Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sea of Tranquility, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Катя Милей

Заглавие: Морето на спокойствието

Преводач: Димитрия Петрова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Тиара Букс

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 06.10.2015

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Гергана Димитрова

ISBN: 978-954-2969-51-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2130

История

  1. — Добавяне

Глава 41

Настя

— Съсипваш си ръцете — казва ми Джош, хваща ги и ги обръща, за да погледне дланите ми.

Аз ги издърпвам обратно, но не мога да се сдържа да не се усмихна, защото думите му са комплимент. По-добър дори от това да ме нарича разсейващо хубава.

— Харесва ми — казвам му, докато самата аз ги разглеждам. — Означава, че върша нещо.

Може и да не мога да ги използвам, както ми се иска — освен ако свиренето на пиано с една ръка внезапно не излезе на мода, съм прецакана — но поне мога да правя нещо. Джош мрази да шлифова. Това му е най-неприятното занимание, защото според него е скучно. Постоянно се опитва да ме накара да използвам шлифовъчна машина, когато е възможно, но просто не намирам удовлетворение в това. На мен ми харесва да шлифовам, защото е действие, лишено от мисъл, повторяемо и ми позволява да мисля. Мога да загладя всички груби ъгълчета. И в края на вечерта да видя какво съм направила, да се вгледам в купчината от дървени стърготини и да се почувствам така сякаш съм постигнала нещо. Когато погледна ръцете си, не виждам ожулвания и драскотини, не виждам рани. Виждам изцеление.

Мисля, че продължавам да се усмихвам на ръцете си като идиот и когато поглеждам нагоре към него, Джош ме наблюдава с нещо подобно на респект и този поглед определено е по-добър от това да ме нарича разсейващо хубава.

— Преди бяха меки, но шкурката ги убива — казва той. — Превръщат се в моите ръце.

Чудя се дали си мисли, че това е обида. Неговите ръце са чудотворни. Мога да ги наблюдавам с часове как преобразяват дървото в нещо, в което то не си е и мечтало да се превърне.

— Тогава няма да те докосвам и няма да ти прави впечатление.

— Няма нужда да прибързваш — шегува се Джош, хваща ги отново и прокарва палец по всеки един от белезите на лявата ми ръка. Пластичните хирурзи сътворяваха чудеса, но въпреки това не успяха да я направят перфектна. Все още можеш да видиш всичко, което не й е наред само с един поглед. — Просто харесвам ръцете ти — продължава той, без да откъсва очи от тях. — Понякога си мисля, че те са единственото истинско нещо у теб.

Джош казва такива неща доста често. Сякаш ми напомня, че само защото не задава въпросите, това не значи, че е забравил за тяхното съществуване.

— Искаш ли да провериш тази теория? — питам го с усмивка.

Той задържа хватката си върху ръцете ми и ме издърпва към стената.

— Не и докато гаражната врата е отворена.

* * *

Прекарвам половината неделна сутрин седнала с кръстосани крака върху платформена количка в Хоум Депо, докато Джош ме бута напред-назад между рафтовете с дървен материал и ми обяснява по какво се различава всеки вид дърво. Научавам кои видове да използвам за мебели, кои са по-подходящи за подове, кои са най-добри за лакиране и така нататък. Накрая ме изритва от количката и се налага да вървя, защото тя му трябва, за да поставя истинско дърво на нея. Вероятно щях да се оплача, че трябва да стана, ако това не значеше, че мога да прекарам следващите двадесет минути в съзерцание как той товари дървесина, а да се оплаквам от това би било грешно по толкова много причини. Определено си струва човек да стои прав.

Когато се прибираме у дома, планираме да прекараме следобеда в довършително лакиране, но започва да вали, така че няма как да работим в гаража на затворено, пък и лакът ще помътнее от влагата. На този етап вече мога да споделя и без нужда от убеждаване, че покрай Джош и часовете по трудово, получавам доста добро образование.

Прекарваме следобеда в кухнята и решавам, че след като той може да ми даде урок по дървесина, то аз мога да го науча да пече свестни бисквити. Мъмря го, че тъпче брашното в измерителната чаша, а той продължава да го прави само са да ме дразни, докато не го взимам от ръцете му и не довършвам сама.

— Защо трябва да се уча как да ги правя, след като ти си тук и можеш да ми опечеш?

— Знаеш защо — казвам, побутвайки пакет кафява захар и друга измерителна чаша към него, след като чак толкова държи да тъпче нещата. — Един ден може да ме няма и тогава ще останеш тъжен и без бисквити.

В мига, в който думите излизат от устата ми, съжалявам, че съм ги изрекла. Умствено изритвам мисълта в слабините и тя се превива, при което забивам коляно в лицето й, за да не надигне никога повече грозната си глава. За съжаление, е прекалено късно за това.

— Всичко е наред — казва той нежно, със съвсем слаба усмивка. — Не съм чак толкова чувствителен на темата. Просто всички предполагат, че съм. Не бъди всички, става ли?

— Защо не си ядосан?

— Какъв е смисълът?

— Значи просто го приемаш?

— Казах, че не съм ядосан. Не съм казал, че го приемам. Разбирам всички тъпотии, които хората говорят. Естествено е. Неизбежно е. Това е част от живота. Разбира се, не значи, че е нормално някой просто да изчезне, сякаш никога не е съществувал. Но ако постоянно се гневя, това няма да оправи нещата. Знам го. Преди бях постоянно бесен. Омръзва.

— Ако бях на твое място, щях да съм най-вбесения човек на света.

— Мисля, че ти вече си този човек.

Няма смисъл да споря, така че пристъпвам напред, за да му покажа колко плътно да натъпче кафявата захар, но още се чувствам кофти.

— След като приключим с това, може би ще ми помогнеш да преместя масичката за кафе от стената. Мисля да се отърва от онзи боклук пред канапето — казва той, като сменя темата и ме оставя да се измъкна.

— Ще преместиш любовта на живота си в средата на стаята, където Дрю може да я оскверни с обувките си по всяко време?

Това си е наистина изненадващо, като знам какво е отношението на Джош спрямо масичката.

— Откога пък стана любовта на живота ми?

Той звучи изумен.

— Говориш за нея сякаш е момиче.

— Какво мога да кажа? — свива рамене. — Тази масичка ме кара да искам да бъда по-добър човек. Ревнуваш ли?

— Знаеш, че Дрю ще откачи, ако не може да си качва краката отгоре. Освен ако не си решил да му позволиш.

Джош изглежда леко ужасен. Мисля, че си представя сценката.

— Може би си е добре там, където си е.

— Само да знаеш — информирам го аз, — че някой ден ще ми писне да деля чувствата ти с тази масичка за кафе и ще те накарам да избираш.

— Само да знаеш — подражава ми той, — че по-скоро бих насякъл масичката и бих я използвал за подпалки, отколкото някога да предпочета нещо пред теб.

Това е напълно абсурдно изказване, но Джош ме приковава с онези негови очи, за да се увери, че разбирам колко е сериозен и ми се приисква да не го беше правил.

— Ще си е чисто прахосничество — вземам пакета с кафява захар, който той все още държи, и го прибирам, за да си намеря извинение да се обърна, защото не съм в настроение за нещо толкова сериозно, а поради някаква причина, разговорът постоянно се връща на теми, до които не искам да припарвам. — Ти дори нямаш камина.

— Направо е невъзможно човек да ти каже нещо мило.

— Не е невъзможно. Просто е трудно — отвръщам безгрижно, като се надявам, че и той ще смени тона.

Решавам, че може би ще успея го разсея и се повдигам на пръсти, за да го целуна. Усещам, че Джош знае какво правя и за секунда се поколебава, преди да вдигне ръка към тила ми и да се наведе към мен. Устата му се движи срещу моята, нежна и търсеща, опитвайки се да измъкне тайните ми. Отдръпвам се и отивам да включа миксера, като се надявам шумът напълно да прекрати всякакви разговори.

— Кажи ми откъде имаш този белег.

Въпросът идва, като гръм от ясно небе и в същото време е очакван.

— Не — прошепвам.

Той не може да ме чуе над миксера, но знае, че го казах. Най-лошото е, че на част от мен почти й се иска да му каже и това ме плаши до смърт. Джош ме кара да се чувствам в безопасност, а това е нещо, което никога не съм си мислила, че ще изпитам отново.

Придърпва ме обратно към себе си и ме задържа в прегръдките си. Мога да усетя топлината на пръстите му да се отпечатва върху кожата на кръста ми. Устата му е до ухото ми и за една кратка секунда почти очаквам да ме нарече руска курва.

— Моля те.

— Дори не знам за кой от всичките говориш — отвръщам и съм благодарна, че не се налага да виждам лицето му.

Има нещо в начина, по който изрича думата „моля“, което не би ми позволило да отмина забележката със смях или да излъжа. В нея прозира отчаяние, което не искам да приема.

— Няма значение. Поне за един. Просто нещо. Кажи ми нещо, което е истина.

Ръцете му са солидни, докато ме обгръщат, притискайки гърба ми към гърдите му и усещането съдържа в себе си повече истина от каквото и да било друго от много време насам. Но въпреки това нямам какво да му кажа.

— Вече дори не знам какво е това.

* * *

— Въобще живееш ли тук вече? — пита ме Марго един следобед, когато се прибирам от училище.

Иска ми се да можех да кажа, че въпросът е неуместен, но прекарвам повече време в дома на Джош, отколкото извън него. Идвам у дома сутрин, преди тя да се върне от работа само за да си взема душ и да се преоблека за училище. Понякога дори и това не правя. Малко по малко и дрехите ми, изглежда, се озовават в къщата му.

Мога да свия рамене или да поклатя глава, или да се направя на ударена и да се държа сякаш не знам за какво говори, но й дължа повече от това. Част от мен почти ме кара да отворя уста, но не успявам да се заставя. Ако кажа нещо, ще трябва да споделя всичко, а това няма да е днес. Изваждам няколко листа от една от папките си за училище и пиша.

Ако кажа не, ще ме накараш ли да се върна?

— Седни, Ем.

Марго издърпва един от столовете до кухненската маса и аз правя същото, като продължавам да държа молива и хартията в ръка.

— Знам, че вече си зряла — поставя думата зряла във въздушни кавички и ми се иска да поклатя глава и да я помоля да не ме кара да губя уважението си към нея. — Но не си пораснала напълно — продължава тя.

Не ми казва нищо, което вече не знам.

Накъде биеш? Пиша и обръщам листа към нея. Всъщност не се опитвам да й противореча. Просто искам да знам дали ще ми се наложи да се боря за единственото нещо, което ме държи с всичкия ми. И честно, дори не става дума толкова за Джош, колкото за гаража.

— Помага ли? Да бъдеш там?

Първият ми инстинкт е да кажа, че нищо не помага, защото винаги това е реакцията ми, но този път не е вярно. Всяко малко нещо, докато съм там, помага. То е място, на което да бъда, и нещо, което да върша, и човек, който не ме сравнява с Емилия. Не просто кимвам. Написвам да на хартията.

— Няма да се преструвам, че ми харесва. Но ти си сама тук през цялото време и това също не ми харесва — поколебава се и не знам дали не трябва да напиша нещо, или просто да я изчакам да се доизкаже. И тя го прави. — Спиш ли с него?

Е, да, фактически спя с него, но бих се обзаложила, че не това ме пита Марго. Поклащам глава, не, защото е вярно, макар да не знам за колко дълго.

— Наистина ли? — пита тя и не знам дали е разочарована, облекчена или просто скептична.

Наистина

— Въпреки това искам да знам къде си.

Кимам. Не я виня, пък и няма значение, защото знам, че може да проследи телефона ми. Думите й са от учтивост, а на учтивостта мога да отвърна.

— Той е много сладък — усмихва се тя със закачливо изражение.

И на това кимам.