Майн Рид
Гаучото Гаспар (12)

Глава XII
НА ВРЪЩАНЕ

В това време, докато гаучото яздеше със своя несловоохотлив спътник в края на гората, на отсрещния бряг на реката се приближаваше друг конник, който, ако се съди по дрехите и амуницията на коня, не беше индианец. Това беше Руфино Валдес. Изпълнил възложената му задача, той бързаше на доклад при Франсия.

Валдес бе пренощувал в лагера на тоба и бе тръгнал в зори. Агуара настояваше двамата заедно да се върнат в града, но хитрият парагуаец отказваше под разни предлози. На вождът никак не му се искаше да го пусне, но не можеше и да го задържи: парагуаецът не беше пленник. Обещанието да се върне с богати дарове подействува на индианеца по-силно от другите доводи и той най-сетне остави Валдес да отпътува.

Всъщност на Агуара му беше неприятно да се върне в града с пленницата си без парагуаеца. Той се опасяваше, че тоба няма да одобрят кървавата разправа с бащата на пленницата и му се искаше да хвърли цялата вина на Валдес, който в действителност беше главният виновник за разигралата се драма. Щеше да е по-добре, ако парагуаецът лично присъстваше при срещата на вожда с народа и сам вземеше Върху си вината. Валдес беше говорил за някакви свои лични сметки с ловеца естественик — и тоба, както и други индиански племена, познават обичая на отмъщението.

Но именно по тази причина парагуаецът не искаше да се върне с вожда при неговото племе. Той добре разбираше каква опасност го застрашава от страна на народа, за гостоприемството на който бе заплатил с такова оскърбление. Той знаеше, че старците на покойния Нарагуана ще бъдат възмутени като узнаят ужасната съдба, постигнала безобидния чужденец, тъй дълго живял под покровителството на стария вожд. Руфино Валдес и не мислеше да изпълни обещанието да се върне в лагера на тоба. Той яздеше през реката, радостен, че така добре беше успял да нареди работата, и кроеше планове за ново злодеяние, за което обаче трябваше да отиде малко нагоре по течението на Пилкомайо.

Валдес яздеше не без страх, спираше се на всеки завой на пътя и се озърташе встрани. Докато минаваше реката, той внимателно разгледа отсрещния бряг, но не видя никого. Още не беше съмнало достатъчно и в тъмнината той не можа да види следите от коня на Гаспар.

— Още е много рано — усмихна се той самодоволно. — Те още не са започнали да търсят изчезналите и няма да ги намерят по-рано от довечера.

В това време конят му доплува до отстрещния бряг точно срещу смрадликовата горичка, където в навечерието бе извършено убийството. Очите му злобно заблестяха.

— Не би било зле да видя как стои работата — измърмори той. — Ние много бързо си тръгнахме и лесно може да се е случило той да е още жив. Девойката така крещеше и беше толкова трудно да я откъсна от бащата, че не съм сигурен дали съм го убил. В такъв случай той би могъл да изпълзи или слугите, изпратени за него, да го намерят. Това няма да ме забави повече от десет минути. Ако трябва, ще го довърша.

И той прегледа острието на копието си. Като пришпори коня, злодеят навлезе в смрадликовата горичка. Така тигърът, който са подплашили, се връща към изоставената плячка.

Ето той вече язди по сенчестата пътека на тапирите, ето и полянката, където беше извършено убийството. Но какво е това? Той не вярва на очите си: не се вижда нито труп, нито жив човек.