Йън Ървайн
Скрутатор (27)

Двадесет и шест

Когато лагерът бе приготвен, редиците часови бяха заели постовете си и всичко утихна под мистичното покритие, всички блажено се отпуснаха в палатките си. Вече бяха забравили последната нощ, позволила им да се наспят. Скоро над поляната се разнесе тихото похъркване на хиляди. Дори Флид си беше легнал.

Ниш не спеше. Близостта на баща му го притесняваше. В продължение на седмици механикът бе размишлявал за това. Джал-Ниш представляваше най-голямото препятствие в живота му и Ниш никак не гореше от нетърпение да се среща с него. А утрешната среща изглеждаше неизбежна.

В кланкера беше задушно, а Флид хъркаше като шопар. Ниш се чувстваше като в метален ковчег. Мислите му не спираха да кипят, така че той отписа вероятността за заспиване, а взе наметалото си и се измъкна през задния люк. Разходките му помагаха да мисли, а в момента имаше богат материал за размисъл. Навън бе приятно прохладно, макар че с напредването на нощта хладът щеше да се превърне в студ.

Той закрачи сред кланкерите, придържайки се към очертанията на щита. Какво се надяваше да постигне Джал-Ниш, довеждайки армията сред подобен терен? Обстановката предоставяше хиляди скривалища за врага. Баща му несъмнено имаше някакъв план — както винаги — но Ниш не можеше да си го представи.

Механикът почти не срещна хора, защото войниците се бяха оттеглили да спят (или да се опитат да спят), а часовоите се намираха далеч от лагера. Флид бе разработил заклинанието така, че нишки от него да следват всички в движение. Ако враговете се натъкнеха на часовой дори и на половин левга от лагера, щяха да зърнат единствено леко замъгляване.

Ниш достигна края на редиците машини и продължи. Той обичаше усамотението и последните дни, поставили го сред хиляди други хора, го бяха потискали силно. Крил-Ниш копнееше да остане сам, пък макар и за няколко минути.

Механикът прекрачи границата на заклинанието и преживя момент на нереалност, докато всичко се извръщаше. Последва го и друг, в който цялата армия изчезна. Обгърнат в заклинателна нишка, той се отправи към недалечната гора. Тя вече бе проверена и бе сигурно, че не съдържа врагове.

Малко преди достигането на първите дървета нещо прелетя над главата на Ниш. Може би бе обикновен бухал, но младежът не можеше да се отърси от лошото си предчувствие.

Той се притисна към ствола на едно дърво, опитвайки се да се овладее. Изглежда непрекъснатите опасения за срещата с Джал-Ниш му се отразяваха. Механикът бе смятал, че отдавна се е отървал от него. Помнеше, че лани бе казал това на Минис. Тогава младият аахим му се бе възхищавал.

В светлината на неотдавнашните събития този спомен изглеждаше особено ироничен. Ниш бе не по-малко пленен от Минис, а Джал-Ниш се намираше на по-малко от час път, отвъд гористите хълмове. Стомахът на Ниш се сви. Той погледна обратно към лагера, но не зърна никаква светлина. Поне заклинанието все още работеше. Нуждата му да се разхожда все още не бе спаднала — механикът пое сред дърветата. И скоро осъзна, че трябва незабелязано да е преминал покрай кръга часови.

Луната се намираше само на няколко дни от пълнолуние, но тук лесът ставаше гъст, с дълбоки сенки. Ниш напредваше безшумно — в последно време той бе привикнал да се движи тихо, защото от това зависеше животът му. Механикът се натъкна на някаква животинска пътечка, извиваща се сред дърветата — може би оставена от мечка или елен. Той пое успоредно на нея, но по ръба.

Оставил гората зад себе си, той изникна в открита местност с ниска трева и сивкава скала. Покриваха я множество каменни колони, напомнящи гнезда на термити. Те проблясваха белезникаво под лунната светлина. Но защо са били събрани тук?

Върху небето не се забелязваше нито едно облаче. Нощта бе спокойна. Крил-Ниш се уви в наметалото си и любопитно продължи.

Той достигна първия камък и приклекна зад него. Оказа се, че това не е менхир, а дълго и отвесно острие от варовик, оформено от стихиите. Дъждът бе врязал върха му. Ниш продължи край сенчестата страна, прокарвайки пръсти върху гладката скала.

Механикът се бе отделил от първия камък, когато дочу тихото, но отчетливо зареждане на арбалет. Той се хвърли обратно в сенките, а на мястото, където се бе намирала главата му, се заби болт. Прикривайки се, Ниш започна да лази назад, а после се изправи и затича. Изглежда войникът бе нервен, щом стреляше веднага. Защитният блясък все още покриваше механика, но сянката му го бе издала.

Зад него се разнесоха крясъци, на които бе отговорено от другите постови. Но Ниш не извика името си. Със закъснение осъзна, че е сгрешил с напускането на лагера. Щеше да си навлече сериозно мъмрене от Флид и Троист, ако се разкриеше. Механикът реши да изчака пазачите да се успокоят и да се промъкне обратно, за да не би някой от тях да го простреля в усърдието си.

Но пък хората на Троист бяха отлично обучени и щяха да останат бдителни през цялата нощ. Той реши да заобиколи и да влезе в лагера от друга посока.

Крил-Ниш се съсредоточи към безшумно придвижване. С напредъка му около него отново се възцари тишина. Той отново бе оставил войниците зад себе си. Отвъд полето с варовици механикът се натъкна на друга гора, която го отведе в неравно хълмисто поле от сив варовик, редуващо могили и ями. Малко по-натам то продължаваше в друго поле издигащи се камъни, много по-обширно от предишното.

Хлар се бе отдалечил повече, отколкото възнамеряваше. От картата той си спомняше, че стръмните скали се спускат към овалната долина — Скитални — където лагеруваше армията на Джал-Ниш. От отсрещната й страна се издигаха белеещи се върхове, също тъй стръмни и остри. Горният край на долината свършваше в стръмен варовиков склон.

Той се опита да определи позицията си. Долината се стесняваше до проход, отвъд който започваше Гнулпското плато. Лиринксите не можеха да се промъкнат през теснината, без да бъдат забелязани.

Разбира се, можеха да се спуснат от въздуха, но това щеше да ги направи лесни за обстрел цели. Освен ако не нападнеха през нощта, само че Джал-Ниш не би оставил лагера си неосветен.

Но ако враговете обсадяха изхода, армията на Джал-Ниш щеше да остане пленена, неспособна да попълва запасите си. Защо баща му бе довел армията в такава рискована позиция. Несъмнено самият той бе подготвил капан, може би някакво тайно оръжие или хитроумна стратегия. Но какво?

Ръбът на долината надали се намираше на повече от десет минути път. Толкова наблизо. От него Ниш би могъл да види лагерните огньове, а под тази лунна светлина сигурно и самите палатки и кланкери щяха да бъдат видими. Освен това, разсъждаваше Ниш, ако Троист все пак узнаеше самоличността на нощния смутител, информацията за разположението на силите на Джал-Ниш щеше да опрости провинението. Ще го направя, реши той. Просто ще се промъкна до ръба, ще погледна набързо и ще поема обратно.

По положението на луната можа да определи, че минава девет. След около час щеше да се е върнал и отново да спи в лагера.

Механикът започна да се промъква през редиците колони и се озова в тясно дефиле, където лунната светлина не достигаше. Мракът създаваше атмосфера на свръхестественост. Без някаква конкретна причина сърцето на Ниш ускори туптежа си. Какво ли можеше да се крие сред тези хиляди ъгли?

Протегнатата му ръка долови остър скален ръб, разрязал кожата му. Крил-Ниш рязко я отдръпна, сподавяйки вик. Той пъхна пръсти в устата си, за да изсмуче кръвта.

Настръхването на врата му го накара да се огледа. Струваше му се, че някой го наблюдава, макар това да изглеждаше нелепо. Проходът между каменните колони бе широк почти колкото раменете му. Крил-Ниш пое назад, протегнал ръце като сомнамбул, но не се натъкна на нищо. Ако някой го бе следил, то понастоящем си беше отишъл. Отпадаше възможността някой да го наблюдава от върха — нищо по-тежко от врабче не би могло да се настани върху острините.

Разтърсвайки рамене, за да прогони неспокойствието, Ниш отново се обърна напред и в крайна сметка успя да напусне лабиринта. Едва при изникването му върху обширната площадка от бяла скала усещането за нечий поглед изчезна.

Крил-Ниш Хлар се приближи до ръба и се загледа в овалния отвор на долината, намиращ се на стотици дължини под него. Безчет стражеви огньове блестяха по протежението й, отсичайки ъгловатите очертания на лагера. Ясно се виждаха палатките и очертанията на кланкерите. Ниш плъзна поглед по скалата, за да зърне тъмна, пърхаща форма.

Лиринкс, шпиониращ армията на Джал-Ниш! Значеше ли това, че атаката предстои? Какво трябваше да направи сега? Първоначалният импулс на механика бе веднага да поеме назад. Но ако действително предстоеше нападение, отнасянето на вестта нямаше да донесе голяма полза — армията на Троист все още се намираше на почти ден път.

Той се надвеси, доколкото се осмеляваше, отново зърна движещия се силует, сетне го изгуби. Сянката бе прекалено едра, за да принадлежи на човек, формата й също не съответстваше. Изглежда това наистина бе лиринкс. Дългът на Ниш бе болезнено ясен — той трябваше да се спусне до дъното и да предупреди баща си (ако успееше да слезе невредим).

При тази мисъл сърцето на механика започна да блъска като вършачка. Нямаше ли и друг начин?

Дори и ако изкрещеше с цяло гърло, викът му нямаше да достигне лагера. Не. Трябваше да слезе.

Склонът се състоеше от поредица стръмнини, накъсани от оголени стърчащи скали. След кратко дирене Крил-Ниш откри нещо, наподобяващо козя пътека. Небето все още оставаше безоблачно и това щеше да представлява проблем — лунната светлина щеше да очертае механика върху бледата скала.

Той свали черното си наметало, привърза го около кръста си и поде спускането си, придържайки се с ръце, стъпала и колене. Самият път бе дълъг и опасен, а сиянието на месечината прибавяше към рисковете. Веднъж механикът се канеше да отпусне тежестта си върху привидна скала, за да осъзнае в последния момент, че под стъпалото му има единствено въздух.

След проточило се и изпълнено с ужас спускане той достигна дъното и пое по стръмно дефиле, вперил напрегнат поглед в малък облак. Надяваше се, че ще успее да достигне целта си, преди луната да е изникнала отново. Докато подминаваше белезникава скала, притежаваща смътните очертания на набучен мозък, пред него изникна войник и повдигна копието си. Той бе огромен: и едър, и висок, с наметало, което вятърът стелеше зад него.

Ниш не беше въоръжен. Тъй като първоначално не бе възнамерявал да напуска лагера, той бе оставил оръжието си в кланкера. Сега механикът изтръпна, очаквайки копието да се вреже във вътрешностите му.

— Не съм шпионин! — промълви той.

— Да ти виждам ръцете!

Ниш се подчини, при което луната огря лицето му. Последва дълга пауза, заместена от удивен възклик:

— Да пукна, ако това не е Крил-Ниш Хлар, непроменен! Какво правиш тук?

Тъй като лицето на войника оставаше в сянка, механикът нямаше представа кой е той. Но носовият му глас бе някак познат. Акцентът му бе ейнунарски.

— Познаваме ли се? — колебливо каза той.

— И още как. — Другият гръмна да се смее. — Като малки си играехме, Крил-Ниш.

Войникът излезе от сянката. Той имаше едра, ъгловата глава, къдрава черна коса и крива усмивка. Ниш се вторачи в него, а след миг се сети.

— Ксабиер? Ксабиер Фру?

— На твоите услуги. — Той протегна ръка с големината на омар.

Крил-Ниш я притисна между дланите си, припомняйки си стопанина й с топла привързаност: едро и грубовато, но добродушно момче, което вечно трошеше разни неща, биваше наказвано и понасяше въпросните наказания с очарователна усмивка. Многократно той бе спасявал Ниш от училищните побойници, които обожаваха да измъчват последния заради репутацията на баща му.

— Как се озова тук? За последно те видях, когато бях на… девет или десет, ако не се лъжа. Радвам се да те видя отново, Ксабиер.

— Аз също, Крил-Ниш. За известно време адвокатствах с баща си. Беше отвратително. Един ден просто вдигнах ръце и се присъединих към армията. Тукашният живот също е калпав, но е за предпочитане пред призванието на пършив нотариус. Озовах се в част, която баща ти отведе във фабриката край Тикси, а после дойдох на запад с един от въздухоплавите.

— А сега си пазач на баща ми. — Колкото и да се бе постарал да го потисне, в гласа на Ниш все пак се бе промъкнало известно презрение от обикновената войнска орис на приятеля му.

Но Ксабиер не беше от обидчивите. Той весело перна с лапата си Ниш по гърба, при което едва не напълни дробовете му с гръбначни костици.

— Сега съм лейтенант, а ако оцелеем предстоящата битка, ще ме повишат в капитан. — Той се намръщи в отговор на думите си, сетне се ухили. — Което ние ще сторим. Харесва ми да дежуря нощем. Свежият въздух е за предпочитане пред задухата на офицерските шатри.

И още по-потискащото присъствие на баща ми, помисли си Ниш.

Ксабиер плъзна поглед по склона, а механикът се замисли за детството. Край на другарството им бе сложила смъртта на майката на Ксабиер, след което събитие овдовелият съпруг и баща се бе преместил в друг град.

Тъй като не видя нищо, войникът отново се обърна към Ниш:

— Какво правиш тук, Крил-Ниш? Защо се промъкваш като шпионин? Не шпионираш, нали? — Ксабиер го погледна разтревожено. — Зная какво ти причини баща ти. И последният войник от армията не подкрепя решението му. От уважение към теб аз самият няма да говоря против него, но ще ти кажа, че всички му се подчиняват, защото се страхуват от него. — Той поклати глава.

— Стоях на върха на скалата и разглеждах лагера, когато видях някаква сянка да се движи. Реших, че това са лиринксите, наблюдаващи армията…

Сега Ниш се сети, че човек с ръста на Ксабиер и развято от вятъра наметало — мнимо крило — лесно би могъл да бъде сбъркан за лиринкс в слабата светлина.

— Къде? — попита Ксабиер. — И кога?

— Там. — Ниш посочи надясно. — Преди почти час.

Приятелят му се отпусна.

— Сигурно съм бил аз, но за всеки случай ще отида да погледна. — Ксабиер хвана окачения на колана му извит рог, но размисли и го отпусна обратно.

Не откриха нищо.

— Явно си видял мен — каза Ксабиер и след кратка пауза косо погледна към Ниш. — Зарадвах се да чуя, че си избягал със скрутатора. Той е добър човек. Но… Ниш, какво правиш тук?

Механикът подбра думите си внимателно. Макар армията на Троист да бе пристигнала, за да помогне, той не бе получил разрешение да разкрива тази тайна.

— Зная какво си мислиш, Ксабиер. Аз съм обявен за предател, а сега изниквам край лагера, шпионирайки… — Макар войникът да се държеше дружелюбно, Ниш знаеше, че някогашният му приятел няма да се поколебае да изпълни дълга си. — Откакто баща ми пое командването на войската, не съм спирал да се страхувам, че той отвежда войниците ни в капан. Трябваше да узная.

Макар това да бе част от истината, и за самия Ниш казаното прозвуча неубедително.

Две огромни ръце го хванаха за раменете и го обърнаха към луната.

— Объркан съм, Ниш. Трябва да те предам — иначе с живота ми ще бъде свършено. А все пак чувствам, че ти не би ме излъгал. Освен това Ксервиш Флид — народният скрутатор — има високо мнение за теб. Дори впрегнатите роби говореха за това. В армията ни няма човек, който да е повече уважаван от него.

— Дори и след като е негражданин, прогонен от Съвета на скрутаторите и осъден?

— Дори и след това. Ако утре скрутатор Флид изникне пред нас, всички войници с готовност биха го последвали. А ти си негов доверен човек. Затова ще рискувам живота си, Крил-Ниш, и ще те пусна. Не ме разочаровай.

— Благодаря ти, Ксабиер. Ако има нещо, което бих…

— Някой ден би могъл да ми разкажеш историята си. А когато войната свърши, аз ще я разказвам на децата си. През последните шест месеца често чувам за теб. Някога бях покъртен. Много тежко ми беше да изгубя първо майка си, а после и най-добрия си приятел.

— Съжалявам — каза Ниш. Той бързо си бе намерил нови приятели, както е типично за децата на неговата възраст. — Странно е как се извъртат нещата, Ксабиер. Правех всичко по силите си, за да се държа настрана от армията. Бях сигурен, че ще се озова на предната линия и ще бъда изяден още през първия час. А през последните месеци животът ми съдържаше много повече рискове, отколкото службата на повечето войници.

— По-добре върви, Крил-Ниш.

Точно тогава храстите недалеч от тях зашумоляха от появата на друг часовой.

— Ама безкрайно дежурство, а, Ксабиер? Ще се радвам, когато… Кой по дяволите е този?

Ксабиер изруга под нос и стисна ръката на Ниш по-силно. Вече нямаше как да го спаси.

— Виж кого намерих — каза той. — Самият Крил-Ниш Хлар.

— Джал-Ниш ще остане изключително доволен — рече другият войник. — Да се надяваме, че ще изрази благодарността си. Да го отведа аз, ако искаш.

Не! — помисли си Ниш. Очевидно беше, че другият войник е тласкан или от алчност, или от злоба.

— Сам ще го сторя — сухо отвърна Ксабиер. — Моята смяна почти привършва, а на теб ти остава близо час. Последвай ме, Крил-Ниш.

Той поведе Ниш по стръмната пътека. Скоро двамата срещнаха часовой, пристигащ да отмени Ксабиер. След кратък разговор механикът и приятелят му продължиха.

Ниш все още не бе готов да се срещне с баща си. Надали някога щеше да стане готов. Какво да му кажа? — отчаяно си мислеше той. И какво ли щеше да му причини Джал-Ниш този път?

— Виждам, че се тревожиш, Крил-Ниш — каза Ксабиер, когато двамата достигнаха дъното на долината и се отправиха към лагера.

— Знаеш какъв е баща ми. Представи си…

— Не мога да си представя. — Той постави ръка на рамото на Ниш. — Но в мислите си ще бъда с теб. Съжалявам, Крил-Ниш. Ако можех да предотвратя това, щях да го сторя, но след като те видяха и други, вече съм безсилен.

— Разбирам дълга — мрачно промърмори Ниш.

— Ще те отведа до шатрата му.

Докато крачеше редом с лейтенанта, Ниш потисна силното си желание да се втурне сред редиците палатки. Но така би постъпил само един страхливец. Пък и той нямаше шанс да надбяга Ксабиер.

Войникът го преведе през кордона стражи, заобиколили голяма палатка, повдигна платнището й и пристъпи в преддверието. Неговата завеса бе отметната и от вътрешността на шатрата долиташе светлина. Джал-Ниш бе сам, с гръб към тях, приведен над маса, покрита с реторти, алембици и други алхимически уреди. Устата на Ниш пресъхна. Той нито веднъж не бе успявал да се противопостави на баща си.

Ксабиер тихо прочисти гърло. Джал-Ниш извърна глава и трепна, когато видя сина си да стои до войника. За момент маската се отмести, разкривайки болната плът отдолу. Сетне едноръкият тръсна глава, за да я намести.

— Слушам те, лейтенанте — каза той.

— Открих го по време на дежурството си край склона, сър. Твърдеше, че бил видял…

— Той сам ще ми каже. Свободен си. Изчакай отвън. И не пускай никого!

Щом Ксабиер излезе, Джал-Ниш спусна платнището с ръката си и се приближи до Ниш, заставайки гръд до гръд с него.

— Чух, че си избягал с Флид. Предполагам, че той стои зад това?

Ниш бе очаквал този въпрос.

— Флид е мъртъв — заяви той.

— Мъртъв? Как?

— Рана, която получи по време на бягството, се инфектира и той почина от отравяне на кръвта. Не можах да сторя нищо, за да му помогна.

— Жалко — каза Джал-Ниш с безразличие. — Исках да го видя как страда, преди да умре. Ами ти, Крил-Ниш? Какво искаш?

Паникьосан, неспособен да размишлява ясно, Ниш изтърси първото нещо, което му дойде на ума.

— Искам да се освободя от теб, татко. Завинаги.

— Какво? — За момент Джал-Ниш изглеждаше смутен.

— Ти унищожи живота ми. Още от съвсем малък се стараех да те зарадвам, да ти дам повод да се гордееш с мен, но ти нито веднъж не ме похвали и не ми показа, че те е грижа за мен. Нито веднъж не ме утеши, когато ме измъчваха онези кошмари…

Зад маската Джал-Ниш отвори уста.

— Още не съм приключил! — с отчаяна рязкост каза Ниш. За негова изненада Джал-Ниш му позволи да продължи.

— Да чуем — каза той, усмихвайки се злобно.

— Зная, че съм вършил глупави неща. Страданията, които произтекоха от тях, представляваха наказанието ми. Но освен това съм вършил и смели дела, а също и умни. За тях не получих и една одобрителна думица от теб. Преди това ме нараняваше неописуемо, но вече няма значение. И знаеш ли защо? Защото вече не ме интересува. Ти не си нищо за мен. Преди изпитвах съжаление към Тиан заради това, че не познава баща си. Сега й завиждам, защото липсата на баща категорично би била за предпочитане пред родител като теб.

Странно — предвид безсърдечното отричане от собствения син — това отхвърляне изглежда разтърси дълбоко Джал-Ниш. А механикът продължи:

— Не зная какво си искал от живота или дали си щастлив сега, но зная едно. Ти беше отвратителен баща и аз с радост ще умра, защото това означава, че повече няма да ми се налага да те виждам.

Джал-Ниш се олюля и залитна назад. При падането главата му закачи ръба на масата и събори маската.

Ниш едва не повърна при разкрилата се гледка. Той си спомняше как бе изглеждало лицето на баща му след лиринкското нападение, но сегашният образ на ужас изглеждаше много по-влошен. В разрезите, оставени от мощните нокти, плътта се бе възстановила в грозна неравност от ухото до устата. Белезите моравееха и сълзяха гной — дори и почти година по-късно. Лявото око представляваше кухина, изпълнена с виещи се като червеи вени, а на мястото на гордия нос зееше дупка, в която спокойно би се побрал лимон. Устата, крива руина, която вече не бе способна да се затваря, лееше нишки слюнка при всеки дъх.

Джал-Ниш се надигна, но не си направи труда да сложи маската обратно, а се приближи към сина си. Механикът понечи да отстъпи, но едноръкият стисна челюстта му.

— Аз също имах баща, Крил-Ниш. Ако мислиш, че аз съм лош родител, той е причината за това. Той ме научи на всичко, което зная. Той ме мразеше, защото майка ми почина, раждайки мен. Той ме ненавиждаше, защото аз бях умен, а той не беше. Той ме презираше, защото аз бях красив, а той бе противен и мазен съсел… Помниш ли, Ниш? Някога бях красив.

Лицето му се сгърчи в най-противната пародия на усмивка, която Крил-Ниш някога бе виждал.

Механикът преглътна зараждащото се гадене. Повече от всичко му се искаше да извърне глава, само че металните пръсти отказваха да го пуснат.

— Така беше, татко. Завиждах и на вида, и на обаянието ти.

— Той ме измъчваше, Крил-Ниш. Всеки ден в продължение на четиринадесет часа той ме биеше до посиняване. Още преди да узрея бях понесъл повече ужаси, отколкото войниците в тази армия са преживели за цялата си служба. Той беше жалък човечец, който искаше да стане велик, но не бе успял. И компенсираше неуспеха си, като се опитваше да натика мен в калъпа, за който самият той бе прекалено нищожен. Мразех го. От двадесет години той лежи в гроба, а аз все още трябва да се издигам по-високо, макар всеки успех да ми причинява единствено болка. За него това не би било достатъчно, така че и на мен не ми донася удовлетворение. Трябва да стана велик.

— Но ти си велик — промърмори Ниш. — Ти си скрутатор. Един от могъщите владетели на света.

— Докато все още остава следващо стъпало, не е достатъчно. Трябва да имам всичко.

— И тогава?

Джал-Ниш отново се усмихна по онзи противен начин. От горната му устна се отрониха парченца зеленикава кора.

— Тогава ще дойде време, в което най-сетне ще съм го надвил. Това ми дава силата да продължа, дори и в състояние като това. — Той приближи лицето си до Ниш, който се отдръпна. — Не можеш да ме погледнеш, макар че ти беше този, който ме направи такъв. Умолявах те да ме оставиш да умра, Крил-Ниш, помниш ли? След като лиринксът ме разкъса, аз умолявах за смърт, но ти не ми я даде. Ти трябваше да ме спасиш, за да продължи страданието ми.

— Не можех да те оставя да умреш — прошепна Ниш, припомняйки си ужасите на леденото плато. — Въпреки всичко, не можех…

— Ти ме направи такъв. — Джал-Ниш доближи пръст до жълто-зелената кухина, някога представлявала носа му. — Ти и блудницата Иризис.

— Тайното изкуство би трябвало да крие начин за излекуването ти.

— Мислиш ли, че не съм търсил? Не съществува начин. Дори и с алхимичната сила, с която разполагам сега, не съм в състояние да отстраня това, което ти ми причини.

— Тогава каква полза да търсиш още власт?

— Отмъщение! — просъска Джал-Ниш. — Това е единственото удоволствие, което ми е останало.

— Но майка… — поде Ниш, все така отбягващ да поглежда към противното лице.

Едноръкият сграбчи сина си за ръката и го придърпа към себе си. Силата му бе нечовешка.

— Майка ти се отрече от мен. Тя винаги гледаше на мен с презрение, сега не може да ме погледне. Макар да съм скрутатор и да предстои включването ми в Съвета, за нея аз вече не съм от полза.

— Не! — прошепна Ниш. — Не и тя.

— През целия ми живот жените са ме предавали. Майка ми умря, изоставяйки ме в ръцете на онова чудовище. Собствената ми съпруга се отрече от мен. Иризис ме унижи и закла. След касапската й операция не съм намирал и миг покой. А с предателството си Тиан разруши всичко, което бях градил с такива усилия. Нека ти кажа нещо, Крил-Ниш. Когато заема председателското място на Съвета, възнамерявам да се погрижа за този пол от нищожества. Жените ще се озоват там, където им е мястото — в размножителните палати.

— Ти си чудовище — извика механикът.

Джал-Ниш се усмихна гнойно.

— А кой ме създаде?

— Няма да слушам повече. — Ниш отстъпи назад. — Тръгвам си, татко. Ти вече не си ми баща. И никога повече няма да ме видиш.

— Никъде няма да ходиш, синко. Сега, след като се върна, у теб виждам нещо, което би могло да ми послужи. Ти си мой и завинаги ще си останеш. Но за всеки случай…

Механикът скочи към изхода, но Джал-Ниш го завлече обратно. Хипнотизиран от ужасяващото лице, младежът не можеше да се съпротивлява.

Изпод масата едноръкият извлече малък сандък. Розовото дърво излъчваше слаб, но приятен аромат. Джал-Ниш го отключи и повдигна капака.

— Наведи се над сандъка!

Ниш погледна вътре. Правоъгълният отвор обграждаше абсолютен мрак. Познато жужене го накара да настръхне. Джал-Ниш отмести покривалото от черно кадифе. Внезапно бликналата яркост накара Ниш да залитне назад.

Баща му сграбчи дясната му ръка и я бутна в сандъка. Пръстите на Ниш докоснаха нещо едновременно горещо и студено, меко и податливо, с допира на метал и същевременно течност. Механикът извика и понечи да се отдръпне, ала крайникът му отказваше да помръдне. Джал-Ниш стори същото и с лявата ръка на сина си. По нея плъзна подобно усещане.

Ръцете на Ниш се свиха около — или вътре в — необичайните предмети, от които изтичаше енергия. Притокът й блъсна зрителните му възприятия, за да ги преобърне: черното се превърна в бяло, цветовете придобиха противоположност. Взорът му можеше да отличи костите в ръката на Джал-Ниш. Можеше да преодолее стените на шатрата, металните люспи на околните кланкери, скалите на склоновете. Показа му и света, управляван от Джал-Ниш: горящи градове, масови лагери за принудителен труд, където всички работеха оковани, под неспирен бараж от камшични удари. Той виждаше всичко и нищо.

Джал-Ниш вече не го задържаше. Той бе застанал до масата, повдигнал колба с червена димяща течност, и рецитираше някакво заклинание. Ниш отново опита да се измъкне — и отново напразно.

Баща му поде друг напев. Ниш прецени, че това са алхимични магии. Сред тях той разпозна името си, а също и още няколко думи, често повтаряни: слуга, роб, мой. Изглежда Джал-Ниш подготвяше заклинание за поробване и покорство. Механикът не притежаваше талант за Тайното изкуство и не можеше да прецени.

Болката около ръцете му се усилваше. Настъпи момент, в който пренапрегнатият разсъдък на Ниш не можа да издържи повече. Младежът рухна над сандъка.

Джал-Ниш изруга тихо, намести ръцете му по-плътно в глобусите и отново поде заклинанието. Усещането намаля. Ниш дойде на себе си коленичил над сандъка. Сега успя да освободи ръцете си. Двата предмета се набръчкаха живачно, преди да възстановят твърдостта си. Сега той разбра какво са: дестилираните сълзи, създадени от експлозията на снизортската възлова точка. Излизаше, че човекът във въздухоплава е бил Джал-Ниш. Едноръкият скрутатор бе взел сълзите, оставяйки след себе си овъглени трупове.

— Проклятие! — изкрещя Джал-Ниш, подемайки заклинанието за трети път. — Защо не действа? — Той преля течност от една колба в друга, сетне в трета. Жълтеникави облаци започнаха да се вият около него. — Така е по-добре. Изпий това.

Той повали Ниш по гръб и изля съдържанието на малката стъкленица в устата му. Течността прогори гърлото му.

— Какво ми направи? — прошепна Ниш. Струваше му се, че гърлото му е сухо като шкурка.

— Събудих те, Крил-Ниш!

— Какво искаш да кажеш? За какво си ме събудил?

— Не за Изкуството, ако това се надяваш. Ти не притежаваш таланта и не си в състояние да го придобиеш — поредната категория, в която ти ми отстъпваш.

— Какво тогава? — изпищя Ниш, наранявайки възпаленото си гърло.

— Ще виждаш ужаси, които никой преди не е съзирал. Ще чуваш неща, които преди са оставали нечути. И ще чувстваш… Това сам ще трябва да узнаеш. Дарът на сълзите е непредсказуем. Но ти гарантирам едно: ще узнаеш какво е страдание. Ще узнаеш как се чувствам аз, докато стоиш край баща си до края на живота си.

— Аз нямам баща — промърмори Ниш.

— Ти получи възможността да останеш без баща, но я пропиля с грешния си избор. Ти ме принуди да продължа да живея. Сега аз ще сторя същото с теб. Ти беше прав, синко. — Устните на Джал-Ниш се гърчеха в усилието да оформят думи — нещо, преди удавало му се с такава несъзнателна лекота. — Липсата на баща би била за предпочитане пред това, в което съм се превърнал сега. Но аз съм и си оставам твой родител. Нищо, което можеш да сториш или кажеш, не е в състояние да промени това. Бъди уверен, че ще прекараш остатъка от живота си в съжаление за онази грешка — щом заклинанието подейства, собственият ти избор ще изчезне. И ще ми служиш до края на дните си.

Ниш се надигна, повдигнал ръце пред очите си. Около дланите му гореше леден огън, а кожата изглеждаше непокътната. Стомахът му потръпна. Той усети пъпката на отдавна скрито у него умение да се разгръща. Не му се искаше да се замисля какво са му причинили сълзите.

— Ти си чудовище, татко. Външността ти е просто отражение на онова, което се намира вътре в теб. И аз ще те унищожа, дори и ако това ми струва живота.

— Нищо подобно няма да сториш, Крил-Ниш, защото ти си глупак, некадърник и загубеняк. Аз те превъзхождам във всяко едно отношение и това никога няма да се промени. Често се чудя как е възможно да имам толкова недостоен син като теб. Ако изобщо си мой син! — Последните думи той изкрещя със сила, позволяваща на целия лагер да ги чуе. — Лейтенант!

Ксабиер веднага изникна. По погледа му личеше, че е чул целия разговор.

— Да, скрутатор Хлар?

— Отведи Крил-Ниш в карцера и го заключи. Никой да не се приближава до него в продължение на четири часа, докато…

Войникът погледна с очакване.

— Няма значение. Да стои затворен до сутринта, лейтенанте.

Джал-Ниш повдигна ръка за поздрав към сина си, стиснал платинената маска. Аура, напомняща орда чакали, се виеше около него. Потръпвайки, Ниш позволи да бъде отведен. Металното лице отново покри главата на баща му.