Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gaspar the Gaucho: A Tale of the Gran Chaco, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Майн Рид. ГАУЧОТО ГАСПАР

Второ осъвременено издание

 

Художник на корицата: Григор Ангелов

Издателство АБАГАР-МК/90, София, 1991

Набор ТИПОГРАФИКА. Печат ДФ „Полипринт“ — Враца

Цена 8 лв.

ISBN 954-8004-03-8

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

Глава XLIV
ИНДИАНСКАТА КРАСАВИЦА

В същото време, когато народният гняв заплашваше вожда, неговата пленница бе застрашена от друга беда — ревността на една съперница, която замисляше да я погуби.

Нансена беше дъщеря на стар войн, който се ползваше с уважението на народа и беше приятел на покойния Нарагуана. Нейният баща беше умрял и беше погребан на хълма, там, където почиваше и прахът на вожда.

Въпреки бронзовия цвят на лицето си, Нансена беше красавица. Не една андалуска девойка би завидяла на хубостта на тялото й. Тази тиха вечер Нансена седеше на брега на езерото върху ствола на една отсечена палма. Тя беше облечена в живописната носия на индианските девойки.

Нансена се харесваше на Агуара още много преди той да стане вожд. Тогава той още не беше видял русата Франсиска и обичаше Нансена. Сега Нансена знаеше, че той вече не я обича и че ще вземе друга за жена.

Нансена седеше и мислеше за своята мъка. Внезапно тя скочи и от устата й се изтръгна вик, сякаш сърцето й се късаше.

Лицето й всъщност изразяваше по-скоро гняв, отколкото страдание. Тя изкрещя като млад женски ягуар, ранен от стрелата на ловеца. Нансена заговори. Странното е, че беше сама, а сякаш говореше с някого съвсем наблизо. Тя се обръщаше към божеството на езерото.

— Чуй ме, о дух! — викаше тя с вдигната глава и протегнала ръце над водата. — Кажи ми, истина ли е, че той ще вземе нея за жена?

Тя млъкна и се вслуша, но отговор не последва. Отговорът прозвуча в собственото й сърце.

— Разбира се, че е истина. Защо иначе ще я довежда тука? Той излъга старейшините. И мене ме е лъгал, когато ми се кле, че ме обича. Клетвопрестъпник! Друга ще направи той най-първата сред жените, а аз ще трябва да й се кланям и да й служа! Никога! По-добре да се удавя в това езеро!

Така мислеше и говореше индианската девойка, която едва бе навършила петнайсет години. Но любовта навсякъде си иска своето, без разлика на възраст, раса, съсловие; ревността — също. Страстта еднакво измъчва сърцето на дивачката и на знатната дама.

— Защо да не умра още сега? — продължаваше мрачно Нансена. — Какво да чакам още? Узнах всичко. Ще се хвърля от тази скала и всичко ще свърши. Няма повече да страдам.

На това място водата беше дълбока. Неведнъж се беше хвърляла Нансена оттук и беше плувала като наяда[1]. Но сега тя щеше да се хвърли, не за да изплува…

— Не! — каза тя решително и лицето й отново доби изражение на женската на ягуара. — Още не е време. Дъщерята на един воин тоба не бива да умира така. Тя трябва да отмъсти на този, който я е измамил. Нека умре най-напред изменникът, а след това ще умре и Нансена. За какво й е животът?

Но гневът й отново отстъпи място на болката. Нансена отпусна глава. Ръцете й безпомощно увиснаха. Цялата й фигура беше олицетворение на отчаянието.

Тя се готвеше да си тръгне, когато се чуха стъпки и към нея се приближи един младеж — брат й.

— Сестро, — каза той, като изпитателно се взираше в лицето й — някакви черни мисли ли те преследват?

— Не — отговори тя, мъчейки се да изглежда спокойна. — Гледах езерото, птиците, които си играят в лъчите на залязващото слънце.

— Ти самата нещо не си весела, Нансена. Отдавна го забелязах и, струва ми се, зная причината.

Нансена побледня, след това се изчерви и не отговори нищо.

— Не скривай нищо от мене и ми кажи истината.

— Какво искаш, Каолин? — някак смутено и уплашено го погледна тя.

— Изменил ли ти е той?

— Изменил! — извика тя и силно се изчерви. Ако не ти, братко, а някой друг ми беше казал тези думи, щях… Нима на мене, твоята сестра, могат да изменят! Виждам, ти знаеш всичко и няма да крия от тебе. Аз обичах Агуара, обичам го и сега. Той се кле, че ме обича, но сега разбирам, че ме е лъгал.

— Той само се е забавлявал с тебе! — възнегодува младежът. — Моята сестра, дъщеря на предводител на тоба, от такова коляно като него! О, той ще плати за това! Потърпи, Нансена! Не разправяй на никой за днешния ни разговор. За тебе ще бъде отмъстено.

Каолин си отиде и остави сестра си сама на брега на езерото, а тя се облегна на ствола на една палма и даде воля на сълзите си.

Стана й сякаш по-леко, когато се наплака. В очите й блесна лъч надежда.

— Ами ако се лъжа? — каза си тя. — Ами ако Агуара ми е верен както преди, а Коалин го убие? О, да можех да узная истината! Шебота я знае и ще ми я каже. Тя ми каза да ида на хълма тази нощ.

Но надеждата пламна в сърцето на девойката като последна искра на угасващ огън, пламна и угасна. Лицето на Нансена отново се помрачи — тя беше вече сигурна, че от Шебота ще чуе само лоши новини.

Бележки

[1] Митологично речно полубожество, нимфа — Б. ред.