-голямата си част алпиранците бяха бездейни, явно по заповед на своя губернатор, който, преди да изпие отрова заедно със семейството си, бе издал прокламация, в която нареждаше да не се оказва съпротива. Явно тъкмо той бе командвал алпиранските части при Кървавия хълм и след като бе осъзнал, че вече има достатъчно кръв на съвестта си, бе решил да не се изправя пред своите богове с още нещо, което да натежи на везните против него.

Въпреки липсата на съпротива Вейлин виждаше неприязънта на хората във всеки бегъл поглед, който му хвърляха, срама, който ги караше да си вършат безмълвно работата и да избягват погледите на нашествениците. Без съмнение мнозина бяха изгубили синове и съпрузи при Кървавия хълм и щяха да таят тихата си злоба в очакване на неминуемия отговор на императора. Атмосферата в града бе потискаща и се влошаваше от настроението на Кралската гвардия, вкиснало се още преди да влязат през портата: победното им ликуване бе помрачено от решението на Военачалника да изостави най-тежко ранените и от забраната за разграбване на най-новия град на Кралството. В деня след пристигането им на централния площад бе издигната бесилка, от която висяха три трупа, всичките на мъже от Кралската гвардия. На вратовете им бяха окачени табелки, които обявяваха единия за крадец, другия за дезертьор, а третия за изнасилвач. Заповедите на краля бяха ясни — бойците трябваше да превземат градовете, не да ги съсипват, а Военачалникът не изпитваше никакви угризения да следва безпрекословно заповедите му. Мъжете бяха започнали да го наричат Кървавата роза, в мрачна подигравка със семейния му герб. Изглежда, уменията на Ал Хестиан да постига победи се равняваха на таланта му да си навлича омразата на хората си.

Вейлин мина с Плюй по оградената с акации алея, водеща от портата на имението към двора, слезе и подаде юздите на един коняр. Мъжът стоеше неподвижно, със сведена глава, забил очи в земята, кожата му лъщеше от пот под жаркото следобедно слънце. Вейлин забеляза как треперят ръцете му. Огледа се и видя, че другите коняри са заели същата поза: всички стояха като истукани и отказваха да го погледнат или да се погрижат за коня му, готови да си понесат последствията. „Ерухин Махтар“, помисли си той с въздишка и върза Плюй за един близък стълб, като остави поводите му достатъчно дълги, за да стигне до хранилката.

Съветът вече заседаваше в главната зала на къщата — голяма облицована с мрамор стая с впечатляваща украса от мозайки по стените и пода, които изобразяваха сцени от легендите за най-важните алпирански богове. Както обикновено, дискусията бързо се бе изродила в разпален спор. Барон Бандерс, когото Вейлин веднъж бе видял пребит до безсъзнание от лорд Дарнел на Летния панаир и който оттогава си бе възвърнал положението на главен поддръжник на васален лорд Терос, си разменяше обиди с граф Марвен, командир на нилсаелския контингент. Сред врявата се долавяха думите „нагъл селяк“ и „тъп конеебач“, докато двамата се сочеха с пръст и се опитваха да се освободят от държащите ги ръце на придружителите им. След Кървавия хълм между нилсаелците и останалата част от армията къкреше известна омраза, тъй като на техния контингент не бе заповядано да тръгне напред преди врагът да бъде обърнат в бягство, а и повечето изглеждаха по-заинтересовани от ограбването на алпиранските трупове, отколкото от преследване на разбитата армия.

— Закъснявате, лорд Вейлин — отекна през врявата гласът на Военачалника и спорът заглъхна.

— Имах много да яздя, милорд — отвърна Вейлин. Ал Хестиан бе заповядал неговият полк да се настани на лагер в един оазис на цели пет мили извън градските стени, уж за да пази източника на прясна вода за следващия им преход, но също така и като разумна предпазна мярка срещу възможна насилствена реакция от страна на жителите към продължителното пребиваване на Вейлин зад стените. Освен това така Военачалникът имаше възможност да го укори за закъснението всеки път, когато свикаше съвет.

— Ами язди по-бързо — сряза го Военачалникът. — Стига толкова — обърна се към двамата ядосани лордове, които сега се въсеха един срещу друг в свирепо мълчание. — Спестете си енергията за врага. И преди да попитате, барон Бандерс — не, няма да вдигна забраната за дуели. Върнете се по местата си.

Вейлин зае единствения празен стол и огледа останалата част от съвета. Тук бяха принц Малциус и васален лорд Терос, както и повечето старши чинове от армията, а към тях се бе присъединила една сравнително нисша фигура от Шестия орден, която все пак стоеше по-високо от Вейлин в йерархията. Инструктор Солис си беше мършав както винаги, само няколко нови бръчки на челото и малко сиво в късо подстриганата му коса свидетелстваха за изминалите години. Студените му сиви очи изгледаха Вейлин без топлота, но и без враждебност. В годините след Изпитанието на меча двамата се бяха срещали само веднъж — кратка напрегната размяна на поздрави в Дома на ордена, когато аспектът го бе привикал да даде отчет за последните лонакски набези. Вейлин знаеше, че сега той командва отряд от братя, но не беше правил опит да го издири, тъй като се съмняваше, че ще успее да сдържи гнева си при неизбежния прилив на спомени, предизвикан от вида на майстора фехтовач. „Жена ми — бе прошепнал с последния си дъх Урлиан Джурал. — Жена ми…“

— Повиках ви тук — започна Военачалникът, — за да ви дам заповеди за следващия етап от нашата кампания. — Говореше леко театрално, влагайки в думите си голяма сериозност, макар че впечатлението се развали донякъде, когато хвърли поглед към сина си, седнал на едно писалище извън кръга, за да се увери, че си води бележки. Алуциус се усмихна на баща си и надраска ред-два в подвързания си с кожа тефтер. Вейлин забеляза, че спря веднага след като Ал Хестиан пак се обърна към съвета.

— Ние спечелихме може би най-великата победа в историята на Кралството — продължи Военачалникът. — Но само глупак би си въобразил, че войната е свършила. Трябва да ударим бързо, ако искаме да изпълним заповедите на нашия крал. След шест месеца зимните бури ще забушуват над Еринейско море и доставките на припаси в най-добрия случай ще намалеят. Дотогава Линеш и Марбелис трябва да са в наши ръце. Получихме вест от краля, че подкрепленията ще пристигнат с кораби в Унтеш до края на месеца, седем прясно набрани полка: пет пехота и два кавалерия. Те ще попълнят загубите ни и ще съставят гарнизона на града, който да го пази в случай на обсада. След като пристигнат, тръгваме в поход. Остава само да решим накъде. За щастие разполагаме с нови разузнавателни данни, с чиято помощ да съставим стратегия. — Той се обърна към Солис. — Братко?

Гласът на Солис бе по-дрезгав, отколкото го помнеше Вейлин: годините крещене на заповеди бяха внесли в тона му сухо стържене.

— По заповед на Военачалника разузнах защитите на Линеш и Марбелис — започна Солис. — Ако се съди по броя на допълнителните укрепления и числеността на видимите войски, изглежда, че останките от армията, сразена при Кървавия хълм, са се съсредоточили в Марбелис — като най-голям град по северното крайбрежие, той предлага най-добър шанс за отбрана. Предвид броя на изоставените къщи и села в околностите, изглежда, простолюдието също е потърсило убежище там, като без съмнение е увеличило гарнизона, но също така е намалило припасите. В сравнение с него Линеш изглежда по-зле подготвен, преброих само няколко десетки стражи по стените, а гарнизонът му си стои в града и не патрулира навън. Самите стени са в лошо състояние, макар да личи, че са положени някакви усилия да бъдат ремонтирани. Във всеки случай няма нови укрепления и дълбочината на външния ров не е увеличена.

— Узрели са за завладяване — отбеляза васален лорд Терос. — Първо Линеш, а после продължаваме към Марбелис.

— Не — каза Военачалникът. Зае замислена поза, гладеше брадичката си с пръст. На Вейлин му беше ясно, че стратегията му е избрана далеч преди тази среща. — Не. По всичко личи, че Линеш може да бъде завладян лесно, но това би добавило ценни седмици към прехода ни. Пътят между Унтеш и Марбелис е по-пряк и Марбелис е гвоздеят, на който се крепи крайната ни победа. Без него всичките ни усилия ще са напразни. Изборът ни е ясен — трябва да разделим армията. Лорд Вейлин.

Вейлин погледна Военачалника и може би за хиляден път му се прииска кръвната песен да не го бе изоставила. В моменти като този ужасно му липсваше съветът й.

— Милорд?

— Вие ще поемете командването на три пехотни полка, силите на граф Марвен и една трета от кумбраелските стрелци. Ще се отправите незабавно към Линеш, ще превземете града и ще го държите в случай на обсада. Принц Малциус и неговата стража ще останат в Унтеш, за да управляват града по законите на Кралството. Главните ни сили ще продължат към Марбелис веднага щом пристигнат подкрепленията от краля. Така ще държим и трите града в свои ръце много преди настъпването на зимата.

Настъпи миг на неловко мълчание, лицата на някои от присъстващите показваха изненада или объркване, но принц Малциус бе първият, който изрече на глас опасенията си.

— Значи аз трябва да стоя тук, докато Кралската гвардия се отправя към още по-голяма опасност?

— Решението не е мое, ваше височество. Крал Янус ми даде изрични заповеди преди да отплаваме. Имам ги и в писмен вид, ако искате да се убедите.

Принцът стисна зъби и Вейлин видя как се мъчи да обуздае гнева и унижението си. След малко заговори отново, с едва прикрито презрение:

— Очаквате лорд Вейлин да превземе един град само с осем хиляди души?

— Зле защитен град според всичките ни сведения — контрира Военачалникът. — И съм сигурен, че такава задача е по силите на прославен командир като лорд Вейлин.

Граф Марвен се прокашля няколко пъти, лицето му беше почервеняло. По нилсаелски обичай главата му бе обръсната до сива четина, която заедно със златната обица, която носеше на обезобразеното си ляво ухо, му придаваше вид на престъпник — нещо, по което си приличаше с повечето от хората си.

— Милорд — обърна се той към Ал Хестиан. — Не искам да проявя неуважение към лорд Вейлин, но трябва да посоча, че рангът ми…

— Рангът не е важен, когато срещу него имаме способности и опит — прекъсна го Военачалникът. — Лорд Вейлин се е сражавал в много битки и ги е печелил, докато вие, струва ми се, сте водили схватки единствено с разбойнически банди, каквито изобилстват по пътищата на вашата васалия.

Граф Марвен се намръщи, но си замълча въпреки очевидния си гняв.

— Не мога да повярвам — обади се принц Малциус, — че баща ми би одобрил този план.

— Крал Янус възложи командването на армията на мен, ваше височество. — Тонът на Ал Хестиан звучеше любезно, но в него ясно личеше неприязънта му към принца.

Спорът продължи, като ставаше все по-гръмогласен. Вейлин мълчеше и обмисляше изложения план. Предвид казаното от Солис превземането на града можеше да не се окаже голям проблем, но удържането му бе съвсем друга работа. Досега никой не бе споменал за алпиранските сили, които сигурно вече маршируваха на север, без съмнение в значително количество, а Линеш се намираше в най-далечния край на главния път през хълмовете, опасали пустинята от изток, и почти със сигурност щеше да е първата цел на алпиранците, преди да се обърнат към Марбелис, а присъствието на Убиеца на Надеждата там само усилваше изкушението. Да се нарече уязвима позиция би било силно омаловажаване и Военачалникът отлично знаеше това.

„Той се отървава от съперник за славата — помисли си Вейлин. — Знае, че алпиранците ще се хвърлят срещу Линеш с цялата си мощ, за да си отмъстят на Убиеца на Надеждата, и по този начин редиците им ще оредеят, докато в същото време той ще спечели вечна слава, като завземе Марбелис и го защитава срещу обсада. И като ме прави толкова уязвим, дава на алпиранците чудесна възможност да му осигурят отмъщението, за което копнее.“ Намръщи се, спомнил си указанията на аспекта. „Уязвим… Далеч от главната част на армията, далеч от толкова много любопитни очи. Примамлива мишена…“

— Мисля, че планът е отличен — заяви весело Вейлин, с което спря зараждащия се скандал.

Принц Малциус се взря с ужас в него.

— Милорд?

— Военачалник Ал Хестиан е принуден да прави трудни избори. Но никой не може да се усъмни в стратегическия му талант след скорошната ни победа. Не бива да губим вяра в него. Аз с радост ще приема възложената ми задача и — той се поклони почтително на Ал Хестиан — благодаря на Военачалника за тази чест.

 

 

— Предполагам, че виждаш капана в това?

Вейлин отвърза юздите на Плюй от стълба и го изведе на чакълестия път, без да поглежда Солис.

— Напоследък виждам много неща, учителю.

— Братко — поправи го Солис. — Или брат-командир, ако е нужно. Дните, в които ме наричаше „учителю“, си отидоха отдавна.

— И все пак — Вейлин провери подпругата и изтупа праха от хълбока на Плюй — на мен ми се струва, че е било вчера.

— Вече не си дете, братко. Цупенето не подобава на един Меч на Кралството.

Вейлин се завъртя към него, гняв се надигна в гърдите му. Солис срещна погледа му, без да отстъпи. Той бе един от малцината, които никога нямаше да се страхуват от него. Вейлин знаеше, че би трябвало да се радва на компанията на такъв човек, но Изпитанието на меча тегнеше над тях като проклятие.

— Имам своите заповеди от аспекта — каза Вейлин. — Както, сигурен съм, и ти. Просто се опитвам да ги спазвам.

— Аспектът ми заповяда да доведа ротата си на този глупашки карнавал. Не каза защо.

— Наистина ли? На мен ми каза повече, отколкото исках да чуя. — Втренчи се в лицето на Солис, готов да прочете реакцията на думите си. — Какво знаеш за Седмия орден, братко? Какво можеш да ми кажеш за Онзи, който чака? С какви сведения разполагаш за Клането на аспектите?

Солис премигна. Това беше единствената му реакция.

— Нищо. Нищо, което вече да не знаеш.

— Тогава ме остави в капана ми. — Вейлин сложи крак в стремето и се метна на седлото. Хвърли поглед надолу към Солис и зърна на лицето му нещо, което никога не бе очаквал: несигурност. — Ако видиш пак Кралството, а аз не го видя — каза Вейлин, — кажи на аспекта, че съм направил, каквото съм могъл. Аспектите, всичките седем, трябва да потърсят съвет от принцеса Лирна, тя е надеждата на Кралството.

Пришпори Плюй в галоп и препусна, вдигайки след себе си облак от чакъл, въодушевен от окончателността на избора си. „Линеш, ще получа отговори в Линеш.“

 

 

— Беше умен план.

Холус Нестер Аруан, губернаторът на Линеш, бе достолепен мъж на около петдесет и носеше на всеки от пръстите си пръстен със скъпоценен камък. Върху месестото му лице бе изписана смесица от страх и гняв. Бяха го открили в малък кабинет встрани от главния коридор на къщата и сега върху китката му имаше синина, получена, когато Френтис бе изтръгнал камата от ръката му. Той не отвърна на думите на Вейлин, само плю върху сложната мозайка на пода, затвори очи и въздъхна тежко. Явно очакваше смъртта си.

— Куражлия е копелето, а? — отбеляза Дентос.

— Да оставите дупка в стената — продължи Вейлин. — Да се престорите, че правите ремонти, докато в същото време подготвяте отзад яма с шипове, в която да паднем. Умно.

— Просто ме убийте и да се свършва — изграчи губернаторът. — Достатъчно съм обезчестен и без да търпя празните ви приказки. — Изсумтя презрително и сбърчи нос. — Да не би миризмата на лайна да е естественият аромат на северняците?

Вейлин погледна оплесканите си дрехи. Френтис и Дентос бяха изцапани по подобен начин и издаваха също толкова ужасна смрад.

— Трябва да обърнете малко внимание на канализацията си — отвърна той. — Беше запушена на няколко места.

Губернаторът изстена тихо и направи гримаса, щом осъзна смисъла на думите му.

— Отточният канал в пристанището.

— Да, лесно достъпен при отлив, след като махнеш решетките. Брат Френтис прекара четири нощи, пълзейки по пясъка при отлив, за да изчегърта хоросана. — Вейлин отиде до прозореца и посочи към кулата над главната порта. Там някой размахваше пламтяща факла в мрака. — Това е сигналът, който потвърждава успеха ни. Стените са в наши ръце и гарнизонът ви е пленен. Градът е наш, милорд.

Губернаторът се вгледа внимателно във Вейлин.

— Висок воин със син плащ — промърмори той и очите му се присвиха. — Черни очи, хитри като на чакал. Убиецът на Надеждата. — На лицето му се изписа дълбока скръб. — Ти обрече всички ни, идвайки тук. Когато императорът узнае, че се намираш зад нашите стени, неговите кохорти ще изпепелят града до основи само за да те погубят.

— Това няма да стане — увери го Вейлин. — Моят крал ще се ядоса, ако стоя и гледам със скръстени ръце унищожаването на най-новото му владение.

— Твоят крал е луд, а ти си неговото бясно псе.

Френтис се наежи.

— Мери си приказките…

Вейлин вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Ако обидите към мен успокояват чувството ти за вина, можеш да ме обиждаш на воля. Но поне ми позволи да изложа нашите условия.

Губернаторът се намръщи озадачено.

— Условия ли? Че какви условия може да има? Вие ни завладяхте.

— Сега ти и твоите съграждани сте поданици на Обединеното кралство, с всички произтичащи от това права и привилегии. Ние не сме тук като поробители или крадци. Този град е процъфтяващо пристанище и крал Янус желае да си остане такова, с колкото се може по-малко сътресения за сегашната му администрация.

— Ако вашият крал очаква да му служа, наистина е луд. Животът ми вече е погубен, императорът ще очаква от мен да го напусна с чест, и то напълно основателно.

— Хаста! — чу се вик от вратата и в стаята се втурна едно момиче. Беше наоколо петнайсет, с бяла памучна рокля. Очите му бяха ококорени от страх и стискаше в ръка малък нож. Френтис пристъпи напред да я пресрещне, но Вейлин му махна да се отдръпне. Момичето дотича при губернатора и размаха ножа срещу Вейлин. В думите й имаше силен акцент и на него му трябваше малко време да ги проумее. — Остави баща ми на мира!

Губернаторът сложи ръце на раменете й и заговори тихо в ухото й. Тя трепереше, очите й бяха налети със сълзи, а ножът потрепваше в ръката й. Вейлин забеляза нежността, с която губернаторът я успокои, взе й ножа и я придърпа към себе си. Тя се свлече в ръцете му просълзена.

— В Унтеш — каза Вейлин — семейството на губернатора е било принудено да се присъедини към него в смъртта. Във вашата земя имате някои странни обичаи.

Губернаторът му хвърли предпазлив, но и възмутен поглед и продължи да прегръща дъщеря си.

— На колко години е? — попита Вейлин. — Единствено дете ли ти е?

Губернаторът не отговори, но притисна момичето още по-силно към себе си.

— Тя няма никакви причини да се страхува от мен или хората ми — каза Вейлин. — Те имат заповеди да избягват кръвопролитието, когато е възможно. Ще бъдат разквартирувани в строго определени граници и няма да патрулират по улиците. Ще платим за всичката храна или стоки, от които се нуждаем. Ако някой от моите хора причини зло на някой от гражданите, ще ми докладвате и ще се погрижа да бъде екзекутиран. Вие ще продължите да управлявате града и да се грижите за нуждите на населението. Съществуващите данъци ще продължат да се събират. Един от моите офицери, брат Кейнис, ще се срещне с вас утре, за да обсъдите подробностите. Споразумяхме ли се, милорд?

Губернаторът погали косата на дъщеря си и кимна отсечено, а очите му се насълзиха от срам. Вейлин му се поклони официално.

— Моля, простете ми за натрапничеството. Скоро ще поговорим пак.

Тъкмо вървяха към вратата, когато кръвната песен го халоса в ума като чук, по-силна и по-ясна, отколкото я бе чувал някога. Усети вкус на метал в устата си, облиза горната си устна и откри, че от носа му шурти кръв. Почувства как изстива и се свлече на колене. Дентос посегна да го хване. Кръвта опръска мозайката. Прясна мокрота по бузите му му подсказа, че ушите му също кървят.

— Братко?! — Гласът на Дентос бе писклив от тревога. Френтис беше на ръба на паниката: изтеглил меча си, се взираше предупредително в губернатора, който гледаше Вейлин със смесица от ужас и объркване.

Всичко пред очите му се люлееше, къщата избледня, обгърнаха го мъгла и сенки. В сумрака се носеше някакъв звук, ритмично звънтене на метал по камък, и той зърна смътния образ на длето, дялкащо мраморен блок. То се движеше непрестанно, все по-бързо и по-бързо, със скорост, непостижима за човешка ръка, и от камъка започна да се оформя човешко лице…

„СТИГА!“

Гласът беше кръвна песен. Той инстинктивно разбра това. Друга кръвна песен. Тонът й бе по-различен от тази на неговата, по-силен и по-овладян. Друг глас, говорещ в съзнанието му. Мраморното лице се разпадна и се разнесе като пясък по вятъра, звукът на длетото секна и не се поднови.

„Твоята песен е необучена — каза гласът. — Прави те уязвим. Трябва да си предпазлив. Не всеки Певец е приятел.“

Вейлин се опита да отговори, но думите го задавиха. „Песента — осъзна той. — Той може да чуе само песента.“ Помъчи се да призове музиката, да изпее отговора си, но успя да произведе само тънки тревожни трели.

„Не се страхувай от мен — каза гласът. — Намери ме, когато се възстановиш от това. Имам нещо за теб.“

Вейлин събра цялата останала му сила и оформи песента в една дума.

„Къде?“

Образът на длетото и камъка се върна, само че този път мраморният блок беше цял, съдържащото се в него лице още бе скрито, а длетото лежеше отгоре в очакване.

„Знаеш къде.“