Майн Рид
Гаучото Гаспар (10)

Глава X
ГАУЧОТО ГАСПАР

По вълнистата равнина от дома на Халбергер към селото на тоба препускаше ездач. Той беше на средна възраст, с добро телосложение и ръст по-висок от среден, гъвкави като пантера движения, с решителен, честен, открит израз на лицето. В черните му очи блестеше ум и смелост. Ярко вълнено раирано наметало загръщаше цялата му фигура. Това беше „пончото“ — своеобразната дреха на жителите от бреговете на Ла Ялата и Парана. Изпод него се виждаха стигащите до коленете бели памучни панталони. Беше обут във високи, собствена изработка обуща от кожа, одрана от конски крак, копитото на който попадаше под петата. Кожата, изхлузена от животното като сватбена ръкавица и украсена с бродерия, се беше превърнала в красива и удобна обувка. Прикрепените шпори й придаваха вид на средновековен рицарски ботуш. На главата си ездачът носеше широкопола шапка с щраусово перо. От нея върху тила се спускаше защищаващ от горещите лъчи на южноамериканското слънце яркочервен шарф. Не по-малко живописна беше конската амуниция. Седлото имаше няколко покривала, от които най-горното беше обшито. Оплетената от конски косми юзда беше украсена със сребърни халки и пискюли. Същите украшения имаше и по гърдите и шията на коня. Такъв беше костюмът на героя на нашата повест, гаучото Гаспар.

Както споменахме, Гаспар беше верният слуга и домоуправител на Лудвиг Халбергер. Само че вместо черния фрак, белия нагръдник, белите чорапи и меките пантофи на европейските домоуправители, гаучото, по произход аржентинец, носеше живописния костюм на испански ездач или бандит. Той майсторски владееше ласото, умееше да улови дива крава или жребец, с една дума, беше слуга за всичко.

Читателят навярно се е досетил защо Гаспар бе излязъл след пладне от къщи. Халбергер и дъщеря му бяха отишли сутринта в индианското селце. Обезпокоена от дългото им отсъствие, госпожа Халбергер бе изпратила Гаспар след тях.

Когато Гаспар замина, тя се поуспокои малко, не беше такъв човек той, да се върне без да постигне това, което трябва, и без да изпълни поръчката. Този ден обаче гаучото се поотклони от прави път… към индианското село. Щом излезе в саваната, пред него се показаха два щрауса — мъжки и женски. Спомнил си, че господарят му още снощи му беше поръчал да убие един мъжки щраус за научна цел, Гаспар се полъга по красивите пера на бягащите пред него птици и препусна след тях. Когато ги наближи, той откачи от седлото ласото, завъртя го над главата си и го хвърли. Мъжкият падна на тревата със заплетени крака. Тогава гаучото слезе от коня и уби птицата.

— Нищо и никакъв дивеч — продума той, като преметна убитата птица през седлото. — А сигурно тежи колкото четвърт вол. По-добре да не бях срещал щрауса. Какво ли би казала сеньората, ако знаеше как се бавя. Но тя няма да узнае.

С тези думи гаучото здраво привърза с въжета лова си към седлото, качи се пак на коня и се озърна, за да определи посоката. При преследването на птицата, той се беше отклонил от пътя, а в саваната човек лесно може да се заблуди. Разпръснатите тук-там палмови горички си приличат една на друга. Никъде няма нито възвишение, нито висок хълм. Навсякъде се простира само еднообразна, леко вълниста равнина.

— Проклет щраус! — сърдито изруга Гаспар, сърдейки се на себе си и на съблазнилата го птица. — Заради него сега закъснявам. Какво да правя? Дори пътя към къщи няма да намеря. А и няма защо да се връщам, без да съм разузнал нищо. Сега ще трябва да яздя надлъж и нашир по равнината, докато попадна на пътя, по който вървях!

Като погледна залязващото слънце, гаучото все пак намери възможност да определи посоката, тъй като знаеше, че индианското село беше разположено на запад. В тази посока той скоро стигна до дървото „омбу“. Под сенчестите дървета от този вид, които индианците смятат свещени, местните жители често строят жилищата си. Под това дърво нямаше колиби, но гаучото добре знаеше това, защото неведнъж бе почивал под сянката му след лов. То беше на половината разстояние от дома на Халбергер до индианското село. Зарадван, че излезе на правия път. Гаспар пришпори коня си, за да навакса изгубеното време. Не спираше да се оглежда, очаквайки всяка минута да види насреща си господаря и неговата дъщеря. Но той дойде до самото село, без да ги срещне и не по-малко от тях се учуди, като не намери жива душа.

Видът на напуснатото село го порази. Но Гаспар не беше свикнал дълго да умува. Той обиколи цялото село, като се спираше пред всяка къща и високо викаше господаря си. Никакъв отговор. Само някъде зави вълк, отбил се в напуснатото от хората селище и не по-малко от Гаспар учуден от безлюдието му. Гаучото още преди беше забелязал по пътя следите от копитата на коня на господаря си и на понито на неговата дъщеря. Той тръгна по тях и, като измина в галоп десет мили, се озова на брега на притока. Тук той видя множество други объркани следи.

Като се вгледа внимателно обаче, Гаспар разбра, че цялата кавалкада беше преминала реката. Той последва примера и и намери продължението на следите на отсрещния бряг. Конниците очевидно се бяха отправили нагоре по течението на Пилкомайо. Сред многобройните следи от копита гаучото откри следи от подкован кон, но веднага разбра, че това не беше конят на неговия господар. Подковата му беше по-голяма и по-широка. Следите от понито, стъпкани от другите коне, бяха изчезнали напълно.

Гаучото пак премина реката и започна да търси следите на господарските коне. Те го заведоха към смрадликовата горичка, където се бяха крили Халбергер и дъщеря му. След като измина около триста ярда по пътеката на тапирите, той излезе на една полянка. Тук под лъчите на залязващото слънце пред очите му се откри картина, от която кръвта замръзна в жилите му, а след това закипя като лава. Вик на учудване и негодуване се изтръгна от устата му. Пред него, навел глава почти до земята, стоеше оседлан кон, а на земята неподвижно лежеше човек, навярно мъртъв. Гаспар веднага позна своя господар.