Катя Милей
Морето на спокойствието (16)

Глава 15

Джош

— В петък вечер ще има парти у Кара. Ще дойдеш ли?

Поглеждам към Дрю сякаш това е риторичен въпрос. Трябва да е.

— Все някога ще те накарам да дойдеш с мен. — Не няма. — Добре. Имам резервен план. А, ето я и нея.

Поглеждам нагоре и виждам как Настя върви към нас по коридора. Все още носи онези обувки. Скоро ще започне да работи и това, което казах, беше истина. Господин Търнър няма да й позволи да се доближи до работилницата, освен ако не е с нормални обувки, които ще предпазват краката й. Очевидно не я интересува.

— Не трябва ли аз да съм резервният план?

— Вероятно не трябва да си никакъв план, но все някога ще те пречупя.

— Ако отново я напиеш, може да повръща на твоя диван.

— Никога ли няма да го забравиш?

— Не.

Истина е. Мисля, че нещата, които видях онази вечер, ще ме преследват вечно.

— Хей, Настипентс^[1]! — Дрю ускорява крачка и бяга от мен, за да стигне Настя точно преди да доближи вратата на работилницата. Почти очаквам погледа, който му хвърля при допира. — Какво? — Чувам го да я приласкава, докато ги приближавам. — Това е галено име.

Ако това е новата му стратегия, ме е страх за него. Преди да мога да се притесня прекалено много за безопасността му, лицето й се променя. Мисля, че се бори, но изгуби, защото в действителност се усмихна леко. Може би дори не е усмивка. Устните й просто леко се извиват нагоре, но на нейното лице това се отличава, защото е нещо рядко. Бих се разочаровал, че простотиите му работят върху нея, но не мисля, че е така. Смятам, че е развеселена. Усмивката изчезва след секунди и тя влиза в стаята, оставяйки Дрю в коридора точно когато го настигам. Той дори не я попита за партито.

— Това проработи много добре.

— Не ме нарани — усмихва се той, изглеждайки доволен от изхода на нещата.

— Би трябвало.

Тиърни Лоуел затваря шкафчето си от другия край на коридора и се обръща към нас. Всъщност се обръща към Дрю. Не знам дали изобщо ме забелязва. Дънките й са толкова тесни, че се чудя дали не спират циркулацията й на кръв, носи черен сутиен под бялата си тениска, която стига малко над кръста, за да покаже достатъчно от плътта й и да предизвика внимание. Има тяло, което можеше да се справи с тази задача, и не се срамува да го използва. Двамата се свалиха по някое време миналата година, а сблъсъците им след това не бяха особено красиви. Да бъде зарязана, не се прие добре от Тиърни. Това не ме изненада. Най-вече ме учуди фактът, че изобщо се беше случило. Тя е упорита също като Дрю. Никога не го разбрах. Дрю изобщо не ми каза, че са заедно, докато не се разчу, а дотогава бяха скъсали. Приятелят ми бе минал на ново момиче; Тиърни беше ядосана и хората говореха колко е заблудена, че изобщо е изненадана. Не мисля, че изглеждаше изненадана, а просто разочарована.

Дрю не й отговаря и тя се отдалечава без нито дума повече.

— Тази беше грешка още от самото начало — казва той.

Ако пита мен, повечето от тях са грешки. Постоянната драма, изглежда, не си струва неприятностите. Влизам в работилницата, а Дрю тръгва към канцеларията, където ще прекара следващия час, проверявайки разрешителни из училището, флиртувайки из коридорите и общо взето избягвайки каквато и да е отговорност.

Настя седи до Кевин Ленърд на масата, на която господин Търнър я премести преди седмица. Радвам се, че е там, защото се изнервям да стои зад мен през цялото време. Харесва ми да мога да наблюдавам всички без те да ме наблюдават. Повечето хора изобщо не ме поглеждат, но Настя не е като повечето хора още от първия ден, в който дойде тук.

Щом звънецът звънва, господин Търнър проверява присъстващите. После казва на по един човек от маса да отиде отпред и да вземе кутия с материали. Седя сам, затова ставам. Всички останали маси имат по двама души, освен тази на Настя, където се трима: тя, Кевин и Крис Дженкинс. Тя не се помръдва да стане и Крис отива за кутията. Вътре има няколко парчета дърво, чук, различни пирони, шкурка и няколко други неща, които явно са различни във всяка кутия. Кевин сграбчва кутията от ръцете на Крис и я обръща на масата. Кутийката с пирони се отваря, щом се удря в масата, и те се разпиляват във всички посоки. Това привлича вниманието на всички, но никой не се навежда да ги събере.

— Събери ги, Ленърд — нарежда му господин Търнър, без да изглежда изненадан от тъпата му постъпка.

Знам защо господин Търнър го записа в класа си. Колкото и да ми се иска да пренебрегна факта, Кевин е доста добър, когато става въпрос за строене. Няма кой знае какво чувство за майсторство или стил, но притежава вътрешно разбиране за конструиране и баланс. Жалко, че е такъв задник.

Настя коленичи на пода и започва да събира пироните и да ги поставя в лявата си ръка. Крис събира тези на масата и ги поставя в кутийката им. Кевин се смее. Настя събира повечето от пода и ръката й е почти пълна. Мисля, че тъкмо ще се изправи, когато пироните отново се озовават по пода. Дори не съм сигурен какво стана. Сякаш просто ги пусна. Тя дори не изглежда изненадана. Просто отново започва да ги събира. Мисля, че само аз го забелязах. Никой не й помага. Дори и аз.

Господин Търнър обяснява задачата. Ще разполагаме с днес и следващите три часа, за да скицираме, проектираме и създадем нещо, което е полезно или естетически красиво, с каквито материали открием в кутиите си, които избрахме. Можем да прибавим още две неща, които липсват в кутиите, но нищо друго. Вече изучавам какво има в моята, знам какво ще направя. Прекарвам часа в измерване, скициране и планиране, докато останалите стоят и спорят чия идея е по-добра и какво трябва да направят. Утре ще започна построяването. Останалите сигурно още ще се карат.

* * *

Прекарвам последния час, ровейки из всяко чекмедже за инструменти в гаража ми и пак не мога да открия къде съм оставил детектора си за напрежение^[2]. Блъскам най-долното чекмедже на последния шкаф и поглеждам към часовника. Десет и половина. Прекалено късно, за да отида и да купя нов, не че наистина ми трябва тази вечер, но нямам нищо друго за правене точно сега, а това е нещо, което мога да свърша.

Изправям се и се завъртам наоколо, търсейки нещо, с което да запълня времето си и ето я нея, стои в началото на алеята, точно на прага на гаража ми. Радвам се, че не ахвам или не правя нещо също толкова жалко, защото, ако го бях сторил, вероятно щях да отрежа топките си и да й ги предам. Нямаше да ги заслужавам повече.

Изглежда почти по същия начин, като първия път, когато се появи тук, само че сега не е изгубена и уплашена. Дошла е нарочно. Гледаме се в продължение на една минута и осъзнавам, че чакам тя да изрече нещо, което очевидно няма да се случи. Не знам какво се очаква да й кажа, така че постъпвам смело и несравнимо и не правя нищо. Обръщам се и продължавам да търся детектора за напрежение, който знам, че не е там. Преструвам се, че не ме интересува какво прави тя, но съм наясно с всеки дъх, който си поема. Мога да назова точния миг, когато се отказва да стои на мястото си. Само че не се обръща да си тръгне, както очаквам, а влиза в гаража.

Сега не мога да се преструвам, че не я забелязвам. Обръщам се да видя какво ще направи. Тя отново се оглежда наоколо, както направи в нощта, в която се беше появила цялата потна, изгубена и поразителна. В момента не гледа към мен, много повече се интересува от това, което я заобикаля. Това е просто гараж, пълен с много дърво и инструменти. Не знам какво толкова я хипнотизира, но не съм аз човекът, който ще спори с нея, защото, докато тя продължава да изучава помещението, аз изучавам нея. Тази вечер гримът й го няма и косата й е вдигната, така че мога да видя лицето й. Дори когато отиде на вечеря в къщата на Дрю, още носеше всичкия си грим: черна очна линия, тъмночервени устни… цялата маска. Ужасно е и няма никакъв смисъл, щом веднъж си видял какво има под нея.

Не е толкова мокра или задъхана като предишния път, но все пак трябва да е тичала. Чудя се дали го прави всяка вечер. Целите й крака са мускулести, също като ръцете й. Все още не ми изглеждат подходящи за лицето й. То ми напомня за порцелановите кукли, които все още са подредени по лавиците в стаята на сестра ми. Детинско. Гладко и силно, и безупречно, и крехко.

Тя се разхожда наоколо, прокарвайки ръцете си по щандовете, спирайки се до менгемето, закачено в края на една от работните маси. Завърта го няколко пъти, наблюдава го как се затваря, преди да пъхне ръката си вътре между пластините и да продължи да го затяга. Не мога дори да помръдна, защото се чудя какво става, но колкото повече го завърта, толкова по-силна става хватката му и не знам колко още мога да не й обръщам внимание, преди да се наложи да скоча и да я попитам дали е напълно откачена. Имам усещането, че наистина стоя в гаража си и наблюдавам това момиче, което трябва да реши дали да смачка ръката си, или не. Тя спира почти на границата и развива менгемето достатъчно, за да освободи ръката си и продължава да разглежда гаража.

Премествам поглед, преди да ме види, че я наблюдавам, и започвам да ровя из същото чекмедже, което вече съм преровил два пъти. Работната маса, която двамата с баща ми построихме заедно преди години, се простира в рамките на целия гараж. Според Марк Бенет човек никога не може да има прекалено голямо пространство за работа. Колкото повече, толкова по-добре. Затова я направихме толкова голяма, колкото позволяваше пространството в гаража. Мисля, че просто беше нещо, с което да се занимаваме.

Чувам я да се движи, докато съм с гръб към нея, и когато се обръщам, тя седи на работната маса в другия край на гаража. Просто се е настанила удобно. Добре. Малко ме изнервя само да седи в гаража ми и да ме наблюдава. Защото точно това прави сега. Наблюдава ме и дори не си прави труда да прикрие този факт. Иска ми се да й се развикам да се пръждоса, но също така желая да остане. Което ме превръща в идиота, който съм.

В крайна сметка сядам и започвам да работя, проверявайки линиите за разрязване на няколко летви за проекта, който имам, и след това ги скицирам. Работата не е шумна, затова мога да я върша през нощта, освен това трябва да съм зает с нещо, иначе ще свърша, като започна състезание по надглеждане с това момиче, в тъп опит да прочета мислите й или нещо подобно. В полунощ тя скача от масата и се отправя обратно по алеята без дума или някакво потвърждение, точно както дойде.

* * *

Не внимавам много в първите си три часа и никой не забелязва. По време на обяда се оглеждам за нея, чудейки се дали тя се оглежда за мен. Не я забелязвам да минава през двора, но когато се насочвам към работилницата точно преди да бие звънецът тя се е облегнала на стената заедно с Клей Уитъкър. Затова се отправям в друга посока.

Взимам кутията с материали, които ни раздадоха в понеделник, занасям я до бюрото си и изваждам скиците си. Тя влиза и се насочва към тезгяха зад масата ми, за да вземе кутията, с която работеха тримата с Кевин и Крис, нито един от които не се е показал още.

— Добро утро, Слънчице.

Дори не се замислям, преди думите да напуснат устата ми, но поне не го казвам достатъчно силно, че да го чуе някой друг, освен нея. Вероятно не трябваше да го правя, не биваше да реагирам по никакъв начин на предишната вечер, но не можах да се сдържа. Имам усещането, че снощи се опита да ме обърка и искам да й го върна. Не желая да си мисли, че просто може да се появи в къщата ми и да си играе на мистериозни игрички, когато си пожелае.

Тя е зад мен, но почти мога да я видя как се сковава при думите ми. Добре. Може би ако не иска да й напомням за нощта, в която изкашля вътрешностите си в банята ми, ще си помисли два пъти, преди да се появи отново в къщата ми, сякаш си е у дома. Чудя се какво ли е необходимо, за да разбере, че живее в същия свят като останалите, в свят, в който хората не ме закачат.

Тя се възстановява доста бързо и се връща до масата си, без да ме погледне. Кевин и Крис се появяват след минута и звънецът бие. Господин Търнър ни казва да започваме с работата и стаята мигновено става шумна. Невероятно е какъв шум могат да вдигнат четиринадесет ученика, когато им се дадат трион и чук.

По средата на часа Настя все още не е помръднала от мястото си, но не може да симулира незаинтересованост. Наблюдава всичко, което Крис и Кевин правят. По едно време се протяга и придърпва пред себе си чертежа, който Крис направи, изучава го няколко минути, преди да го върне обратно към тях. Те не й казват нищо, но забелязвам как Кевин наднича под блузата й, когато тя се навежда, и ми се приисква да го ударя в лицето.

След няколко минути Кевин отива до бюрото на господин Търнър. Учителят се подписва върху пропуска му и той излиза от стаята, оставяйки Крис и Настя. Очевидно е, че Крис се нуждае от помощ, не спира да поглежда към нея, сякаш не е сигурен дали може да я помоли за такава. Накрая се изнервя и го чувам да я моли да задържи частите, върху които работи, за да може да ги закове заедно. Той й показва къде да сложи ръце и тя кимва, поставяйки ги от двете страни, както й показа. Щом ги заковават, минават на следващите. Изглежда, има четири еднакви части, които сглобяват заедно. Поглеждам какво са направили досега. Не мога да видя какво има на чертежа и се опитвам да разбера какво правят. Изглежда готино.

Точно тогава Кевин се връща, смачква пропуска и го хвърля в кошчето за боклук в ъгъла.

— По-добре да не сте се размотавали, докато ме нямаше — подхвърля той, без дори да си направи труда да погледне към Крис, когато го удря по гърба.

Щѐ ми се да кажа, че случилото се след това е със забавено действие, както когато нещо катастрофално се случва във филмите, където всичко е забавено, за да може да видите точно какво и как се случва. Нищо не се забави, но въпреки това го видях. Ръката на Кевин удари гърба на Крис; Крис вече беше замахнал с чука, ударът по гърба му засили още повече чука, но не където трябваше. Инструментът удари безименния пръст на лявата ръка на Настя, която тя бе изпънала на масата, за да задържи с палеца си дървото на място.

Съсредоточих се върху лицето й. Видях как очите й се разширяват почти незабележимо от шока на болката, преди да се свият отново. Изпълниха се със сълзи и станаха безизразни, но не позволи на сълзите да се пролеят. Как, по дяволите, не плачеше? Видях колко силно я удари чукът. Чух колко силно я удари. Мисля, че дори аз можеше да проплача. След това щях да се чувствам глупаво, но въпреки всичко щеше да се е случило. Сигурно боли ужасно много. Тя дори не помръдва. Нито пък Крис и Кевин. Те просто се взират в нея и ръката й, която все още е на масата. Донесете някакъв шибан лед на момичето. Крис изглежда ужасѐн. Кевин изглежда сякаш няма идея какво се е случило току-що. Сега тя помръдва, за да погледне към ръката си, но не я мести. Наистина се надявах някой да стане скоро и да й донесе лед или ще трябва да го направя аз. Трябваше да съм го направил вече, но поради някаква причина, също съм замръзнал на място. Не мога да спра да я гледам. Защо не плаче? Изглежда, най-накрая Крис се измъкна от транса си и изтича до хладилника, който се намираше в работилницата, с единствената цел да има лед под ръка. Господин Търнър вече е дошъл до масата и изучава пръстите й. Наблюдавам я как едва трепва, докато учителят проверява дали може да ги движи, но иначе лицето й е като камък. Или може би порцелан.

Крис се връща с леда и й го подава. Тя изглежда изненадана и сякаш почти е готова да го откаже. Това ми напомня за менгемето и се питам дали не е луда. След това виждам как променя решението си и приема леда, без да му благодари по какъвто и да било начин. Радвам се, че не му благодари. Той изглежда дяволски виновен. Гледайки лицето му, човек би решил, че изпитва по-големи болки от нея, но все още не се е извинил. Кевин е този, който трябва да моли за прошка, но не бих затаил дъх в очакване. Господин Търнър се връща от бюрото си с медицински пропуск и изпраща Валъри Естес, единственото друго момиче тук с Настя, за да носи учебниците й.

Не може да са минали повече от няколко секунди между удара с чука и леда, донесен от Крис, но имам чувството, че са повече. Може би времето наистина се забави. Чак след като тя излезе и всичко се успокои, разиграх сцената отново в главата си. Тогава осъзнах, че дори когато чукът я удари, дори и с цялата сила на удара върху пръстите й и болката, която трябва да беше ужасна, тя не бе издала нито звук.

* * *

Сигурно се ебаваш с мен.

Това е първата мисъл в главата ми, когато я виждам да се появява в гаража ми втора поредна вечер. Веднага поглеждам към ръката й и виждам, че два от пръстите й са превързани заедно. Тази вечер не се поколебава. Отначало си помислям, че се настанява на същата маса, на която седя снощи. За минута изглежда сякаш и тя си го мисли. Тогава сяда на пода с кръстосани крака и се обляга на шкафа зад гърба й. Изглежда, килимът от стърготини по пода не й пречи, но аз все още се чудя защо реши да седне там. Не че масата е особено чиста, но все пак не е толкова зле, колкото пода. Тогава осъзнавам, че вероятно не може да се повдигне нагоре върху масата с една ръка.

Връщам се към това, с което се занимавах преди, и оставаме така, в тишина, поне половин час. Аз работя, тя ме наблюдава.

— Не те ли боли? — питам най-накрая, защото искам да знам, макар да съм наясно, че няма да ми отговори.

Тя завърта ръка пред лицето си, сякаш се опитва да реши дали боли, или не. Свива рамене. Добър отговор. Какво очаквах? Изчаквам още няколко минути, опитвайки се да се концентрирам върху това да вдигна триона си и да задам истинския въпрос.

— Какво искаш? — излезе по-гадно, отколкото възнамерявах, но така вероятно е най-добре.

Нищо. Подлудява ме, не мога да спра да се чудя какво я кара да продължава да идва тук. Не е като да съм особено дружелюбен. Може би тази вечер ще схване намека и повече няма да се върне. Опитвам се да убедя себе си, че съм облекчен от тази вероятност, но не съм сигурен. Отблъсквам мисълта настрани и се съсредоточавам върху триона.

Тишината продължава. Не знам колко дълго възнамерява да остане тук, наблюдавайки ме. Сякаш имам дух в гаража. Изпитвам чувството, че мястото е обладано от духове. С всички мъртви хора около мен човек би си помислил, че някой от тях ще ме преследва. В действителност се надявах на това. Да ме преследват духове, ми изглеждаше като дар. Молех се за това. Майка ми, сестра ми, баща ми, баба ми. След като всеки от тях почина, се надявах, че ще се върне дори само веднъж и ще ме остави да го видя отново. Ще ми даде знак. Ще ми покаже, че има нещо друго, че аз съм добре и че те са добре, но никой от тях не се върна за мен. Преди да замине, дядо ми ме увери, че има задгробен живот, беше го видял, макар и само за миг преди много време. Слушах го, но не му повярвах. Това бе история, родена от болестта и болкоуспокоителните, а не спомен или истина. Той ще почине всеки момент и няма да чакам знак. Просто ще се успокоя, че вече нямам никой, който мога да изгубя.

В десет и половина момичето-призрак става и изтупва стърготините от панталоните си със здравата си ръка и след това изчезва.