Йън Ървайн
Скрутатор (50)

Двадесет и три

Рано на следващата утрин Ниш стоеше до въздухоплава, когато Игур изникна на входа.

— Ела с мен, Крил-Ниш. — Домакинът закрачи сред двора. Механикът трябваше да се затича, за да го догони, което му се стори унизително. Той последва мистика по стълбище, извеждащо до крепостната стена. Тя бе покрита с чакъл и с широчината на път. Двамата спряха на ъгъла, където се издигаше наблюдателна кула. В момента тя бе празна, но вчера Ниш бе видял пазачи.

Игур се обърна към него.

— Разкажи ми за онези сълзи, които баща ти е намерил.

Онази безкрайна нощ и противната сцена в палатката изникнаха ярко в съзнанието на Ниш. Той отново се пренесе там.

Разказът му бе бърз и напрегнат: Джал-Ниш без маската, яростта му срещу света. Допирът до сълзите и допълнителното измерение, до което механикът временно бе придобил достъп чрез сетивата и дори емоциите си. Накрая достигна до алхимическата повеля. Ниш отвори уста, но откри, че е прекалено задъхан, за да продължи. Той се олюля. Дори и сега изпитваше нуждата да отиде при баща си. Повелята бе болезнено силна.

Ръката на Игур му придаде стабилност.

— Каква тайна укриваш в името на господаря си?

Повелята спадна.

— Аз нямам господар — с треперещ глас каза Хлар.

— Още един! — мрачно се подсмихна мистикът. — Нищо чудно, че светът се разпада.

— Не крия нищо, сър. Аз… — Коленете на Ниш се подкосиха. Той се изплъзна от ръката на гадателя и рухна на пода.

Игур приклекна до него.

— Какво има, момче? Докоснах се до някакво заклинание, нали?

— Баща ми ме омагьоса.

— Защо, механико? Дай да ти помогна. Успокой се, не бързай.

Споменът — или заклинанието — избледня. Ниш обясни своята роля и тази на Иризис в спасяването на Джал-Ниш, обрекло го на страдание.

— Оттогава той намрази Иризис, а мен ненавиждаше. Не мога да го виня. Никой не заслужава да страда като него. Трябваше да го оставя да умре.

— Понякога не съществува правилен избор — каза Игур. — Какво почувства, когато той постави ръцете ти в сълзите?

— Усещането… е трудно да бъде описано. Те бяха едновременно горещи и студени, твърди и податливи, метални и течни. Изпитах и много други неща, но не мога да ги изразя. После… За момент допирът до сълзите изостри възприятията ми. Мисля, че това се дължеше на тях, а не на сместа, която той ми даде да изпия. Луната стана ослепяващо ярка, придобих способността да виждам през неща, които бяха масивни. Видях лиринкси, скалоформирали се около долината, за да нападнат от засада армията на баща ми.

— За момент?

— На следващия ден сетивата ми започнаха да губят необичайната острота, но пак останах променен.

— В какво отношение?

За момент Ниш замълча засрамено.

— Преди мислех само и единствено за себе си. Бях се вманиачил да постигна успех и да получа признание. Но допирът до сълзите ми позволи да виждам много по-ясно. Видях какво би представлявал светът в ръцете на тирани като баща ми. Какво ще представлява, ако скрутаторите останат на власт.

— Тази промяна не се дължи на сълзите, момче — тихо каза Игур. — Просто си узрял.

— Трябва да се боря с тази тирания, каквото и да ми струва, но се страхувам ужасно. Аз не съм смел човек, лорд Игур.

— Спътниците ти казват друго. А онова заклинание… Интересно защо ли не е подействало първия път?

— Може би той не е овладял изцяло сълзите.

— Нека погледна. — Игур допря ръце до слепоочията на Ниш и затвори очи. — Да, виждам го. Изработено е със странно, алхимично Изкуство, което не ми е особено познато.

— То още е там? — извика Ниш. — Вътре в мен?

— За щастие само следа от него. Повръщането на по-голямата част от еликсира те е спасило от поробването.

Благословена да е бързата мисъл на Ксабиер. Къде ли беше той сега?

— Не за дълго. Лиринксите щяха да ме убият заедно с него.

— Но ти си оцелял. И докато заклинанието не бъде отстранено, остатъкът ще стои у теб до смъртта ти.

— И някой друг може да ми наложи волята си?

— Само ако разполага със сълзите — отвърна мистикът.

Това не беше особено успокояващо.

— Вие не можете ли да го отстраните?

— Не и без сълзите.

 

 

Ден след ден Игур седеше край голямата маса в работилницата си и работеше по обичайния си начин. Ниш забелязваше нарастващото объркване на скрутатора. На петия ден бездействие Флид отиде да посети домакина им, вземайки със себе си Иризис и Ниш.

Върху огромния плот бе разстлана карта на Сантенар, на която Игур измерваше разстояния с помощта на черен пергел. Той не повдигна глава.

— Трябва да направим нещо — рязко каза Флид. — Лиринксите узряват бързо. Ако не ги ударим сега, напролет те ще разполагат с нова армия и ще станат непобедими.

— Лиринксите не са мои врагове — рече Игур и отбеляза нещо в записките си.

— Но вие се съгласихте да ни помогнете — изтърси Ксервиш.

— Съгласих се да ви приютя за няколко дни, скрутаторе. Това не ни прави съзаклятници.

— Но аз мислех…

— Събудихте любопитството ми със споменаването на онзи Нуминатор и сълзите, но действията, които ще предприема, са стриктно моя работа. Нямам намерение да водя войните ви вместо вас.

— Намислили сте нещо! — раздразнено каза Флид. Притежаването на мощ, което за Игур бе очевидно, и нежеланието за употребата й представляваха неразбираема комбинация.

Игур просто повдигна ръце във въздуха.

— Тогава напуснете. Не съм ви молил да идвате тук, да нарушавате спокойствието ми и да консумирате припасите ми.

— Вие не се интересувате от съдбата на собствения си вид.

— Ако лиринксите ме заплашваха, щяхте ли да ми се притечете на помощ?

— Това е различно — каза Флид.

— Аха. Защо не се обърнете към аахимите?

— Съюзът ни не бе особено ползотворен — колебливо рече скрутаторът.

— Тоест, обърнали сте против себе си приятелите си и сега искате от мен да отстраня вашите недоразумения.

— Витис е неразумен дори според аахимските стандарти — тросна се Ксервиш Флид. — Освен това той се е оттеглил край Фосхорн, в южния край на…

— Зная къде се намира Фосхорн — прекъсна го Игур. — Бил съм там.

— Аахимите са прогонили тамошните жители и са затворили границите. Витис няма да ни помогне.

— Тогава ще трябва да изоставите Лауралин. Вървете на север отвъд тропическия океан. В тамошното полукълбо може да откриете убежище.

— Лиринксите се плодят като мухи — не се отказваше скрутаторът. — След няколко поколения те ще залеят Лауралин и ще се насочат към нас. Битката трябва да се проведе сега, както и да завърши.

— Ще изгубите — заяви Игур. Пълното му безразличие удиви Ниш. Може би мистикът изпитваше решителността им, преди да се съгласи да помогне?

— Когато вие останете последният жив човек, ще съжалявате, че не сте сторили нищо, за да помогнете.

— Емоционалното изнудване не ме засяга. — Игур кимна сковано, заобиколи масата и излезе.

— Арогантен шопар! — изсумтя Флид, докато тримата се отправяха обратно към стаите си. — Да притежава такава мощ, а да не иска да я използва.

— Откъде сте сигурен, че той още я притежава? — почуди се Ниш.

— Не съм сигурен — бавно отвърна скрутаторът. — Просто предположих… Може би съм допуснал грешка в предположението си. Може би той се крие тук именно по тази причина.

— Но той съжителства мирно с лиринксите — изтъкна Иризис. — Защо му е да се обръща срещу тях, само защото ние така искаме? Всичко зависи от нас — въздъхна тя. — Както винаги.

— И какво бихме могли да сторим? — възкликна механикът. — Ние сме бегълци, укрили се на стотици левги от Лауралин. Нямаме армия, нямаме пари, само шепа оръжия и един разпадащ се въздухоплав. Не разполагаме с приятели, с влияние. Очаква ни мигновена смърт в момента, в който си подадем носа навън. Как очакваме да свалим скрутаторите? Как бихме могли да сторим каквото и да било?

Никой не каза нищо. Останалите изглеждаха шокирани от изблика му, макар че Ниш бе изрекъл гласно онова, което всички те си мислеха: че в надеждите си се заблуждават.

— Очаквах Игур да поеме контрол — рече Флид. — Дори се подготвях да отстоявам приоритетите ни. Последното нещо, което очаквах, бе такава пълна липса на интерес.

— Тогава ще трябва да открием начин да се сдобием с подкрепата му — каза Иризис.

Посърнал, скрутаторът се отдалечи със сведена глава.

 

 

Дълго време след това Ксервиш непрекъснато седеше край огъня, четеше Игуровите томове с Истории или, по-често, просто се взираше в пламъците. Болката от някогашните мъчения го спохождаше повече от обичайното. Иризис често го виждаше да отпива маков сироп, макар че дори той не бе в състояние да му предостави мечтаната забрава.

— Отдал съм живота си на идеята да защитавам цивилизациите, обитаващи този свят — поде той една вечер. — Да спра — ако не успея да отстраня — дългата развала, започнала от времето на Забраната. Натрупващите се провали и поражения ме довеждат все по-близо до осъзнаването, че не съм способен да го сторя. Никой не е в състояние да отстрани щетите, нанесени от управлението на скрутаторите. Прекалено късно е.

— Отчаянието не е типично за вас, Ксервиш — каза Иризис.

— Това е единственото, което ми остава. Същинска трагедия. Туркад бе изгубен, Историческият колеж бе унищожен. Десетки градове са унищожени, цели нации и култури са погубени. Миналото е било славно време, Иризис, когато мъжете и жените са били свободни. Скрутаторите са превърнали настоящето в робска кошара. А в бъдеще ни очаква масова кланица, докато човечеството не изчезне.

След това той започна да ридае без глас. Покрусителна гледка, която Иризис не можа да понесе.

 

 

Измина още една седмица, дори по-мъчителна от предишната. В отсъствието на Игур — защото той се ограничаваше до покоите си — те отново и отново обсъждаха проблема. Каквото и предложение да бъдеше отправено, бегълците стигаха до едно и също заключение: нямаше как толкова малобройна група, криеща се далеч от Лауралин, да окаже някакво влияние върху войната.

Иризис се върна от разходката си до Стари Хриптън — рибарско градче на няколко левги от тях — за да завари Флид да седи на леглото си, отпуснал глава в ръце. Тя се отдръпна преди скрутаторът да я е забелязал и отиде да търси Ниш. Ксервиш винаги бе запазвал присъствие на духа, винаги бе знаел какво да прави. Болеше я да го вижда в подобно състояние.

— Където първенците се провалят, простосмъртните трябва да пристъпят напред. Всичко зависи от нас двамата, Ниш.

— Не разбирам.

— Ела навън. — Тя го отведе в един мразовит ъгъл на двора. — Оставаш ли с впечатлението, че Игур знае повече, отколкото показва?

— Това е обикновено съперничество. Никой мистик не обича да му казват какво да прави. Те винаги трябва да остават най-добрите.

— Нямах това предвид. Въпреки леденото си държание, Игур в известна степен поддържа каузата ни. Но в миналото той е страдал много и затова се е оттеглил.

— Това не ни помага с много — мрачно каза Ниш.

— Той е един от най-великите мистици на всички времена.

— Преди хиляда години.

— Играл е и важна роля в Сказанието за огледалото. Трябва да го убедим да ни помогне.

— Успех! — насърчи я механикът.

— Имам идея. Ще отида да го посетя.

— И какво ще му кажеш?

— Нима да зная, докато не му кажа.

Крил-Ниш я последва вътре и по коридора. Занаятчията почука на вратата на Игур, която бе плътно затворена. Не последва отговор.

Тя почука по-силно.

— Върви си! — ревна домакинът. Иризис хвана дръжката на вратата.

— Идваш ли? — обърна се тя към спътника си.

Механикът, който бе поизостанал, поклати глава.

— Достатъчно магьоснически гняв си навлякох. Ще се видим по-късно.

— Страхливец — добродушно рече Иризис, отвори вратата и влезе вътре.

Игур стоеше в отсрещния край на стаята и работеше над маса, отрупана с познати и непознати предмети.

— Казах да си вървиш.

Иризис пристъпи вътре:

— Зная, че искате да ни помогнете. Вие сте суров човек, Игур, но не и жесток. Зная, че вие измъчвате скрутатора заради съперничество…

— Не става дума за съперничество, Иризис. Не съм толкова дребнав. — Той се усмихна тъжно. — Поне не често. Не става дума за него самия, а за длъжността му. Съветът е пословично покварен. Съжалявам, но не мога да се доверя на скрутатор.

— Той е различен.

— Откъде знаеш?

— Умея да преценявам хората.

— С преценка, замъглена от чувства.

— От месеци той вече не е мой любим. Възхищавам му се като човек и като приятел. Доверете ми се.

Домакинът изсумтя.

— Вие сте достоен мъж, Игур. Трудно ми е да повярвам, че бихте отказали, ако сте в състояние да ни помогнете.

— Нима? — рече той, втренчвайки се в нея. Иризис дръзновено издържа погледа му. — Забележително. Много добре. Ще споделя с теб.

— Може ли да повикам Ксервиш Флид?

— Само с теб — натърти той. — Ела. Ти разбираш от устройства. Кажи ми какво смяташ за това.

Въпросният предмет приличаше на стъклен лук с големината на грейпфрут. Той бе изграден от отделни слоеве, всеки различен и изработен от стъкло с различни украшения. Виждаха се и метални пластини от злато, сребро и мед, покрити с геометрични форми. От сърцевината долиташе слаб блясък. Всеки слой можеше да се върти отделно от останалите.

— Великолепна изработка — каза Иризис. — Никога не съм виждала подобно умение. Откъде го имате?

— Сдобих се с него преди стотици години, а преди това трябва да е преминало през множество ръце. Човекът, който ми го… продаде, твърдеше, че този предмет е изработен от Голиас Лудия, макар че няма как да потвърдя това.

— Голиас не беше ли изобретил дълговорителя?

Игур я погледна особено.

— Да. Но тайната умряла с него.

Тя докосна стъклото.

— И какво прави това устройство?

— Още не съм узнал, макар че съм го изучавал дълго. Надявах се, че ти би могла да ми помогнеш.

— Аз? Но аз не владея особено силно Изкуство. — Когато Иризис повдигна кълбото, вътрешните слоеве се завъртяха.

— Вярвам, че в случая е нужно различно разбиране — способност за съчетаване на различните Изкуства.

— Чувала съм Флид да говори за дълговорителя на Голиас. Устройството позволявало мигновено общуване без значение от разстоянието.

— Така твърдят древните. Но след смъртта на Голиас никой не успял да пресъздаде постижението му.

Игур взе кълбото от ръката й и го остави обратно върху масата.

— Това вече е изцяло мой проект — продължи той и от една лавица свали някакъв още по-чудат предмет.

Изработен от метал, доста тежък, предметът имаше формата на безкрак бръмбар и дължината на човешки пръст. Пъстроцветната горна част бе изпъкнала. Макар че долната му страна бе гладка, майсторската направа почти скриваше сглобките.

— Какво е това? — попита Иризис.

Игур докосна задната част на бръмбара. С пронизително изсвирване той бавно се издигна на педя над масата.

— Обикновена играчка.

За момент двамата останаха загледани в поклащащото се метално насекомо, след което Игур допря пръст до същото място. С известна припряност бръмбарът се отпусна обратно върху масата, издрънчавайки. Домакинът се бе задъхал от напрежение.

— Опитвате се да построите летяща машина — възкликна Иризис.

Той се нуждаеше от още време, за да си поеме дъх.

— Не с военна цел, а изцяло като интелектуално предизвикателство. Виждал съм конструкта на Рулке. Изучих го подробно — доколкото позволяваше разстоянието — и го унищожих. В продължение на двеста и седем години се опитвам да открия тайната, но това е всичко, което съм постигнал.

— Преди появата на аахимите никой не бе успявал.

— Тяхното дело вече е постижение — единадесет хиляди конструкта.

— Но те са разполагали с оригиналния модел, за да копират — изтъкна Иризис. — Или поне с онова, което е останало от него. Освен това техните конструкти не летят, само се носят ниско над земята. Тиан е единствената, успяла да постигне нещо повече.

— И все пак тази играчка е провал…

— Но? — рече занаятчията. — Замислили сте нещо друго?

За момент той започна да дъвче долната си устна. После, с вида на човек, който в пристъп на слабост нарушава отдавна дадена дума, каза:

— Обмислям да се възползвам от въздухоплава ви, за да посетя бойното поле край Снизорт. Разбрах, че там лежат стотици конструкти. Несъмнено те са били повредени, но пак е възможно да науча някои неща. Разбира се, ще се нуждая от опитен механик…

Игур изглеждаше несигурен. Очевидно не бе свикнал да моли за услуги. Великият мистик също беше уязвим.

— Как мислиш, дали Ниш би се съгласил да дойде?

— Ще се погрижа да се съгласи.

— Кажи му да вземе и инструментите си.

— Той не разполага с такива. Избягал е от Снизорт единствено с парцалите на гърба си.

Игур се намръщи:

— Тогава му кажи да посети склада ми в кулата и да си избере каквото му е нужно. Може да се наложи да разглобим някой конструкт. Ами ти, Иризис?

— Ще дойда, ако скрутаторът ми позволи.

— Ти каза, че нямаш господар — напомни й гадателят. Тя се извърна.

— Друг смисъл имах предвид.

— По интересен начин си служиш с думите.

 

 

Флангърс също дойде с тях. Присъствието на Инуи се подразбираше, тя трябваше да управлява въздухоплава. Дребната жена бе притихнала и срамежлива по обичайния си начин, макар че на няколко пъти, когато въздухоплавът реагира по-фино на маневрите й, Ниш остана с впечатлението, че е доловил незабележима усмивка. Игур бе внесъл изменения и там — за голямо неудоволствие на Флид. Последният не дойде. На борда имаше още един пътник: Ейрин Мас се връщаше в Лауралин, където щеше да остане по-полезен.

— Още колко остава до Снизорт, Инуи? — попита Игур. Машината се отдалечаваше от крепостта и се насочваше на югоизток.

— Зависи от вятъра, сър. Ако е попътен, ще пристигнем след петнадесет часа. Ако е насрещен, пътуването може да ни отнеме до два дни.

Мистикът погледна към небето.

— Трудно е да се каже. Няма нито едно облаче.

Пътуването мина без събития, с променлив и слаб, но предимно услужлив вятър. То трая целия следобед и по-голямата част от нощта. Пристигнаха над бойното поле около пет сутринта. До зазоряване все още имаше време, а луна нямаше. Звездите слабо осветяваха купчините по земята.

— Каква смрад… — задавено промълви Инуи.

Единадесет седмици бяха изминали от края на битката. Червеите и мършоядите бяха оглозгали до кости непогребаните тела, но миризмата на разложение все още се носеше над бойното поле. Аахимски трупове не се виждаха — те бяха заровени дълбоко.

Зловонието извика у Ниш познатото до болка усещане за безсмислено клане. Той покри носа си и започна бавно да диша през устата. Това помогна, но не особено.

Игур отпусна ръка върху рамото му.

— Колкото по-скоро започнем, толкова по-бързо ще се измъкнем. — Той провери някакъв прибор, скрит зад дланта му. — Спусни ни край онези скали, Инуи. И остани готова за моментално излитане — не се знае на какво може да се натъкнем тук. Флангърс, стой нащрек. Крил-Ниш и Иризис, пригответе инструментите си. — Мистикът намести торба на гърба си.

Въздухоплавът се приземи върху хрущящата земя. Ейрин Мас първи скочи през борда и се отдалечи без дори да се сбогува. Следващият слязъл бе Игур, който поведе останалите. Ранна есенна слана пропукваше под стъпките им.

Мистикът решително се отправи към някаква невисока могила на около петдесет крачки. Тя се оказа разрушен кланкер. Маслената миризма напомни на Ниш за дните му в завода.

Игур промърмори нещо под нос, около пръстите му изникна светлина. Той се отправи към друга неравност. Това вече се оказа конструкт, наклонен на една страна, вклинен във втвърдилата се кал.

— Стойте нащрек — напомни Игур.

За какво? — помисли си Ниш. Наоколо може да се крият стотици лиринкси, без да ги забелязваме.

Мистикът насочи огъня от дланта си към основата на конструкта и бавно започна да обхожда.

— Идеално копие на оригинала. Но защо?

— Може би са преценили, че работата на Рулке е била съвършена — каза Иризис.

— За аахимите работата е изкуство. Те рядко изработват два еднакви предмета. Рулке бе най-големият им враг. Да копират делото му би представлявало голямо унижение за тях. Защо не са го преработили?

— Може би са се страхували да променят неща — предположи Ниш. — Ако не са разбирали…

— Да — кимна Игур. — Не са успели да открият тайната на полета, което значи само едно: не са разбирали какво правят. Копирали са работата му сляпо, без да се осмелят на каквито и да било промени, за да не променят нещо от изключителна важност. Ето слабостта им.

След още няколко обиколки Игур отвори люка и слезе вътре. Но само след няколко секунди отново изскочи.

— Вътре има труп. Ще трябва да намерим друг конструкт.

— Освен това има следи от огън — додаде Ниш. — Надали щяхме да научим нещо повече от тази машина.

Задъхан, Игур скочи обратно долу и се отправи сред равнината. Останалите го последваха мълчаливо.

Небето на изток просветляваше, когато откриха друг конструкт. Този се намираше в много по-лошо състояние, с изкривен и нагънат корпус, с откъртен люк и смазана долна част.

— И тук няма да открия търсеното — каза Игур, но внимателно огледа и тази руина. И в нея не прекара много време. — Имало е пожар. — Той избърса осаждените си ръце в наметалото. — Изглежда захранващият механизъм се е пръснал. Всичко или е изгоряло, или се е стопило. Дори телата са станали на въглен.

Покатерен на бойната кула, гадателят се огледа.

— Ето там има друг. Сега трябва да бъдем по-внимателни. Възможно е лиринксите още да наблюдават мястото.

Новият конструкт също се оказа безполезен, също и онзи, който откриха след него.

— Това може да ни отнеме дни — мрачно каза Ниш.

— А ако потърсим с въздухоплава? — предложи Иризис. — И преди съм виждала това място от въздуха.

— Така ще оповестим присъствието си на пет левги околовръст — рече Игур. — Но изглежда нямаме друг избор.

Машината им се понесе над стените на Снизорт.

— Аахимските конструкти бяха разположени на запад и северозапад — рече занаятчията и посочи в първата посока. — Ето там. Има стотици от тях.

Издутините се виждаха ясно. Сред тях се извисяваше великолепен павилион от златен пясъчник. Украсеният му купол се издигаше върху седем колони. В далечината почти пресъхнал поток лъкатушеше сред хълмовете.

— Но тази структура я нямаше преди — допълни Иризис.

— Трябва да е издигната в памет на аахимските мъртъвци — каза Игур. — Толкова много смърт! В тъмна нощ призраците ще гъстеят като мъгла.

Ниш изсумтя.

— Не вярвам в призраци.

— Аз също не вярвах, преди да посетя местата, където бях изпращал на гибел цели армии. Втората ми армия в Банадор; хилядата от най-добрите ми бойци, които рухнаха край Елудорския лес. Тогава плаках за изгубените им души, Ниш. Както би сторил ти, ако някога посетиш отново долината Скитални или някое друго място, където са погивали командвани от теб хора. — Игур се отдалечи, за да напъти Инуи.

— Много е жизнерадостен, нали? — каза Иризис. Думите му я бяха накарали да си спомни гадателката, която бе убила в акведукта при бягството си от фабриката. Какви ли надежди бе таила тя? Какви мечти? Дали по-рано през живота си я бе спохождал страх от предстояща смърт?

— Проклети магьосници — промърмори Ниш. Двамата също се отправиха към кърмата.

— Спусни ни тук, Инуи — казваше в този момент мистикът. Дребната жена послушно размести лоста и изпусна малко газ. Машината започна да се спуска, но след няколко секунди Инуи каза:

— Лорд Игур, долу има нещо.

Той не я поправи. Беше зает да накланя глава в различни посоки, сякаш подушваше въздуха.

— Аз също го усещам. Някаква… защита.

— Срещу какво? — попита Ниш.

— Още не мога да кажа, но е вероятно да ни създаде проблеми.

— Не можете ли да я отстраните?

— Само глупак би неутрализирал магическа защита без преди това да е разбрал предназначението й. И кой я е поставил там.

— Какво е това? — промърмори Иризис.

— Къде?

— В далечината на запад, край онази извивка на потока. Виждате ли дима? — Тя започна да опипва за далекогледа. Ниш го постави в ръката й.

— Виждаш ли нещо? — рече механикът.

— Лагерен огън. Голям. Край него има кланкери, към които са прикачени фургони. Това са най-чудатите кланкери, които съм виждала.

— Какво им е чудатото? — остро попита Игур.

— Корпусите им по-скоро приличат на колиби.

— Значи нямат нищо общо със скрутаторите — каза Ниш. — За тях външността е всичко.

— Което действително е така — отбеляза Игур, докато вземаше далекогледа. — Външността е огледало на вътрешната същина.

— Баща ми беше изключително изтънчен — възрази Ниш, — а същината му бе проядена.

Въздухоплавът се бе приближил и позволяваше разглеждането на необичайните машини с невъоръжено око. Те бяха три на брой, всяка впрегната да тегли фургон с шест колела. От тях започваха да изникват хора, издигнали глави към небето. Някои от тях зареждаха арбалети, други подготвяха копиехвъргачки.

— Плячкаджии — каза Игур.

— Откъде са се сдобили с кланкери? — попита Ниш.

— Навсякъде се намират повредени машини, не само на това бойно поле. Тези двукраки червеи първи надушват къде има грабеж.

— Но как ги използват без оператори?

— Въпрос, над който Иризис би могла да размисли — рече Игур. — Освен това има много таланти, които остават извън закона.

— По-скоро се чудех как така остават ненаказани — разясни Ниш.

— Скрутаторската власт по тези земи е само формална, така че плячкаджиите вилнеят. Удивително е на какво е способна човешката изобретателност, когато самото й оцеляване е заложено на карта.

— На тях ли се дължи защитното заклинание?

— Силно се съмнявам — каза Игур. — Прекалено е силно, освен това не ми изглежда съответстващо. За всеки случай ще се държим настрана от лагера им. Заобиколи бойното поле, Инуи. Лети ниско, за да не видят накъде сме се отправили.

Спуснаха се съвсем близо до земята. Игур стоеше край борда, вкопчен с две ръце във въжените перила.

— Губя полето — напевно каза Инуи. Тя извличаше енергия от далечно излъчване, разбира се, тъй като снизортската възлова точка вече не съществуваше. Роторът рязко забави въртенето си.

— Потърси друго.

Тя го стори.

— Нищо. — Инуи изглеждаше притеснена, но и решителна. Евентуална заплаха към контролера й представляваше заплаха към нея самата. Тя бе готова да го защити.

— Какъв е проблемът по-точно? — попита Игур.

— Полето все още е тук, но не мога да се включа към него.

— Може би сме се приближили до защитното заклинание? — рече Иризис.

— Възможно — съгласи се мистикът. — Остави машината по вятъра, Инуи, а аз ще проверя.

Лек бриз ги отнесе на запад. Скоро роторът отново затрака и се завъртя с пълна скорост.

— Приземи — нареди Игур. — Там, на онази могила. И стой нащрек. Ако някой се приближи, издигни се веднага.

— Ами ако са лиринкси? — обади се Флангърс, който проверяваше механизма на арбалета си.

— Импровизирай. Иризис, Ниш, елате с мен.

Тримата се спуснаха на земята още преди дъното на гондолата да я е докоснало и се отправиха към група повредени конструкти. Машините бяха разположени близо една до друга. След няма и сто крачки вървящият по-напред Игур рязко спря, повдигайки ръце.

— Защитата? — поинтересува се Иризис.

— Да. Заклинанието е предвидено да отблъсква живите същества.

— Но защо? — попита Ниш.

— Аахимите отдават изключително дълбока почит на мъртъвците си. Не биха понесли да оставят телата си погребани в чужда земя. Някой ден, веднага щом получат възможност, ще се върнат, за да отнесат останките. Защитното излъчване е гаранция, че мъртъвците ще останат защитени от гробирджии, диви животни и прекалено любопитни. И за да попречат на начинания като нашето. Ако си спомняте, всички конструкти извън границите на този щит бяха разрушени.

— Как се захранва щитът в отсъствие на поле? — попита жената.

— В продължение на хиляди години аахимите са използвали стражеви устройства с независимо захранване. Възможно е да са обединили десетки от тях, за да оформят това излъчване. А може и да са си послужили с някакво могъщо заклинание. Във всеки случай делото им е значително. — Игур крачеше настрани, все още протегнал ръце пред себе си. Изглежда придобиваше представа за насрещното заклинание.

След известно време той спря и започна да описва кръгове с ръцете си. Устните му се движеха безмълвно. Накрая изохка тихо и направи движение, повдигащо въображаемо платнище.

— Минавайте. И бързо, не мога да удържам дълго.

Усещането бе странно, защото бариерата бе напълно невидима. По време на прекосяването й Ниш усети лек гъдел, който се плъзна към носа и ушите, но изчезна почти веднага. Само стъпалата останаха да го сърбят известно време.

Нищо не показваше, че са пристъпили в границите на невидим купол. Слънцето бе също тъй ярко. Песента на птиците се разливаше наоколо, същият лек ветрец се извиваше, тихото потракване на ротора достигаше необезпокоявано. Но усещането бе съвсем различно. Механикът се чувстваше обгърнат. И освен това чувстваше, че се намира на свято място.

Незасегнат от страхопочит, Игур се отправи към два видимо недокоснати конструкта.

— Да вървим. Възможно е онези шайкаджии да ни последват, а нямам намерение да се окажа пленен тук.

И в двете машини нямаше тела. Мистикът пристъпи към работа веднага.

— Ниш, разглоби основата на този и виж дали не можеш да извадиш задвижващия механизъм непокътнат. Иризис, ние с теб ще работим в кабината, за да научим за направляващия механизъм. Ще трябва да работим бързо.

Металът бе студен, но Ниш бе работил сред много по-лоши условия. А дългият престой при аахимите го бе запознал с конструктите им, макар че до този момент не бе получавал възможност да работи над някой от тях.

Слънцето почти бе преполовило небесния си път, когато Хлар бе свалил основата и се бореше да демонтира механизма — сложна структура от снадени метални части, обгърната в черен метален кожух с големината на малко буре. За момент той се отдръпна, за да обмисли подход, и в същия миг чу как роторът на въздухоплава се завърта настойчиво. Летящата машина набра височина и се обърна.

— Прикрий се! — просъска Игур от кабината. — Ако ни видят, ще останат да се навъртат тук, докато не излезем.

— Кои? — попита Ниш. От мястото си той не разполагаше с видимост.

— Плячкаджиите.