Катя Милей
Морето на спокойствието (58)

Глава 57

Емилия

Никога не съм предполагала, че мъката и самосъжалението не са едно и също нещо. Мислех, че през цялото това време всъщност скърбя и се самосъжалявам, но реално не беше това. Така за пръв път от близо три години си позволих да тъгувам.

* * *

Джош ме пусна. Или може би аз пуснах него. Не съм сигурна, че има значение. Той си тръгна в деня, след като замина Дрю. Каза ми, че ме обича, но не ми позволи да му отговоря, защото не искаше да чуе, че ме е изгубил. След това целуна дланта на лявата ми ръка, върна я към мен, качи се на пикапа си и си тръгна.

Мисля си, че сбогуването беше по-трудно за него, защото е свикнал да губи хора, които умират, но не е свикнал със загубата на хора, които те напускат — това направих аз. Не знам колко дълго ще остана. Не съм сигурна дали изобщо някога ще се върна. Всичко, което знам, е, че е време.

Време е за много неща, дори и ако не мога да ги накарам да се случат наведнъж. И ми харесва, защото търпението никога не е било силната ми страна.

Допълзявам до ръцете на майка ми в мълчаливо извинение, защото не знам думите, които някога ще бъдат достатъчни. И когато проговарям, й казвам това, което знам, че е истина: че мразя себе си, че изобщо не съм добре, че се страхувам, че ще се чувствам така завинаги и не знам какво да направя. След това й казвам да се обади по телефона, защото ще отида.

В началото ходех почти всеки ден на терапия. Говорех и говорех, и говорех, след което започнах да говоря повече, а по-късно да плача. И когато плачът свършеше, идваха родителите ми, след това брат ми и четиримата се опитвахме да намерим път, по който да изпълзим заедно от тази дупка.

Най-накрая намерихме терапевтка, която не разполагаше с много търпение и никаква толерантност към глупостите ми. Мисля, че я обичам, защото, нека си го кажем, когато става въпрос за терапия, не се нуждая от учителка в детската градина, а имам нужда от строг военен. Тя ми дава домашни, които наистина правя, и сме изготвили график за телефонни и съботно-неделни ангажименти за времето, когато замина. Знам, че що се отнася до терапията, пред мен не се вижда краят й. Поне не засега.

Дори се опитах отново да посещавам групова терапия, но само веднъж, защото продължава да не ми харесва. Все още не се чувствам добре, просто като знам, че гадните неща се случват и на други хора, затова няма да го правя повече. И не се чувствам зле заради това.

Вчера седнах пред пианото, но не докоснах клавишите. Мисля си, че предпочитам да запазя този ковчег затворен. Харесва ми да си спомням, че последното парче музика, което съм изсвирила, е било красиво и съвършено, дори и да не е така. Дори няма да се опитвам да се държа сякаш това все още не ме убива — уменията ми да лъжа, не са се подобрили достатъчно, за да го направя. Всеки ден скърбя и се чудя дали някога ще спра.

Кошмарите не са се завърнали, но ги очаквам всяка нощ. Сега всички тайни и истории са извън главата ми. Всеки знае всичко, затова предполагам, че спомените няма с какво повече да ме държат. Все още изгарям от желание да пиша в тетрадките, сякаш са приспивателно хапче преди лягане, но вече ги няма. Баща ми ми помогна да запаля огън в огнището в задния двор и заедно с него, майка ми и Ашър се редувахме да ги хвърляме вътре, докато димът не засмъдя в очите ни и можехме да обвиним него за сълзите си.

Фотоапаратът, който майка ми ми подари, не е тук, но използваме нейния и правим повече снимки, отколкото някога ще имаме нужда, но се опитваме да създадем нови спомени. Разпределяме ги върху кухненската маса и аз й показвам любимата ми, тя ми посочва нейните фаворити, отпечатваме ги и заедно започваме нова стена заедно.

Ейдън Ричър е задържан, но никой от адвокатите няма да ми позволи да говоря с него, макар че си е признал. И може би наистина не е останало нищо за казване. Научих много за това защо Ейдън Ричър. Защо се случи онзи ден. Как се е прибрал вкъщи. Как е открил тялото на брат си. Как в този момент реалността е станала толкова непоносима, че умът му се пречупил. Казват, че имал психотичен епизод. Знам, че това е защита, но не искам да я чувам. Не желая да я разбирам. Защото не мога да го извиня. Не мога да простя. Няма да го направя. Но също така омразата ми никога няма да бъде така ясно насочена. Ейдън Ричър не е бил по-подготвен от мен за гадостите, с които те замеря животът. Просто той се е пречупил по много различен начин. Имам чувството, че всичко, в което вярвах през последните три години, не е толкова вярно, колкото си мислех — подобно е на стъкло, през което гледах, покрито с праха на собственото ми възприятие, което ми пречеше да видя реалността. Защото преди беше черно и бяло, зло и добро. И това е най-объркващата част — да откриеш кое е истина.

Откакто си спомних, за близо две години имах представа за злото в главата ми и тя носеше лицето му. Прекарах толкова време в планиране как ще го нараня и чувството беше оправдано, сякаш ми се полагаше по право. Но когато се върнах в Брайтън за него, не бях сигурна, че мога да го направя. Така че седнах в прахта, под дърветата, на мястото, където ме преби. И чаках. Чаках за думите, за куража, за решението, но чаках твърде дълго и той ми отне и това.

Никога не го видях отново след онзи ден в галерията. Никога не отидох да го изслушам. Ще ми бъде позволено да говоря, когато произнесат присъдата му. Не съм решила дали ще го направя. Знам, че все още има неща за казване, но вече не съм наясно какви са и има дни, в които тишината ми липсва.

Понякога се чудя какво ли стана с истинското руско момиче, с което ме обърка онзи ден. Чудя се дали е чула какво се е случило и дали е наясно каква част изигра в това със самото си съществуване.

* * *

Един следобед се обади Джош и посочвайки очевидното, му признах, че съм се уморила да бъда ядосана.

— Тогава недей да бъдеш такава — казва той, сякаш е най-логичното нещо на света. И може би е.

— Но да не съм ядосана, няма ли да е същото, като да твърдя, че съм добре? Не означава ли, че се оправдавам?

— Не, означава, че го приемаш — той си поема дъх и издиша. — Не ти казвам, че не трябва да си ядосана. Трябва да си бясна. Имаш право на всяка частица гняв, която изпитваш — спира да говори за момент и когато започва отново, мога да доловя напрежението в гласа му. — Нямаш представа колко силно искам да го убия заради това, което ти е сторил, и не знам дали нещо би ме спряло да го направя, ако не беше арестуван, така че не мисли, че не вярвам в правдивостта на омразата ти. Но сега имаш избор и предпочитам да избереш да бъдеш щастлива. И съм наясно, че звучи глупаво. Може би ти звучи като най-невъзможното нещо на света, но все още го искам. Слънчице, той ти отне шибаното пиано, но не взе всичко. Погледни лявата си ръка. Точно сега вероятно е стисната в юмрук, нали?

Няма нужда да поглеждам, така е и той го знае.

— Отвори я и го пусни.

И аз го правя.

* * *

Мисля си за деня, в който умрях и за историята за дядото на Джош, която той ми разказа, и след три дни пиша писмо до съда, което да прочетат, когато искат.

Името ми е Емилия Уорд. Имам списък, озаглавен „Никога“, който започнах, когато бях на петнадесет години. Никога отново няма да бъда пианистката от Брайтън. Никога няма да износя дете. Никога няма да се разхождам следобед по средата на улицата, без да се чудя дали някой не ме причаква, за да ме убие. Никога няма да си върна месеците от живота ми, които прекарах в рехабилитация в и извън болниците, вместо да свиря на концерти в и извън училище. Никога няма да си върна годините, изпълнени с омраза към всеки човек на света, включително и към самата мен. Никога няма да знам значението на думата болка. Аз разбирам болката. Разбирам гнева. Ейдън Ричър ми даде смисъла на това значение. Той също го разбира. Прекарах последните три години презирайки човека, който ми причини това, който открадна живота ми и отне идентичността ми. С времето се научих да се презирам. Прекарах последните три години, подсилвайки яростта си, докато той е лекувал собствената си. Никога няма да забравя това, което ми стори. Никога няма да простя. Никога няма да спра да го мразя и моля ви, не ме карайте. Иска ми се да кажа, че съм достатъчно възрастен човек, но не съм. Никога няма да спра да тъгувам за това, което открадна от мен. Но не мога да го открадна обратно от него, а и вече не го искам. Мисля си, че мога да повярвам, въпреки Ейдън Ричър, или може би мога да повярвам благодарение на него. Ако той може да поправи живота си, може би и аз мога да го направя. Не мога да ви кажа какво наказание намирам за подходящо за него. Просто не знам. Но ми се иска да вярвам в мечтата за втория шанс, и за двама ни.

* * *

Нищо не е перфектно, дори не е добре, но може би…

* * *

И след пет седмици се прибрах у дома.