Катя Милей
Морето на спокойствието (35)

Глава 34

Настя

Сега ще поема контрола по всеки начин, по който мога. Може да не съм способна да предотвратя нападението на някой случаен психар, на някакво случайно място, в случайно време, но мога да контролирам какво ще му направя, когато стигне до там.

Посещавах достатъчно курсове за самозащита през последните две години, за да знам, че има няколко неща, които можех да сторя онзи ден. Не съм експерт по бойни изкуства. Дори не съм близо. Всичко, което знам, са няколко трудни, но наистина страхотни маневри за поваляне, заедно с няколко основни мръсни движения от уличния бой; но дори те могат да бъдат достатъчни. Можех да му бръкна в очите или да смачкам гръкляна му, или да сплескам ушите му, или да забия коляно в слабините му, или да използвам класическото златно правило — викай и тичай силно. Аз не направих нито едно от тези неща. Знаете ли какво направих? Аз се усмихнах и казах „здравей“. Защото бях учтива. И глупава.

* * *

Алеята за коли пред къщата на Дрю е празна, когато с Джош пристигаме. Джош взема кутията с кексчета, които са подарък от Марго за мен, без особена причина, и ги отнася към къщата, докато аз го следвам. Опитвам се да не се усмихвам, защото съм свикнала да го виждам да носи дървен материал, а розовата пластмасова кутия за кексчета е нещо напълно различно. Дрю и Сара са в кухнята, където г-жа Лейтън обикновено е. Незабавно мога да подуша вечерята. Италианска е.

— Джош — проговаря Сара в момента, в който влизаме. — Не трябва ли да затоплим храната на не повече от триста и петдесет градуса?

— Ще се затопли по-бързо на четиристотин и петдесет — заявява Дрю.

— Ще изсъхне — весело изрича сестра му.

Изглежда този спор се води от известно време. Сара ме поглежда и виждам погледа пълен с отвращение, който, изглежда, пази само за мен.

— Зависи от това какво е, но, да, най-вероятно ще изсъхне — казва Джош, заобикаля ги и поставя кексчетата на плота.

В кухнята е задушно от горещината, която идва от двете отделения на фурната, и се чудя дали педантично разположения швейцарски маслен крем върху тези кексчета може да оцелее. Ръката ми изобщо не откачи, докато го правех, така че изглеждат перфектно.

— Виждаш ли! — възкликва Сара в лицето на Дрю, триумфално отива до фурната и намалява градусите.

Предполагам, че се зачита думата на Джош, що се отнася до затопляне на храна.

— Заеби — изругава Дрю.

— Гаджето ти е тук. Питай нея.

Сара се усмихва пресилено мило, преди да изчезне надолу по коридора към стаята си.

— Мразя я — признава Дрю, но оставя коментара за гаджето да мине.

Оглеждам се из кухнята при гледката на многобройните купи и чинии, оставени в безпорядък на плота. Г-жа Лейтън сигурно е знаела, че ще завършим повече хора от четиримата, защото е приготвила храна за цяла армия.

През следващите петнадесет минути звънецът на вратата позвънява още четири пъти. Пайпър пристигна първа, облечена в дрехи, които трябва да е съгласувала със Сара. Тя казва „здрасти“ на Дрю и Джош, преди да се отправи към стаята на Сара, без да ме отрази. Пристигането й е последвано от Деймиън Брукс и Крис Дженкинс. Познавам Крис от епизода с овладяването на чука в работилницата. Той поглежда неловко към мен и казва здравей. От инцидента с чука се опитва да ме игнорира още повече. Не бях сигурна как това е възможно, но той върши възхитителна работа. Деймиън съм го виждала наоколо, но никога не сме се срещали. Поглежда към гърдите ми, но не казва нищо. Крис има по една кутия с бири във всяка ръка. Деймиън носи опаковка с дванадесет в лявата си ръка и бутилка текила в дясната. Очевидно Дрю им е дал много различно описание на неделната вечер и сега вече знам, защо я е преместил в петък. Разбира се, аз може също да съм била малко по-изобретателна с поканата, която отправих на Тиърни Лоуел в тоалетната преди няколко дни. Когато звънецът позвънява за трети път, аз съм единствената, която я очаква.

* * *

В сряда бях в дамската тоалетна в далечния край на коридора за чуждите езици. Тиърни сигурно ме е видяла и последвала, защото тя със сигурност не я използва. Когато си измих ръцете, тя ми подаде хартиена кърпа с жест, изпълнен с такава заплаха, че й се възхитих, защото всеки, който може да накара подаването на кърпа да изглежда като заплаха, е впечатляващ. Разбира се, тя продължи да ме гледа и понеже не исках да изглеждам груба, аз също се вторачих в нея. Беше толкова абсурдно, че исках да се засмея. Отне ми голямо количество от прочистване на гърлото, за да не избухна, но бях инвестирала себе си във вторачването и не обичам да губя. Тя очевидно имаше какво да каже, така че ми се искаше просто да продължи, защото нямаше начин да ме сплаши без значение колко слухове бях чула за нея: продажба на дрога, нелегални аборти, притежание на нож. Дори бях чувала, че е носила стъкла на плажа.

Не вярвах на нищо от това и някак си се надявах тя да спре да ме гледа, сякаш съм отровила баба й. Някак си наистина харесвах Тиърни и исках тя също да ме харесва, защото, ако съм честна, би било хубаво да имам жена за приятел, с която да не си говоря понякога.

— Трябва да знаеш много трикове, за да го задържиш до себе си толкова дълго.

Мистерията разрешена. Дрю. Ще кажа, разбира се, сякаш е трябвало да го разбера отдавна, като се изключи, че нямаше как да знам, защото дори сега просто не разбирам. Ако двамата с Дрю са се свалили, както Джош беше казал, а с младия Лейтън всичко е възможно, тя не изглежда като типа момичета, който ще се навърта наоколо. Не мисля, че Тиърни Лоуел е такъв човек, който ще позволи на някой, още повече на Дрю Лейтън, да се възползва от нея. А също така желаех да съм повече в час с нещата, защото исках останалата част от тази историята. Страшно много.

По дяволите! Трябваше да напиша бележка. Беше нарушаване на правило, но го отбелязах като абсолютно необходимо, животозастрашително, неизбежно, защото в противен случай любопитството ми щеше да ме убие. Сграбчих тетрадката, която държеше, и издърпах химикал от моята чанта. Реших да рискувам с това, защото имаше само една причина това момиче да ме причаква в тоалетната, и тя беше чиста, неподправена ревност. Още ли го обичаш? Написах на листа и й го подадох, като се чувствах силно мелодраматична.

Тя ме погледна, очите й се присвиха и гласът й беше пропит с насилена злоба.

— Никога не съм го обичала.

Тя не се засмя сякаш това е най-абсурдното нещо на земята, така че грабнах хартията и написах покана._ Ще повисим у Дрю в неделя в 6._ Това бе премислена бележка, така че беше напълно приемлива.

Тиърни я прочете и ме погледна обратно с открит скептицизъм очевидно запозната с традицията на семейство Лейтън.

— Те имат неделна вечеря.

Аз поклатих глава и посочих обратно бележката, като се надявах, че това ще я убеди. Знаех, че не се хваща напълно на факта, че не се опитвам да я примамя в някаква постановка, която включва свинска кръв и публично унижение, но също така можех да кажа, че е заинтересована. Излязох, като се чудех коя част ще спечели.

* * *

За разлика от всички досега Тиърни е единствената, която чака да бъде поканена. Не бях сигурна, че ще се появи; пъхнах друга бележка в шкафчето й вчера, след като Дрю промени плановете, но не знаех дали изобщо я е видяла. Когато Джош отваря вратата, тя изглежда почти нервна, застанала на верандата в къса дънкова пола и два лилави потника с тънки презрамки, облечени един върху друг. Наистина е красиво момиче; просто винаги изглежда ядосана, но може би това е само когато гледа към мен.

— Тиърни? — пита Джош, не защото не знае коя е тя, но със сигурност се чуди какво прави тук.

Гледам, за да видя как ще реагира, но той е Джош и както винаги, не показва нищо. Би могъл да отвори вратата на две хиени, правещи секс и нямаше да промени изражението си.

Онзи ден го бях притиснала за повече детайли относно Дрю и Тиърни, но той става странен, когато го питам за приятеля му, така че осъзнах, че трябва да съм търпелива и да почакам до тази нощ.

— Бях поканена — отвръща Тиърни, не иска да изглежда патетично, сякаш току-що се е появила пред къщата на Дрю с надежда да го види, защото родителите му бяха извън града и аз се чувствам гадно, че съм я поставила в такава ситуация.

Джош все още не казва нищо друго. Той просто отваря вратата по-широко и я пуска да влезе. Тя ме хваща да наблюдавам от трапезарията, но не прави нищо повече от това да огледа облеклото ми, преди да се оправи към кухнята. Тиърни знае точно къде отива в тази къща.

Опитвам се равнодушно да я пресрещна, преди да влезе в кухнята. Искам да видя реакцията на Дрю. Веднага след като влиза, чувам Деймиън Брукс да крещи, премахвайки всяко съмнение за необятния си идиотизъм:

— Ти-Ло в къщата! Какво става, секси? Не знаех, че ще бъдеш тук.

— Нито пък аз.

Тя прехвърля вниманието си, когато Дрю се връща от гаража, където е прибрал останала част от бирата в хладилника.

— Тиърни — казва Дрю, прикривайки първоначалната си изненада.

— Дрю.

— Очаквахме ли те?

— Твоята… — Тиърни спира и посочва към мен, — тя ме покани.

Знаех, че това се задава. Дрю тръгва към мен, поставя ръце около кръста ми и ме придърпва към себе си. Вече съм свикнала с показването на собственическо поведение, така че просто изчаквам. Преди да излезе, очите на Джош се стрелкат към ръцете на Дрю около кръста ми.

— Забавно, не го е споменала — казва Дрю, но не звучи сякаш мисли, че е забавно.

Пръстите му се затягат леко върху голата кожа на корема ми, където ризата ми се е повдигнала нагоре. Блъсвам го и му показвам среден пръст, като се опитвам да се държа небрежно, сякаш винаги правим така, което до някъде е вярно, но той все пак трябва да внимава в картинката и аз се старая изражението ми да му го покаже.

— По-късно, Настипентс. Обещавам. — Той говори на мен, но все още гледа към Тиърни. — Точно сега трябва да домакинствам за вечеря! — Плясва с ръце, за да привлече вниманието на всички, което така или иначе вече има. — Знаете правилата. Всички помагат!

За секунди тази объркана група, която представляваме, от спретнати и превзети до разпуснати и скандални, върши точно това. Вадим чинии, сипваме напитки и правим курсове напред-назад между кухнята и трапезарията. Деймиън Брукс е изправен пред плота и реже филии от чеснов хляб, а Тиърни Лоуел се мотае из трапезарията и прави безупречни ветрила от салфетки. Странно е. Г-жа Лейтън щеше да е горда.

По времето, когато Клей и Мишел Годишника се появяват, никой вече не е шокиран.

— Нещо, което да искаш да ми кажеш? — прошепва Джош, така че само аз да го чуя, докато вървим един до друг към трапезарията, носейки чинии и сребърни прибори.

Ядосан ли е? Не мога да кажа. Съгласна съм за това нещо с Тиърни, но ако някой ще е възмутен, трябва да е Дрю. Не отговарям, благодарна на факта, че сме заобиколени от други хора, така че не трябва да отвръщам. Във всеки случай, кой знае как ще приключи цялото нещо? Това е като Клуб „Закуска“^[1] в буре с барут и се чудя кой ли ще запали клечката.

Оказва се, че вечерята е страхотна, поне в частта с яденето. Храната е толкова добра и има толкова много от нея, че повечето от нас прекарват цялото време с пълни усти, което оставя малко възможности за разговори и това може да бъде единственото хубаво нещо. Първото ми впечатление беше, че г-жа Лейтън малко е прекалила с количеството храна, която е оставила, но докато гледам какво количество могат да погълнат тийнейджъри-момчета, започвам да се чудя дали има достатъчно. Бях виждала Джош и Дрю да се хранят и мислех, че е нещо, но е нищо в сравнение с Деймиън и Крис, които всмукват всичко, което е на масата. Почти изпитвам нужда да им бутна чинията си с полуизядена храна, за да не останат гладни. Чудя се дали мога да се промъкна в кухнята незабелязано и да скрия половината кексчета сега, защото ще имам нужда от захарта, за да преживея останалата част от вечерта.

* * *

Джош

Всички завършват на креслата във всекидневната веднага след като е почистено. Бирата вече е оставила добър отпечатък, а бутилката с текила, която онзи скапаняк Деймиън Брукс донесе, е надвиснала като лоша поличба от масата за кафе.

Сара изпи две бири по време на вечеря и вече се държи нелепо. Още две и ще е по лице на килима. Хубавото нещо относно пиенето на Сара е, че когато го прави, спира да бъде кучка за няколко минути и си спомням, защото всъщност я харесвах някога, и защо мразя в какво се превърна.

Оглеждам се за Слънчице и я виждам да се връща от кухнята, подминава Деймиън, който поради някаква причина я сграбчва за ръката, за да я спре. Дори не знам какво се случва, освен че секунда и половина по-късно Брукс е по лице на земята с коляното й, притиснато към гърба му. Тогава също толкова бързо, тя се маха от него.

— Какво, по дяволите, беше това? — изскимтява той, повдига се от пода и се държи сякаш нищо не го боли, но е очевидно, че не е така.

Щях да си помисля, че е смешно, ако не бях видял лицето й. Но го видях и знам, че няма нищо смешно в това. Настя се отдръпна към стената и не мога да кажа дали е ужасена, или вбесена. Опитвам се да уловя погледа й, за да видя, че е добре, но мисля, че тя нарочно не поглежда към мен. Чудя се дали има начин да я изведа оттук за няколко минути, но дори нямах шанс да изляза с някаква идея.

— Трябва да ме научиш как да правя това!

Очите на Сара се разширяват и тя поглежда към Настя за пръв път с нещо различно от отвращение. Това е чисто възхищение. Аз самият съм възхитен донякъде. Деймиън е по-голям от всички ни, а всички са по-големи от Слънчице.

Тиърни поглежда крадешком към Дрю.

— Аз също ще се радвам да се присъединя.

Следващият час се превръща в импровизирана демонстрация по самозащита. Всички мебели са избутани до стените и подът е възможно най-добре уплътнен.

Аз трябва да играя ролята на нападател и да ме спукват от бой, докато Слънчице посочва всяка уязвима точка по тялото ми: от очните ябълки през долните ребра до слабините — където ми харесва идеята да са ръцете й, но дори няма да й позволя да се престори, че ги наранява — и краката. Няма никакво съмнение, че тук извадих късата клечка. За щастие, тя не иска наистина да ме нарани, но изглежда крайно сериозна, докато прави демонстрациите, за да е сигурна, че момичетата схващат всичко, което им показва. Няма никакво съмнение, че не мисли това за шега.

— Страх ме е, че може да те нараня — казвам аз, когато ме кара отново да отида до нея.

В действителност се страхувам, че тя ще ме нарани. Странно силна е.

Настя взима парче хартия от плота, надрасква нещо върху него и ми го подава. Очите й са се присвили предизвикателно и аз се опитвам да не се усмихна.

Ще трябва да се постараеш повече, за да ме нараниш. Спри да бъдеш женчо!!!!

Тя ме предизвиква, понеже мисли, че няма наистина да се опитам да я нараня. Права е, не го правя. Всеки път планирам да й отвърна с пълна сила, но не мога и малко отстъпвам. Трябва да е бясна, след като действително написа нещо, така че опитвам по-силно. Най-накрая я нападам, сякаш наистина искам да я поваля. Единственият, който се озовава долу, съм аз. Трябва да е упражнявала това движение хиляди пъти; нямам идея как го направи. Тъжната част е, че си мисля, че този път тя се сдържа заради мен.

Тогава, преди всички да се разсеят, Настя вдига хартията и започва да пише пак. Мисля, че пише нещо на мен, защото е странно за нея да пише изобщо. Но когато приключва, тя го подава на Сара и другите момичета, след това незабавно започва да събира възглавниците от пода.

Опитваме се да възстановим стаята в предишния й вид, но работата ни е некадърна. Веднага след като диваните са обратно на мястото си, решаваме, че е достатъчно добре. Сара поставя бележката на Слънчице върху една крайна маса, докато отива обратно към кухнята за друга бира и най-накрая успявам да я погледна. Беше написала името на студио за бойни изкуства, където ходи и телефонен номер, а отдолу, точно под тях с главни букви пишеше:

ПЪРВО БЯГАЙ И БЯГАЙ БЪРЗО.

* * *

Дрю сяда в края на едно от креслата и придърпва Настя да седне до него. Аз се настанявам от другата й страна. Кракът ми се притиска до нейния, когато сядам, но тя не се отдръпва, както и аз. Прекарах последния час с ръцете й навсякъде върху мен; бихте си помислили, че е достатъчно. Но дори не е близо до достатъчно. Никога не е. Не че има някакво значение, защото тя вероятно ще се озове в скута на Дрю до края на вечерта.

— Знам — завалвайки казва Сара, поставя друга празна бирена бутилка върху плота и се хвърля върху канапето за двама. — Нека да играем на истина или предизвикателство.

— Тъпо — крещи Деймиън от кухнята, където отваря всеки шкаф в търсене на чаши за шотове.

— Тази игра е скапана — добавя Крис.

— Аз ще играя истина или предизвикателство — казва Дрю и прокарва пръсти надолу по ръката на Слънчице, което ме кара да изпитвам желание да го ударя.

— Наистина? — Сара вече е твърде пияна, за да бъде скептична.

— Да, ако бях на тринадесет и бях загубеняк.

Преди Сара да успее да каже на Дрю да млъкне, Тиърни се навежда над плота от кухнята.

— Страх те е от игра ли, Дрю?

— Страхът препуска през вените ми, Ти. Напомни ми отново защо си тук.

Той вдига ръката на Настя и я целува отгоре, а след това я пуска върху крака си. Свръхосъзнаващ съм за всеки път, в който той поставя ръка върху нея, и това ме кара да се чувствам като някакъв вид обсебен преследвач.

— За да играя истина или предизвикателство — отвръща Тиърни небрежно, излиза иззад плота и сграбчва чашите за шотове от ръцете на Деймиън. Слага ги на масата и ги пълни с текила. — Всички играят. Отказваш се, пиеш шот. Просто е.

Тя пълни последната чаша и изправя бутилката, без да излее навън и капка.

Наполовина очаквам Клей и Мишел Годишника да са малко шокирани, но те изглеждат повече развеселени, отколкото нещо друго. Предполагам, че ако тук си само наблюдател, цялата вечер ще е дяволски забавна.

* * *

— Добре, Дрю. Истина или предизвикателство.

Това е четвъртият рунд и думите излизат от Крис. Нещата започват да стават грозни след първия рунд и напрежението в стаята започва да ми се отразява. Готов съм да си ходя у дома.

Слънчице вече е на три шота и е доста пияна. Всеки път избираше истината и дори не се опита да напише отговор на нещо. Питаха я с колко момчета е правила секс, колко голяма е била, когато е изгубила девствеността си, и кое е най-странното място, на което е правила секс. Тя изпиваше шота всеки път. В последния рунд, когато Пайпър превключи от темата за секса и стана достатъчно смела, за да попита защо не говори, аз станах и изпих шота вместо нея.

— Истина — отговаря Дрю.

— Колко време ти отне, за да я накараш… — Крис поглежда в посока на Настя и млъква.

— Да какво? Защо задаваш въпрос, ако не можеш дори да го изречеш — засмива се подигравателно Пайпър.

— Мисля, че го е страх — кикоти се Сара. — Знае, че тя може да му срита задника.

— Това във всеки случай е такава загуба на въпрос. Всички знаят, че тя го чука. Кой го е грижа откога? — казва Деймиън.

— Няма значение — възразява Тиърни. — Въпросът беше зададен. Отговаряй или пий.

Дрю поглежда към Настя и ако не внимавах, можеше да пропусна размяната, която минава между тях, но знам, че има нещо неизказано, което никой друг не разбра. Цялото нещо ме притеснява и това ме тревожи още повече.

— Купонът на Тревър Мейсън. Втората седмица на училище.

— Беше преди няколко месеца. Това не е ли някакъв рекорд, Дрю? — пита Тиърни, но не успява да докара злобата, която иска в тона си.

Всички все още говорят, но аз не слушам повече. Купонът на Тревър Мейсън е онзи, след който Дрю докара Слънчице толкова пияна, че тя прекара по-голяма част от нощта на пода в банята ми, и аз бях толкова изплашен, че може да има алкохолно отравяне, че почти я закарах в болница. Той я беше чукал, а аз бях чистил повръщаното от нея.

Част от мен иска да повярва, че той никога не я е докосвал; поне наистина да я докосне. Но не питам, защото само част от мен вярва в това. Останалата част от мен знае, че все пак има възможност това да се е случило и ако е така, не искам потвърждение.

— Дрю — казвам аз, без да ме е грижа колко вбесено звуча. — Истина.

— Дрю току-що мина, а и трябва да му дадеш право на избор, така или иначе — изхленчва Пайпър, но никой друг не го е грижа за нарушаване на правилото, защото всички искат да знаят за какво, по дяволите, става въпрос.

Освен Дрю и Настя, които изглеждат сякаш искат да ми кажат да млъкна. Това би било добър съвет. Твърде лошо, че не слушам.

— Истината, Дрю.

Не съм свалил очи от него и мога да почувствам напрежението, което се излъчва от Настя. Тя дърпа ръката си от Дрю и едва доловимо притиска крака си към моя, но не искам нищо от това.

— Добре — отвръща Дрю.

— Преди или след купона я чука?

Той знае какво точно го питам.

— Сипвай шота, Ти — отвръща той, без да поглежда настрани.

Може би съм идиот за това, че си мисля, че не би я чукал, докато е толкова пияна.

— Хей!

Гласът ме изтръгва от меренето на инат, което тече между двама ни с Дрю и аз замръзвам, докато наблюдавам Лий да влиза. Никой от нас изобщо не чу предната врата да се отваря. Започвам да напрягам ума си. Трябваше ли да се срещна с нея? Знаех ли изобщо, че ще идва? Внезапно стаята става стотици пъти по-малка и аз се чувствам затворен в капан. Има нещо в това Лий и Слънчице да са заедно в една стая, което ме кара да си представям сблъсъка на две планети. Разсейване с размерите на свършека на света. Бях достигнал прага си за драма преди часове. Има причина да избягвам този вид глупости.

Лий се усмихва, напълно невежа в какво се е намесила. Беше лошо, преди да дойде, а това е просто още по-зле. Ставам, повече по навик, когато ме приближава. Мога да видя Дрю да придърпва Настя в скута си и да шепне нещо в ухото й. Очите й почти не се движат и не съм забравил, че искам отговор от него, преди да напусна.

— Какво става? — питам като се опитвам да не звуча толкова раздразнено, колкото се чувствам, защото Лий не е направила нищо грешно, но аз наистина, ама наистина не я искам тук.

— Прибрах се в последния момент — обяснява тя. — Спрях при твоята къща, но ти не беше там. Хоум Депо е затворено — усмихва ми се знаещо, — така че предположих, че си тук.

— Лий, няма нужда да прикриваш факта, че искаш да ме видиш, но изтънчеността винаги се цени.

Ако Дрю си мисли, че разведрява обстановката, значи е идиот.

— Изобщо не си се променил, нали?

Тя се усмихва към Дрю.

— Ти си. Мисля, че циците ти са станали по-големи. — Той повдига брадичката си към нея и тогава сменя темата, преди Лий да успее да отговори. — Твърде лошо, че пропусна страхотна игра на истина или предизвикателство. Ние току-що приключихме.

Може би не е чак такъв идиот. Уменията му за оцеляване влизат в действие. Влизането на Лий му даде начин за бягство и той го използва.

— Не съм играла на истина или предизвикателство, откакто бях в началното училище — засмива се Лий, сяда на дивана до Дрю и Настя и ме дърпа долу с нея, така че между нас няма и сантиметър.

Очите на Настя продължават да се стрелкат към Лий, но дори не поглежда към мен.

— Иска ми се и ние да кажем същото — простенва Деймиън.

— Не изглеждаше да имаш нещо против, когато предизвика Пайпър да ти направи свирка в килера — изсъсква Сара.

— Най-скапаното нещо на света — преувеличено си поема дъх Тиърни. — Има прекалено много драма в тази стая. Достатъчно с текилата; тя просто прави хората още по-лоши. — Тя хвърля торбичка с трева на масата за кафе и поглежда Дрю. — Имам нужда от двулитрова бутилка от безалкохолно, нещо, с което да срежа пластмасата, стъкло и кана с вода.

Загубата на време няма нищо общо с онова, което се случва в следващия момент във всекидневната на Лейтън. Хора, които се опитваха да се саботират един друг преди тридесет минути, сега са се съюзили в направата на „бонг“^[2]. Продължават да носят неща на Тиърни за одобрение, сякаш е тяхната кралица майка или нещо такова. Тя проверява купчината с неща пред себе си.

— Няма стъкло.

— Не знам откъде да взема такова — казва Сара.

Тиърни напуска стаята и изчезва надолу по коридора. Когато се връща няколко минути по-късно държи малко кръгло стъкло в ръката си.

— Откъде го взе?

— От мивката в банята — отговаря тя, коленичи пред масата за кафе и започва да работи върху „бонг“-а.

По средата на работата Пайпър наблюдава подозрително напредъка на Тиърни.

— Няма да сложа устата си върху това.

— Би сложила ръцете си върху пениса на Деймиън, но няма да сложиш устата си върху това? — Тиърни изглежда почти отвратена от прахосничеството и ние сме възнаградени с друго раздразнено издишване. — Ти губиш. Пое по-големия удар, но както и да е. — Тя се оглежда наоколо и очите й се заковават върху Деймиън. — Ето.

Тиърни му хвърля няколко листчета за свиване и му казва да свие джойнт на Пайпър, но той не успява да стигне далеч, преди тя да го блъсне, защото ги съсипва.

— Ако не можеш да свиеш джойнт, не се опитвай — рязко казва Тиърни.

— Не е като да е толкова трудно — отбранително отвръща Деймиън, но не се бори с нея, докато тя приготвя листчетата.

— Това е изкуство, задник. Махни се от пътя ми.

Тиърни успява да свие най-стегнатия джойнт, който някога съм виждал. Права е, че е изкуство, а тя е повече от талантлива. Аз не мога да свивам джойнт, не че това е нещо, което правя постоянно, но може да е хубаво да притежаваш такова умение.

— Всеки трябва да е способен да прави нещо с ръцете си — казва Дрю лениво, прокарвайки пръсти през косата на Слънчице, а Тиърни го поглежда намръщено, преди да поднови направата на „бонг“-а.

Трудно е да я гледаш и да не си впечатлен. Напълно съсредоточена е, сякаш това е високотехнологична операция, която ръководи, и има пълното уважение за това. Клей не се отделя от нея и я кара да обяснява всяка стъпка от процеса. Някак си той ми напомня за Слънчице, когато е в гаража ми. Тиърни му говори през цялото време, обяснява му не само какво прави, но и техниката за това. Сякаш наблюдавам нелегална реална версия на час по физика.

Опитвам се да се съсредоточа върху това да гледам напредъка им, за да не ме обладае усещането за пръстите на Лий, които се движат нагоре-надолу по бедрото ми, и Слънчице, която седи до нея, с място на първия ред.

Когато Тиърни приключва, подава „бонг“-а на Клей и изглежда почти горда от него.

— Ти пробвай пръв. Работи за това.

После се обръща към останалата част на стаята и ни казва, че е по-добре да се разведрим, защото й е лошо от целия този песимизъм, а тя не похабява добра трева за задници.

Лий се навежда и прошепва нещо за намиране на стая в ухото ми, след което ставаме и се отправяме надолу по коридора, преди да осъзная какво се случва. Правя грешката да се обърна, за да се подкрепя с гледката на Дрю върху Слънчице на дивана, но когато го правя, тя ме наблюдава. Решително. Уверява ме, че ще отговарям за това, което се каня да направя. Дрю поглежда от нея към мен и затяга ръце около кръста й, така че тя отмества поглед настрани точно преди да изляза от зрителното й поле.