Катя Милей
Морето на спокойствието (57)

Глава 56

Джош

Сбогувам се с нея на алеята й, два дни след като дойдох тук. Два дни след като научих истината. Два дни след като си я върнах. Два дни, за да разбера, че я губя отново.

Бях планирал да си тръгна утре, но знам, че трябва да го направя днес.

Двамата сме се облегнали на пикапа ми и гледаме в земята, сякаш тя крие тайните на вселената. Ръката й е свита в юмрук, а кракът й чертае кръгове в пясъка. Мразя го, защото ми напомня за нещата, за които не искам да мисля.

Тя каза на родителите си, че въпреки всичко ще се върне с мен и на тях не им хареса, но знаят достатъчно, за да са наясно, че ако й забранят, няма да постигнат много. Макар и аз да го знам, планирам да направя точно това.

Улавям ръцете й и я издърпвам пред себе си, защото искам да се изправя пред нея, когато изричам това, което имам да казвам. И може би е грешка, защото, когато я поглеждам сега, само за една секунда си мисля, че в крайна сметка бог не ме мрази толкова много. Но тогава поглеждам отново и всичко, което успявам да видя навсякъде около нас, е сбогуване и трябва да я докосна още веднъж. Ако се налага да я целуна за последен път, искам да знам, че е такъв, когато го правя. Проследявам линията на белега до косата й. Не знам кой се помръдна пръв, но устните й са върху моите, ръцете ми са в косата й и ние се целуваме един друг със съжалението и отчаянието на толкова много дни, че не мога да ги преброя. Тялото й се разбива в моето и аз я държа толкова силно, сякаш се опитвам да я погълна само със силата на волята си.

Но не мога и когато спираме, притискам челото си към нейното и започвам да се сбогувам.

Знам, че ако не го кажа сега, може никога да не го изрека и просто ще остана тук до утре, оставяйки я да се убеди и да тръгне с мен. А аз ще убедя себе си, че това е добре.

— Тръгвам си днес — казвам й и чакам.

— Искаш ли да дойда с теб? — пита тя толкова тихо, сякаш не иска да я чуя.

— Да — честен съм, макар да е в разрез с всичко, което тепърва ще изрека. — Но не трябва.

Слънчице кимва сякаш също е мислила за това и знае, че е истина. Но подобно на мен, не мисля, че иска да го признае.

Накара ме да погледна онези снимки, да прочета онези тетрадки и сега знам всичко, което и тя. Но не знам как да й помогна. Не разбирам как е живяла всеки ден с това в главата си, държейки здраво всяка нишка от разума си.

— Трябва да останеш тук и да се опиташ… не знам… да се подобриш. Макар че да се подобриш, звучи тъпо.

Звучи глупаво, но не знам кое няма да звучи така. Да оздравееш? Да се излекуваш? Да поправиш нещата? Сякаш има счупен крак. Или е момче за всичко. И съм нищожество, задето си го мисля, но има част от мен, която знае, че когато оздравее, щом се излекува и оправи нещата, може би вече няма да ме иска. Може да е толкова променена, че да не се познаем един друг, ако изобщо някога сме се познавали. И когато това сбогуване дойде, то няма да бъде временно.

Ако нищо от това не се бе случило, тя щеше да е все още тук, в Брайтън, където принадлежи — красивото, талантливо, недостижимо момиче. А аз съм копеле, защото сега съм наясно с истината, но не знам как да съжалявам за нея. Защото да съжалявам за случилото се, означава да съжалявам, че съм я срещнал, и аз не мога да се принудя да го направя.

Част от нас винаги е знаела, че сме заедно, защото сме повредени. Имахме връзка, заради житейския опит, който никой от нас никога не е искал. И може би когато не е толкова повредена, няма да съм й достатъчен. Може би ще иска някого, чиито живот не е такава трагедия, какъвто е нейният. И това няма да съм аз.

Когато си мисля за това, искам да се върна назад до момента, когато просто казах да и да остана там. Да, ела с мен. Ще си играем на къща, ще печем бисквитки, ще строим столове и животът ще бъде перфектен. Но аз го започнах, вътре съм и мога да го довърша.

— Ще го кажа и вероятно няма да прозвучи добре, красноречиво или по някакъв друг начин и сигурно ще говоря несвързано, но просто ме остави да го изрека, става ли? Ще слушаш ли?

Очите й ме гледат нежно. Устните й едва се извиват нагоре.

— Ти слушаше всяка дума, която някога съм казвала. Дори онези, които не изричах. Ще изслушам всичко, Джош — Чутото е като бръснач, който се плъзга през каквото и да ме държи цял и аз просто започвам.

— Може би един ден ще се върнеш. Може и да не го сториш, което ще е гадно, но не можеш да продължиш да правиш това — вината, самоомразата и глупостите. Не мога да гледам това. Кара ме да те мразя, задето мразиш себе си. Не искам да те изгубя. Но предпочитам да се случи, ако това означава, че ще си щастлива. Мисля, че ако днес се върнеш с мен, никога няма да се оправиш. А аз никога няма да съм добре, ако ти не си. Трябва да знам, че има начин за хора като нас да се оправят. Имам нужда да знам, че съществува такова нещо като наред, или може би не просто наред, може би дори добре и е там някъде, просто не сме го открили още. Някъде трябва да има по-щастлив край от този тук. Някъде трябва да има по-добра история. Защото ние заслужаваме такава. Ти заслужаваш. Дори ако тя не свършва с връщането ти при мен.

Последната част ме задушава. Открадва дъха ми и изгаря очите ми. Изритвам се, когато го изричам. Казвам си да млъкна и да я задържа. Да я сграбча и да я целуна, и да й обещая, че всичко ще бъде наред, защото аз ще го направя наред, дори добре. Да й заявя, че няма нищо погрешно в нея. Да я излъжа с всяка малка лъжа, с която разполагам. Но не мога да го направя. Сбогувал съм се преди, мога да се справя и сега. Някак си тази раздяла боли повече от предишните, защото можех да я предотвратя, ако исках, понеже аз съм този, който я предизвиква. Това сбогом идва с избор, какъвто друг път не е имало. Колкото повече й повтарям да остане тук, толкова повече съм наясно, че тя има нужда да го направи, и въпреки това все още искам да предпочете да тръгне с мен. Да каже майната му на здравия разум и оздравяването. Да заяви, че аз съм единственото нещо, от което се нуждае, за да бъде добре, цяла и жива. Но и двамата знаем, че това не е истина. Днес тя ще ми каже сбогом и аз трябва да й позволя и никой от нас не знае дали някога ще се върне при мен.

* * *

Опитвам се да си тръгна от двадесет минути, но никой от нас не знае как да каже сбогом. Дори и сега съм наясно, че всички думи, които изрекох днес, не са достатъчни, защото не признах най-важното. И ако искам да я оставя тук без съжаления, трябва да знам, че няма повече неизказани думи, които да ме преследват.

— Чакай — улавям я, докато си тръгва, хващам я за ръката и обръщам дланта й в моята, проследявайки белезите, както съм правил толкова много пъти преди. Тя търси лицето ми и почти мога да усетя кога очите й достигат моите, питащи се какво още би могло да се каже.

Не съм сигурен как да го призная, след всичкото това време, не съм уверен, че мога да го направя, но трябва да наруша последното й правило, защото, ако тя не знае друго, имам нуждата да е наясно с това.

— Обичам те, Слънчице — казвам й, преди да съм изгубил куража си. — И не ми пука дали ме искаш, или не.