Катя Милей
Морето на спокойствието (8)

Глава 7

Настя

Имам чувството, че чакам тук. Чакам нещо, което все още не се е случило. Нещо, което все още не е. Но това е всичко, което чувствам и нищо друго. Не знам дали изобщо съществувам. И тогава някой натиска ключа и светлината изчезва, стаята я няма, безтегловността също. Искам да помоля да изчака, защото все още не съм приключила, но нямам шанс. Няма леко побутване. Нито увещаване. Нямам избор. Изтръгната съм. Рязко дърпане, сякаш главата ми се отделя от тялото. В тъмното съм и всичко е болка. Има твърде много усещания наведнъж. Всеки нерв е в пламъци. Подобно на шока, когато се раждаш. А след това се появяват проблясъци от всичко. Цветове, гласове, машини, остри думи. Болката не преминава. Тя е постоянна, стабилна, безкрайна. Това е единственото нещо, което знам. Вече не искам да бъда будна.

* * *

Преодолях втория си понеделник в училище. Човек би си помислил, че ще съм изтощена само от постоянната гадост на всичко това, но явно не е така, защото все още не мога да спя. В леглото съм от два часа; знам, че е след полунощ, но не мога да видя часовника оттук, така че не съм сигурна точно колко е часът. Мисля си за тетрадката, скрита под матрака под мен. Протягам се и пъхам ръката си отдолу, за да я докосна. Моите три и половина страници са готови, всяка дума е отчетена, но все още не спя. Може би ще помогне, ако ги напиша отново, но няма да ми донесе душевното изтощение, за което моли тялото ми, така че изваждам ръката си, поставям я на корема си, като я свивам и отпускам в ритъма на дишането си.

Чувам, че силният дъжд е спрял, така че отмятам завивките и надниквам през прозореца. Той гледа към задния двор и е твърде тъмно, за да видя дали все още вали, така че се отправям към предната част на къщата и поглеждам към светлината, падаща от уличната лампа. Не се вижда дъжд на жълтата светлина, която се отразява върху мокрия тротоар долу и изскачам от импровизираната си пижама, още преди да се върна в спалнята си, унесена от мисълта да пробягам последните няколко дни, изливайки агресията си върху тротоара и оставяйки я зад гърба си, докато тичам. За отрицателно време се плъзвам в чифт шорти и тениска и нахлузвам обувките си. Краката ми ме обичат отново. Поглеждам часовника. Дванадесет и половина. Закачам флакон лютив спрей над бедрото си, грабвам в дясната си ръка куботана^[1], който държи ключовете ми, въпреки че е дяволски досадно да тичам с него. Това е моята защита. Стиснат в пръстите ми, той ми създава илюзията за сигурност, която не съществува.

Заключвам вратата зад мен и се насилвам да намаля до бавно тичане надолу по алеята и по измокрените улици, но това не е лесно. Искам да се втурна по пътя, докато не мога да дишам, докато не остане достатъчно кислород в света, който да ме предпази от задушаване. Влажността на въздуха е брутална, особено в комбинация с края на летните температури, но не мога да си позволя да ме е грижа. Това означава само още пот, а аз мога да се справя с това. Всяка капка е стресът, оттичащ се от мен, а с него и всичките ми тревожност и енергия, така че да мога да рухна и да заспя довечера или тази сутрин, или когато, по дяволите, допълзя в леглото си. Може би ще остана навън, докато стане време да отида на училище, а след това ще ходя като сомнамбул през деня. Още по-добре. Краката ми вземат надмощие и се впускат с пълна газ само няколко секунди, след като стъпвам на пътя. Ще ме мразят по-късно, но ще си струва. Тичам бързо и далеч, по начина по който съм свикнала. Иска ми се да бях на една дълга, права, широка магистрала, така че да мога просто да продължавам, без да се налага да завивам или да мисля, или да вземам решения от какъвто и да било вид. Вместо това се насочвам надясно и следвам краката си, без да мисля. Не обръщам внимание нито на къщите, нито на колите. Тялото и умът ми страдаха от липсата на това през последните няколко седмици; първо заради драмата при преместването ми в къщата на Марго, а след това заради дъжда, който валеше всяка вечер и ме задържаше затворена вкъщи. Ако трябва да правя това всяка вечер — да чакам, докато спре, дори и в малките часове на нощта — тогава ще го направя. Няма да издържа толкова дълго, без това отново.

Първата нощ, през която започнах да тичам, свърших, повръщаща върху обувките си. Това беше една от най-добрите вечери в живота ми. Не започна по този начин. Стартира с караница с родителите ми. След това слушах как се карат заради мен. Седях, седях в онази стая върху завивката, която изглежда точно като тази, с която спя тук. Седях в онази стая, докато накрая не можех да остана повече. Не можех да бъда в онази къща, слушайки поредния скандал, който причиних. Баща ми питаше майка ми защо продължава да обвинява себе си, а майка ми питаше баща ми защо това не го притеснява, при което той й казваше, че то го убива отвътре, но не вижда смисъл да се дави в него, а майка ми му отвръщаше, че докато аз се давя, то и тя ще се дави. Винаги същия спор в един безкраен цикъл.

Беше девет часа през нощта и първите обувки, които намерих, бяха чифт гуменки, напъхах краката си в тях без чорапи и изтичах надолу по стълбите, блъскайки вратата, без да си правя труда да я затворя. Беше моята наистина наивна и буквална версия на бягство. Тичах… и тичах… и тичах. Нямаше бавна загрявка. Нямаше темпо или цел. Имаше само отдалечаване.

Дори не знам колко далеч стигнах онази вечер, най-вероятно не много, преди да се задъхам и дробовете ми да започнат да горят, а стомахът ми се сви конвулсивно и аз повърнах точно там, където стоях. И беше страхотно. Беше пречистващо и градивно, унищожително и перфектно. Седнах на земята и заплаках — с грозния вид плач, при който продължаваш да хълцаш, вдишвайки рязко, издавайки ужасен звук, докато въздухът ожулва гърлото ти. После станах и си отидох у дома.

Оттогава тичам всяка вечер. Научих се да се контролирам и да загрявам, и да вървя, но винаги свършвам, като стигам до крайност, тичайки твърде бързо и дълго. Терапевтът ми каза на родителите ми, че е здравословно. Може би не толкова много повръщането, но тичането като цяло. Беше здравословен отдушник. Родителите ми обичат думата здравословно.

Баща ми се опита да дойде с мен няколко пъти. Наистина се опита. Но не спирах заради него и той не можеше да поддържа темпото. Не мисля, че тичането, докато не останеш без дъх, бе толкова привлекателно за него, колкото беше за мен. Единствената причина да бягам бе, за да изцедя всяка частица енергия от себе си, така че да не остане нищичко, което да използвам за съжаления, страх или спомени. Сега е нужно много повече, за да се изтощя. Тичам все повече всеки ден. Стана по-трудно да постигам това изтощение на тялото, което обичам, защото, ако отивам да тичам, искам да се чувствам сякаш съм изстискана и центрофугирана, но все още върши работа. Това е единствената терапия, която получавам сега.

Дробовете ми са наред, но стомахът ми се обръща. Бях извън строя напоследък, така че се надявам да успея да се изтощя по-лесно тази вечер. С всяка крачка смачквам гадостите в главата си, докато всичко не изчезне. Ще се върнат през деня, когато съм презаредила достатъчно, за да мисля, но засега ги няма и това ми стига. Мислите ми се унасят заедно с последните следи от енергията и адреналина ми, оставяйки ме с твърде обичайното усещане за гадене, което познавам добре. Намалявам до бавно тичане, а след това до ходене, като се опитвам да накарам стомаха си да се успокои, но това не върши работа.

Краката ми спират, давайки ми минута, за да огледам улицата за канавка или удобно разположен храст, в който да повърна, и за първи път, откакто се втурнах през вратата, забелязвам какво ме заобикаля. Не съм била на тази улица преди. Не съм сигурна колко далеч съм стигнала, но не ми е познато. Късно е. Повечето от къщите вече са притъмнели и се опитвам да забавя и без това ускореното ми дишане. Втурвам се към най-близкия храст, за да повърна. Не преценявам разстоянието и накрая се блъскам в него. Тръни. Разбира се. От трън, та на глог. Бодлите се впиват в краката ми всеки път, щом помръдна, но още съм твърде заета да повръщам, за да ги измъкна. Когато стомахът ми напълно се изпразва от съдържанието си, вдигам краката си възможно най-внимателно, като се опитвам да сведа до минимум щетите, но вече е твърде късно. Мога да видя кръвта, която сега започва да се показва през издраната кожа на прасците ми, но това е най-малката ми грижа точно сега. Затварям очи, след това ги отварям отново. Принуждавам се да осъзная заобикалящата ме среда и да си спомня къде съм и по-важното — къде не съм.

Гаденето ми се заменя с нов вид страх. Къщите са същите, всички са еднакви. Не мога да намеря табела на улица, но знам, че тичах бързо и надалеч и не обърнах внимание на нищо. Наруших всяко правило, което имам, и си получих заслуженото заради това. По средата на нощта е и аз съм сама, изгубена и обляна в тъмнина.

Инстинктивно потупвам джоба си, търсейки телефона си, така че да мога да използвам GPS-а. Празен е. Разбира се, че не го нося. Изтичах през вратата толкова бързо, че забравих, защото съм невнимателна и нетърпелива и не мисля за нищо друго, освен за въздух и маратонки.

Следвам тротоара. Най-вероятно съм във външните покрайнини на общината, до резервата, който я обгръща. Знам, че тротоарът вероятно обикаля целия квартал, което може да ми послужи за някакъв ориентир, и трябва да остана на него. Но просто не мога да се сдържа. Искам да се махна далеч от всички тези дървета. Не мога да видя през тях, не мога да контролирам това, което излиза от тях и има твърде много звуци за обработване.

Там, където съм в момента, няма улични лампи, но мога да видя слаба жълта светлина отпред. Къщите от другата страна на улицата са потъмнели и заспали. Подобно на всички здравомислещи хора в този час. Нестабилността в стомаха ми все още е там, но е засенчена от страха да не се загубя.

Куботанът се клати до мен, докато ключовете заприличват на размазано петно. Слушам тишината, която се е настанила около мен. Мога да чуя всичко: бръмченето на уличните лампи над главата ми, свиренето на щурците, неразбираеми гласове, идващи от някой телевизор, и звук, който не мога да определя веднага. Той е ритмичен и груб. Следвайки посоката на звука, поглеждам навътре в тъмнината и виждам светлината, идваща от една къща в края на пътя. По-ярка е отколкото, ако светеха само предните лампи. Отправям се към къщата, без да знам какво очаквам да намеря там. Може би някой буден, който да ме упъти. Не можеш да попиташ за упътване, идиотке. В далечината ритмичният стържещ звук продължава. Мек, почти музикален и аз го следвам. Къщата е близо и звукът сега е по-силен, макар че все още не мога да кажа какво е, докато миг по-късно вече съм там.

Спирам в края на алеята пред бледожълта къща с ярко осветен отворен гараж. Искам да погледна, за да видя дали вътре има някой, преди да се приближа твърде много, но краката ми не спират. Гледката ме привлича. Щом достигам прага, замръзвам, и само една мисъл се оформя в съзнанието ми. Познавам това място. Правя плаха крачка и се оглеждам, като си спомням подробности за място, на което знам, че никога не съм била. Познавам това място. Мисълта нахлува в мозъка ми непрестанно и докато го прави, най-накрая забелязвам ритмичния звук, все още звънящ в ушите ми. Има фигура, която седи на работна маса на отсрещната стена на гаража, ръката му се движи напред и назад, прокарвайки шкурка по тесния ръб на дървена греда. Очите ми са съсредоточени върху тези ръце, сякаш ме хипнотизират. Отмествам погледа си, за да проследя прахта, падаща на пода, улавяйки светлината, през това време. Познавам това място. Мисълта отново идва при мен, поемам дълбоко въздух и просто се нуждая от секунда. Още една секунда, за да осъзная какво означава това. Познавам това място. Но преди да мога да помисля, ръцете спират, звукът секва и човекът в гаража се обръща с лице към мен.

Познавам и него.