Йън Ървайн
Скрутатор (55)

Двадесет и осем

— Как се нарича това място? — попита Тиан.

В момента прекосяваха Туркадско море. Малиен пилотираше. Тукашното море бе широко повече от двадесет левги и се намираше почти на осемдесет левги от мястото, където занаятчията бе избягала от аахимските мрежи. В далечината тя можеше да види накъсаната планинска верига по източното крайбрежие на Мелдорин. Върховете бяха бели, а склоновете също стояха напудрени с ранен сняг, защото есента наближаваше края си. От лявата им страна димеше стръмен вулкан. Неговите топли склонове не търпяха сняг, макар че някои негови събратя бяха побелели.

Малиен не отговори. Тя се мръщеше към сивеещите води.

— По-добре да набера височина, така някой може да ни забележи.

Таптерът се издигна сред облаците.

— Това е проходът Зарка — посочи Талис. — Един от малкото пътища през планината. Много е стар.

Машината се разтърси. За миг Тиан зърна пътя, сетне облаците отново обгърнаха машината. При следващата пролука в небесната покривка картографът продължи:

— Този път се е простирал чак до западното крайбрежие, но лесът е започнал да си възвръща територията. Лиринксите са унищожили последните жители на тази земя още преди поколения.

— На юг се намират руините на Алцифер — каза Малиен.

Около тях се стелеха само облаци.

— Чувала съм това име — рече занаятчията. То породи у нея тръпки.

— Градът е бил проектиран от гениалния Питлис. Рулке успял да го подтикне към това начинание. Към най-голямото предателство в Историите. Мнозина казват, че Алцифер е най-великото постижение на всички човешки видове от Трите свята. Той е станал причина за падението на народа ми, от което той така и не се е възстановил.

Разкъсването на облаците позволи на Тиан да насочи далекоглед към указаното от Малиен място. Там планините се доближаваха до морето. Вулканичен склон бе отстъпил в платформа, върху която се издигаше Алцифер. Широки булеварди се извиваха сред града, отделяйки отделни групи сгради. Постройките почти не се виждаха под обгърналото ги време, проявило се в растителност, вулканична пепел и ерозия. Разстоянието не позволяваше откриването на детайли.

Сред склоновете северно от града вулканът бе оформил поредица тераси, върху които блестяха кристализирали соли. Виждаха се и кални езера, гейзери, фумароли, а също и лъкатушещите ивици на древни лавни тунели, разкрити при сриване. Наоколо се диплеше дим.

— Тукашната местност е опасна — рече Талис, зачетен в стар справочник за земите около Алцифер. — При дъжд кал и пепел се задържат край терасите. По време на сухия сезон изсъхват и се втвърдяват, но само на повърхността.

— И ако поемеш над тях, бавно ще се свариш в кипяща кал — каза Форгри. — Определено бих предпочел друга смърт.

— В особено влажни години — продължи картографът — стените на терасите не издържат. Горещите струи потичат надолу по склона, по-бързи от препускащ кон, помитайки всичко по пътя си.

— Чудна местност — отбеляза Малиен, издигайки таптера отново в облаците.

— Алцифер съдържа ли се в Историите? — попита Тиан.

— Той е част от Сказанието за Тар Гаарн, но то бива разказвано рядко. Рулке не е имал време да се наслади на творението си, защото малко след завършването на града бил заловен от Съвета на Сантенар и запратен в Нощната земя, където прекарал хиляда години. Впоследствие не се е завръщал в Алцифер и градът е останал необитаем. Кой би се осмелил да се нанесе там?

— Ти посещавала ли си го?

Малиен потръпна.

— Не, и не горя от желание. Дори от това разстояние мога да усетя заплахата.

Тиан понечи да каже нещо, но премисли. Малиен бе най-здравомислещата личност, която тя познаваше.

— Къде отиваме сега?

— Ще прелетим планината, после ще завием и през нощта ще се отправим към мястото.

Идеята й се стори нелепа. Как очакваха да открият Гилаелит в такъв огромен град, сред толкова много лиринкси под него и наоколо? И ако успееха, как щяха да го освободят?

Прекосиха планината северно от прохода Зарка, близо до друг проход, покрит с тънък слой сняг. Прикривайки се сред облаците, където това бе възможно, бегълците продължиха на запад, над гори и поля. По залез, когато слънцето потъваше сред блатистите гори на Орист, те описаха крива на юг и изток, за да се отправят към най-широката част на планинската верига, на юг от Зарка. Малиен задейства някакви скрити под навигационния ствол прибори, след което спусна машината ниско. В светлината на звездите всичко изглеждаше черно-бяло. Тиан се затрудняваше да преценява разстоянията. Дърветата и скалите изникваха от нищото.

— Не се ли притесняваш, че някой може да ни забележи? — рече занаятчията.

— Прикрих таптера — тайнствено каза Малиен. — От това разстояние е ефективно, макар да не съм сигурна още колко ще успея да задържам илюзията.

Часове наред летяха над дърветата. Талис и Форгри се бяха надвесили над картите и шепнешком обсъждаха. Накрая картографът каза:

— Приземи се на онази оголена скала вляво.

Малиен умело приземи конструкта върху образуванието от белезникав камък, чийто връх бе леко вдлъбнат. Разцепено дърво, разкъсало бялата си кора, се привеждаше над ръба на скалата.

— Повече не смеем да се приближим — каза Форгри, притиснал пръсти до бузата си. — Намираме се на две левги от Алцифер. В подземния Оелил под него има десетки хиляди лиринкси, които излизат на лов в тези планини.

— Близо ли сме до онези тераси, които видяхме вчера? — попита Тиан. Тя надушваше сяра.

— Те се намират в тази посока. — Талис посочи към морето. — Простират се на изток в продължение на левги, сетне продължават на север високо над брега.

— Ако се заслушаш, ще чуеш гейзерите — каза аахимата.

За момент всички замълчаха. Тиан дочу шипящ звук, прерастващ до далечен рев, преди да заглъхне.

— Струва ми се рисковано да продължим пеш към Алцифер — каза младата жена.

— Струва ти се неразбираемо и нелепо — сухо я поправи Малиен. — Но не смея да приближа таптера. Никое прикритие не е съвършено.

— Как ще открием Гилаелит в толкова обширно място?

— Разполагаме с известна информация за местонахождението му.

— А откъде си сигурна, че информацията е надеждна?

— Това е работа на Форгри. Той е нашият най-даровит шпионин. Изглежда лиринксите също странят от Алцифер. Ако Гилаелит е там и използва енергия, откриването му ще бъде лесно. Щом Форгри открие къде е, ще отидем и ще го отведем.

— Просто така? — рече Тиан.

— Надявам се.

— Щом Гилаелит е в Алцифер, лиринксите трябва да му имат доверие.

— Може да им помага, но се съмнявам, че му се доверяват — каза Форгри.

— От това, което разбрах за Гилаелит, той винаги поставя на първо място себе си — рече аахимата. — Явно го държат с някаква принуда.

Тиан се приближи до ръба на скалата и погледна надолу. Долината приличаше на купа с мастило, сред която проблясваха отделни клони, осветени от звездите. Краката й трепереха от страх. След бягството си от Калисин се бе зарекла, че никога вече няма да се приближава до лиринксите. Но бе го сторила и се бе озовала в снизортските схематизатори. Ужасяващите спомени я спохождаха всеки ден.

Малиен премести таптера на по-скрито място и усили защитата.

— Това ще свърши работа. Действието е достатъчно силно, за да прикрие машината, но не толкова, че да привлече вниманието на лиринксите с излъчването си.

— Ами ако някой лиринкс мине край таптера?

— Би го помислил за скала. Но поддържането на тази защита е болезнено за мен. Надявам се, че няма да ми се наложи да я захранвам дълго.

Аахимата ги поведе. След час достигнаха скалист връх, свършващ в отвесен склон.

Малиен насочи далекогледа си, настръхнала.

— Алцифер!

Куполи и кули се издигаха от власатата мъгла, стелеща се над изоставения град. Как можеше едно място, изоставено преди толкова време, все още да таи заплашителното си излъчване?

 

 

На няколко пъти Форгри се бе отделял от тях. Тиан се бе чудила как той възнамерява да преодолее лиринкските часови, докато не го видя в действие. Майстор в шпионското Изкуство, аахимът умееше да се слива с околностите не по-зле от лиринкс, а движенията му оставаха незабелязани за окото. Но това го изтощаваше неимоверно. Винаги изглеждаше грохнал, когато се върнеше.

На третия ден от наблюдението им от облаците изникна въздухоплав и няколко пъти обиколи Алцифер, преди отново да изчезне в мъглата.

— Какво става? — попита Малиен.

— Оелил е най-големият вражески град — каза Форгри. — След като се сдобиха със способността да летят над постижимото за лиринксите, скрутаторите често го шпионират.

— Съмнявам се, че биха могли да видят нещо от такава височина.

— Сигурно се отразява добре на духа на човеците.

— Но за нас не е добре, защото ще направи лиринксите по-бдителни — рече аахимата.

— А може и да отвлече вниманието им.

— Летците им могат да гледат и нагоре, и надолу.

— Тогава ще трябва да внимаваме още повече — уморено каза Форгри.

 

 

— Изцеден съм — каза той, завръщайки се от поредната си мисия. Вече навлизаха в петия ден на наблюдение и все още лагеруваха на онзи хълм. Времето бе мрачно и студено, дъждовно, с леден вятър. Само на моменти слънцето надничаше сред облаците, за да залее с блясък металните куполи на Алцифер.

Тиан взе далекогледа и започна да обхожда с поглед града — както бе правила стотици пъти през изминалите дни. В пролуката сред дъждовните повеи тя видя роби, работещи в градините.

— Откри ли го? — попита аахимата.

— Не, макар да зная, че е там. — Форгри погледна към ръцете си, които трепереха. — Ще трябва да си почина повече, тук се възстановявам по-бавно.

Тиан отново насочи далекогледа.

— Там е.

— Форгри току-що каза това — напомни й Малиен.

— Не, открих Гилаелит! Погледнете! — Тиан се изправи на крака и посочи към един връх на изток от техния, по-нисък. За момент вятърът бе отместил мъглите от билото му.

Аахимата грабна далекогледа от ръцете й.

— Виждам шест… не, осем роби. Изглежда измерват полето, напътствани от някакъв много висок човек. Сред дърветата може да има още пленници.

— Това е Гилаелит — прошепна Тиан.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— От колко време са там?

— Не зная. Мъглата се отдръпна току-що.

— Работата им вероятно ще отнеме известно време — каза Малиен. — По-добър шанс надали ще получим. Но какво да предприемем?

— Защо просто не прелетим и не го грабнем? — предложи занаятчията.

— Пазачите ще чуят таптера много преди пристигането ни. Това не бих могла да прикрия. Щом го чуят, илюзията ще се разпадне. Ще трябва да достигнем пеш до него. Тиан, ти върви в таптера и заобиколи. Придържай се към високото и мъглата. Стига да не се приближаваш прекалено, защитата ще се задържи.

— А вие какво ще правите?

— Ще се отправим към онази скала, също прикрити, и ще заемем позиция край стената на най-долната тераса. Ще разбера, когато се приближиш, и ще заловя Гилаелит. Щом ти дам знак, спусни се надолу и ни вземи.

— Сигурна ли си, че ще успееш?

— Да. Върви.

Всичко това изглеждаше подозрително лесно, но пък Тиан нямаше намерение да проявява арогантност, подлагайки на съмнение замисъла й. Тримата аахими се стопиха, обгърнати в защитната магия на Малиен. Дано Форгри успееше да се справи, защото действително изглеждаше много изтощен.