Йън Ървайн
Скрутатор (54)

Двадесет и седем

— Умирането приживе — продължи Малиен. — Ти си го осакатила, Тиан. Изгубил е крак, три пръста, а тазът му е бил премазан. До края на живота си ще остане инвалид, спохождан от болка. Но не това е най-лошото. В очите на аахимите Минис вече не е цялостен. Витис не би ти простил това и след хиляда години. Той е обявил кланова мъст срещу теб и срещу всички, които ти помагат. Всеки аахим, който те подкрепи, ще бъде отлъчен или убит.

— Дори твоят народ? — прошепна Тиан.

— Пратеникът на Харджакс ни е присъединил към мъстта. Може би е сметнал, че така помага на вида ни. А може би е бил възмутен като Витис. Нямах намерение да узнавам.

— И всички вие рискувате собствения си живот заради мен!

— Не само заради теб — каза Малиен. — Изправени сме пред опасност, за чието предотвратяване си ни нужна.

— Възловите точки?

— Възловите точки. Билфис изработи модел на онези край Щасор — онези, които ти нанесе. Те са дори по-нестабилни, отколкото си представяхме.

— Накратко — каза самият Билфис, който бе посивял и се потеше въпреки студа, — бях толкова ужасѐн от откритието, че не се поколебах да наруша повелите на клановата мъст и да се превърна в прокуденик. В случая става дума за дълг към самия свят. — Той кимна на Тиан и слезе долу.

Другите двама аахими, избягали с Малиен, преценяваха занаятчията. Първият от тях бе картографът Талис, когото Тиан познаваше смътно. За набития му спътник тя знаеше единствено името му: Форгри. Без да й обръща внимание, той слезе долу при Билфис. Талис също се присъедини към тях. Последва приглушена дискусия, сред която младата жена долови името си, но не можа да чуе нищо друго.

Тиан погледна към Малиен, която се бе втренчила в нея. Какво ли си мислеше аахимата? Дали съжаляваше за огромната саможертва, която бе направила току-що? Ами клетият Минис, осъден да чезне бавно? Останалите трагедии и бедствия, макар произлезли от постъпките на Тиан, бяха предизвикани от други. Но отговорността за това нещастие лежеше изцяло върху самата нея. Тя го бе извършила в пристъп на ужас за живота си. Не, трябваше да го нарече с истинското му название: в пристъп на страхливост. Тя бе осакатила човека, който, въпреки всичките си недостатъци, я бе обичал. Той наистина се бе опитал да й помогне — сега тя се чувстваше убедена в искреността на обещанието му — а за отплата тя го бе наранила жестоко и бе избягала.

— Аахимите от клан Елинор са били обвинени за бягството ти — каза Малиен — и са получили най-голямото наказание, което Витис е бил в правомощията си да наложи. Били са прогонени, лишени от конструктите си.

Задавена от вина, за момент Тиан изпусна двойния лост. Конструктът рязко се понесе към земята.

— Най-добре отстъпи на мен. Върви долу и си почини. — За няколко мига Малиен бе извадила амплимета и вече се настаняваше. С мрачно лице тя насочи таптера сред непристъпните върхове.

 

 

Денят наближаваше края си. Тиан дремеше на койката си. Малиен продължаваше да лети, разкъсвана от противоречия. Прокудата не можеше да я нарани, защото тя се бе чувствала чужда сред собствения си народ още от времето, в което Забраната бе нарушена. Но дори и така не се бе оказало лесно да се възпротиви на целия си вид. А сега животът на Тиан се намираше в ръцете й — безценен, изключително важен живот, ако възловите точки действително гаснеха, както подозираше Билфис.

Отлъчването на клан Елинор също я притесняваше. Макар че сантенарските аахими от хиляди години не се деляха на кланове, всеки от тях познаваше произхода си. Малиен водеше произхода си от великата героиня. Сега кланът й бе изгубен нейде в Талтид, останал без дом и средства за придвижване, сред гола земя, нападана от лиринкси и диви човеци. Дългът й бе ясен. Тя трябваше да им помогне.

Малиен знаеше приблизителното им местоположение: крайбрежието на северозапад от Снизорт. Там те щяха да оцелеят за известно време, прехранвайки се с риболов и водорасли. Но когато рибата се оттеглеше на юг, за да презимува в Карама Малама, положението им щеше рязко да се влоши. Оставаше й само едно. Около полунощ Малиен зави на юг.

 

 

Дори и одеялата не бяха успели да отстранят студа от Тиан. Таптерът се носеше с пронизителен вой, а някой не спираше да кашля. Тя докосна един от осветителните глобуси. Кашлящият се оказа Билфис, попиващ устните си с почервеняла носна кърпичка.

Забелязал погледа й, той я успокои:

— Всичко е наред. Страдам от планинска болест. Намираме се на много по-голяма височина от Щасор.

Занаятчията се изкачи в кабината. Бе напреднало утро. Малиен все така стоеше зад кормилото.

— Връщаме се в Тиртракс — каза аахимата.

— Но нали ти сама каза, че там няма да се намираме в безопасност.

— Не и като постоянно убежище — натърти Малиен. — Ще заредим таптера с провизии и ще продължим на запад.

Все още измъчваната от вина Тиан не зададе повече въпроси.

— Възнамерявам да споделя изгнанието си с клан Елинор — продължи Малиен. — И да се консултирам с тях за проблема с възловите точки, макар че не съм сигурна доколко биха могли да ни помогнат. Тукашните излъчвания несъмнено се отличават от ааханските. Цяло щастие е, че разполагаме с Билфис. Той е най-обещаващият ни мистик. Ако някой може да разреши проблема, то това е именно той.

Малиен и Тиан се редуваха да направляват таптера. След три дни непрекъснато пътуване през планинските проходи привечер те достигнаха Тиртракс. Аахимата приземи конструкта вътре и слезе, последвана от тримата си спътници, включително все още кашлящия Билфис.

— Тиан, ти остани тук — каза Малиен. — Стой нащрек и бъди готова да напуснем веднага, ако се наложи. Форгри, би ли поставил страж на входа? Съмнявам се, че таптерите на Харджакс биха пристигнали по-рано от утре, тъй като той не разполага с резервни пилоти и те трябва да спират, за да спят, но предпазливостта не е навредила никому.

Четиримата отсъстваха часове, през което време Тиан получи възможност да остане насаме с мислите си. Тя размишлява дълго, но не откри никакво решение на проблемите си.

Аахимите се появиха след полунощ, подкарали колички с храна и вино, кутии и торби с инструменти и прибори, няколко тома Сказания, а също и карти на западните земи. Пренасянето на целия този багаж погълна остатъка от нощта.

Отпътуваха сред ясно небе и никакви следи от преследвачи. Малиен накара Тиан да поеме на югозапад, към Снизорт, и да лети ниско.

След час отдих, в който така и не можа да заспи, аахимата се върна горе. В момента прелитаха над северозападния ъгъл на блатистия Мириладел. От въздуха земята изглеждаше красива, но бе почти ненаселена, защото зиме бе смразяващо студена, а през лятото представляваше изпълнен с комари ад. За хоботчетата на тези упорити насекоми се носеха легенди, приписващи им металопробивност.

— Би ли се приземила, Тиан? Билфис все още не се подобрява. Дори тази височина го измъчва.

Занаятчията спусна таптера върху скалист остров сред един многоструен поток. Там помогнаха на Билфис да слезе. Той все така се давеше.

— Започвам да се съмнявам, че това е планинска болест — каза Малиен и разкопча палтото му. — Какво е това?

На гърба на ризата му имаше прясно петно.

— Нищо. — Той немощно махна с ръка. — Парче камък ме удари по време на бягството.

— Но това беше преди дни. Дай да погледна. — Аахимата рязко свали ризата му. Точно под рамото се издигаше малка зелена пришка, от която сълзеше бледна течност.

— Това е флак! — вцепенено каза Малиен. — Талис, бързо ми донеси чантата с лековете!

— Какво е флак? — попита Тиан. Аахимата не отговори.

— Дребна стрела, която потъва в тялото — слабо промърмори Билфис. — Тя изпуска бавнодействаща отрова, която засяга дишането. Трябва да се отстрани веднага.

— И никога не се използва срещу аахими — натърти Форгри.

— Била е предназначена за теб, Тиан — продължи Билфис, — но заради резките маневри стрелата е попаднала в мен. Някои биха видели ирония в това.

Талис дотича с церовете. Малиен си избра няколко остри инструмента, а също и издължени пинцети.

— Вече е твърде късно — каза Билфис. — Вече трябва да е започнала да се разтваря.

— Трябва да опитам. Не мърдай — каза тя.

Аахимата започна да разрязва.

— Ето я — обади се Малиен след известно време. — Подай ми пинцетите, Талис.

Въпросният ги протегна.

— Рискът е голям, Билфис — продължи аахимата. — Стреличката е много чуплива. Не съм сигурна, че ще успея да я извадя изцяло.

— Ако остане, ще умра. Ако я строшиш, ще умра по-бързо. Така е проектирана. Готов съм за всичко.

— Не си бях помисляла, че ще използват флак срещу нас — поклати глава Малиен.

— Това оръжие е забранено дори при клановата мъст — обясни Форгри.

— Но не и срещу мен — каза Тиан.

— Не и срещу по-нисшите видове. — Аахимата обърса потните си ръце. Устните й се раздвижиха безшумно: заклинание или молитва. Сетне тя пъхна пинцетите в разреза, внимателно хвана края на стрелата и се опита да я изтегли.

Всички чуха звука, напомнящ строшаването на ръждясал метал. Билфис трепна, а очите му се разшириха. Малиен отчаяно и трескаво ровеше в раната, за да извади остатъците, без да мисли за болката, която причинява.

Форгри, който бе приближил бяла купа до гърба му, внимателно прегледа кървавите останки в нея.

— Мисля, че я извади.

Билфис погледна към купата и се усмихна печално.

— Не си бях помислял… — Той се вцепени, изхъхри съвсем слабо и умря.

— Не бях достатъчно бърза. — Аахимата закри лице зад дългите си пръсти.

— Никой не е успявал — рече Талис, склопявайки очите на мъртвеца.

Тиан очакваше, че тялото му ще бъде отнесено до Кладенеца на ехото, но Малиен изпитваше колебания заради нестабилното състояние на последния. Затова те отлетяха до върха на ледно плато, на немислима височина, където студът бе страховит. С помощта на конструкта Малиен разтопи дупка в леда и пусна тялото вътре. След няма и минута водата бе замръзнала отново, обвивайки останките в кристален мраз. Аахимите изпяха тренодия на някакъв древен език.

— Той обожаваше планините — тихо каза Малиен, задъхана заради редкия въздух. — Би се радвал, че сме го довели на място, където не бе стъпвал аахимски крак.

— Какъвто и да е крак — каза картографът Талис. — Никой не би могъл да оцелее на подобно място.

— Включително и ние! — рече аахимата. — И след сто хиляди години Билфис ще си остане непокътнат. Това би го зарадвало. — Тя се отправи към таптера. — Но какво ще правим ние без него?

 

 

Продължиха към Снизорт, летейки почти без прекъсване. И пак пътуването им отне четири дни. Тиан измерваше възловите точки при всяка възможност и ги нанасяше върху картите. Постоянната работа й помагаше да удържа неприятните си мисли.

Таптерът прекоси бойното поле, отправи се към Туркадско море и продължи по крайбрежието. На следващия ден достигнаха голям лагер, разположен в дълъг, но тесен проток, обгърнат със скали. Обграждаше го стена от заострени колове. Това бе новият дом на прокудения клан Елинор. Занаятчията не получи възможност да го огледа, защото Малиен й каза:

— Слез долу.

Тиан се вгледа в сбръчканото й лице.

— В опасност ли съм тук?

— Не зная. Зависи дали прокуденият клан е решил да се присъедини към клановата мъст. Нямам намерение да рискувам. Остани скрита, докато разтоварим, после ще видим.

Тиан прекара обеда свита в одеяло, опитвайки се да изолира възприятията си. Но не й се удаваше да изтрие мислите си. На следващата утрин Малиен я събуди. Талис и Форгри също бяха там.

— Остани тук, докато се издигнем — каза аахимата.

— Къде отиваме сега?

— На запад.

— Към Мелдорин? Където са лиринксите? — изненада се Тиан.

— Пристигнахме в подходящ момент. Аахимите току-що бяха получили много важни новини.

Занаятчията я погледна с очакване.

— След като Билфис е мъртъв, единственият, който притежава нужните геомантични и матемантични умения, за да ни помогне за разтълкуването на заплахата с възловите точки и нейното предотвратяване, е тетрархът Гилаелит. Вече зная къде се крие той.

— Гилаелит е жив? Къде?

— На остров Мелдорин, близо до лиринкски град на име Оелил.

Тиан не познаваше този град, но от името му я полазиха тръпки.

— Лиринксите са го пленили?

— Не мисля. Говори се, че той е сключил сделка с тях.