Майн Рид
Гаучото Гаспар (38)

Глава XXXVIII
В РОЛЯТА НА ЖЕРАВ

Без да губи време, Гаспар се зае да осъществи плана си и младите хора скоро разбраха в какво се състои той.

Като порови в чантата на седлото, Гаспар измъкна една бяла като сняг, тънка платнена риза с бродерии на гърдите и маншетите, каквито носят гаучосите в празник.

— Жал ми е за хубавата риза, но няма какво да се прави-каза той. — Всъщност, какво ще и стане? Като се изпере и колоса, пак ще я бива за пред хората. А сега, сеньор, — обърна се той към Сиприано — моля, съблечете се и облечете тази риза.

Младият парагуаец свали куртката и панталоните и покорно облече празничната риза.

В това време Гаспар извади от бездънната си чанта ясно-червен копринен шарф и го завърза на врата на младежа. След това измъкна от огъня угаснала обгорена главня, заостри я, почерни края й със сив барут и я привърза като клюн към шията на Сиприано.

По такъв начин Сиприано се преобрази и отдалече можеше да мине за жерав. Индианците често прибягват до тази хитрост, за да примамят страхливите птици.

— Отлично — любуваше се на своето произведение Гаспар. — Вие сте същински жерав и ще съумеете добре да подражавате на птицата, днес ще закусим не рожкови, а дивеч.

Сиприано беше вече разбрал какво се иска от него и бързаше да изпита военната хитрост. Той не знаеше само какво оръжие да вземе: пушка, „бола“ или ласо, които той владееше не по-зле от самия гаучо.

— С пушка ще бъде по-сигурно — каза Гаспар, — но ако има наблизо червенокожи, ще чуят изстрела и ще дойдат тук, а това съвсем не е желателно за нас. Затова по-добре си послужете с болата или ласото.

— Кое от двете ще бъде по-добре? — попита Сиприано. — На мене ми е все едно.

— Примката на ласото понякога се изплъзва от шията на щрауса. Болата, омотавайки се около краката на птицата, А пречи да бяга. По-добре вземете болата.

С тези думи той подаде на Сиприано дълго въженце с две топки, е което Сиприано умееше да си служи прекрасно.

Скрил под ризата болата и пушката си, Сиприано започна лова. Трябваше да се приближи до щрауса, колкото беше възможно повече, за да може да го хване. Ако не успееше да хвърли въжето, щеше да се наложи да убие птицата с куршум.

Лудвиг и Гаспар гледаха след отдалечаващия се другар. Щраусите се бяха вече успокоили и мирно се разхождаха из саваната. Те бяха приближили до брега. Възползвайки се от това мнимият жерав се промъкваше край брега като се криеше зад храстите. За минута той съвсем изчезна. Щраусите още отпреди го бяха забелязали, но не се уплашиха, вземайки го за също такава дългокрака птица като тях. Те често виждаха жерави и не ги смятаха за врагове. Те не се уплашиха и тогава, когато самозваният жерав се показа само на двайсет крачки от тях. Само се зачудиха, че жеравът се разхожда така самотен.

Но ето че той направи странно, съвсем не жеравско движение. Щраусите подозрително вдигнаха глави и учудено протегнаха дългите си шии. Птиците понечиха да избягат, но беше късно.

Около краката на мъжкия се обви въже, нещо го удари и той тежко падна на земята.

— Ура! — закрещяха Гаспар и Лудвиг и изтичаха към щрауса, докато лъжливият жерав излезе насреща им от храстите.

— Можех да застрелям и женската, но не исках да вдигам шум — каза той.

— За какво ни е женската? — отвърна гаучото. — Този красавец ще ни осигури закуска, обяд и вечеря за два дни.

С тия думи той закла птицата. След това приятелите махнаха връвта, която се бе оплела около краката на щрауса, и тържествено помъкнаха грамадната плячка към огъня. Щраусът тежеше колкото охранено теленце.