Майн Рид
Гаучото Гаспар (18)

Глава XVIII
КОЙ БЕШЕ ЯЗДИЛ ПОДКОВАНИЯ КОН

Докато гаучото се занимаваше с конете, Лудвиг и Сиприано обсъждаха край огъня чие дело е отвличането на сестрата и убийството на Халбергер.

— Това е работа на индианците от племето тоба — каза Сиприано.

— Не може да бъде! — извика Лудвик. — Защо им е да убиват баща ми?

— Е, причина имат, поне един от тях.

— Кой?

— Агуара.

— Агуара! Защо подозираш именно него?

— Той е направил това, за да завладее сестра ти.

— Какво говориш, Сиприано! — възкликна изумен Лудвиг.

— Така е. Аз отдавна съм забелязъл, че синът на вожда се заглежда във Франсиска.

— Негодник! — възмути се Лудвиг. Той настина не беше забелязал това, което не бе останало скрито от очите на ревнивия Сиприано. При това самият факт, че червенокожият дивак се е влюбил в сестра му, му се виждаше невероятен. Синът на пруския естественик със своите предразсъдъци не можеше и да допусне мисълта за подобно нещо.

— Не се ли лъжеш, Сиприано? — попита той.

— Ни най-малко. Агуара често се държеше с Франсиска прекалено свободно. Веднъж дори едва не го набих, но чичо, страхувайки се да не се скара с Нарагуана, го защити.

— А баща ми знаеше ли нещо за това?

— Мисля, че не. Аз дори не исках да му говоря.

Всичко това беше ново за Лудвиг. Неволно подозренията на Сиприано се предадоха и на него. Но каквото и да мислеше за сина на Нарагуана, самия Нарагуана той не можеше да смята за виновник за престъплението — той беше приятел на баща му и техен защитник.

— Не може да бъде — повтаряше той, — не може да бъде!

— И все пак, така е! — настояваше Сиприано. — Когато става въпрос за лична изгода, рядко човек се спира през измяната. Дали е виновен старият вожд или не, не се наемам да съдя, но във виновността на сина не се съмнявам. Помни думите ми, Лудвиг, това е работа на индианците от племето тоба!

— Но къде са могли да изчезнат? И защо са заминали така неочаквано, без да предупредят татко? Всичко това е ужасно странно!

— Нищо странно не виждам. Синът е уговорил бащата да се съгласи за отвличането на Франсиска. Старият вожд, избягвайки срещата с баща ти, е отишъл напред и е отвел със себе си цялото племе. Сега те са някъде далече из Чако и разчитат, че няма да ги намерим. Франсиска, разбира се, е с тях. Но ние, каквото и да стане, трябва да я намерим, ако ще това да ни струва живота! Нали, Лудвиг?

— Непременно — отговори Лудвиг и в гласа му звучеше решителност. В това време към тях се приближи Гаспар.

— Не е ли време да вечеряме, млади господа? — каза той и започна да приготвя вечерята, като измъкна изпод седлото къс студено овнешно и царевичен хляб. Когато водата в котлето завря, той запари най и извади от чантата чашки от черупки на кокосов орех и „бомбиляс“ вместо лъжички-парагуайците пият чая си не като европейците, а го смучат с тръбички. Пият го без мляко.

Пътниците ядяха овнешко, царевичен хляб, пиеха горещ чай и продължаваха да седят пред угасения от предпазливост огън. Сиприано сподели подозренията си и с Гаспар, на когото отдавна вече му минаваше същата мисъл. Той също беше забелязал, че младият вожд не е равнодушен към Франсиска. Всичките предположения на Сиприано му се струваха правдоподобни. Не вярваше само в измяната на Нарагуана. Затова го беше поразило неочакваното заминаване на стареца от заселището.

След вечерята, тримата легнаха да спят, без да стигнат до нещо определено. Увиха се в наметалата си и подложиха седлата под главите. Сиприано дълго не можа да заспи. Мъчеха го тревожни мисли. Но умората взе своето и най-после заспа и той. Не спеше само гаучото.

„Само един човек на света би могъл да иска смъртта на моя добър господар“ мислеше той. „И той е Ел Супремо. Представям си как ни е търсил, когато избягахме от Парагуай! Но това беше преди две години. За толкова време всеки друг би забравил своя пъклен замисъл, но не и Франсия. Той никога не прощава. Никак не бих се учудил, ако всичко това се окаже негово дело, а и следите от онези подкови. Четири пъти е минал някакъв бял и последния път наскоро — следите са съвсем пресни. Той е ходил нататък, отвъд индианското селище.“

Известно време Гаспар лежа, загледан в звездите, сякаш се мъчеше да прочете в тях скритата от хората тайна.

— Sangre de Cristo!^[1] — извика изведнъж той. — та това е същинската причина за убийството и отвличането!

— Какво ти е, Гаспар? — попита събуденият от неговия глас Сиприано.

— Нищо особено. Ухапа ме комар, но аз го убих.

На Гаспар му се струваше, че е намерил ключа за разрешаване на загадката, но като всички хитри и тактични хора, той искаше да запази предположението си в тайна. Сиприано пак заспа, а Гаспар се зае да проследи по-нататък нишката на мислите си.

„Франсия навярно отдавна е узнал къде се намираме. Чудно е как не е научил това по-рано. Неведнъж предупреждавах господаря, но той вярваше в приятелството на Нарагуана. Тоба тогава враждуваха с парагуайците; сега изглежда нещо се е променило в техните отношения — иначе защо индианците биха напуснали толдерията?… очевидно при тях е идвал някакъв бял, за това говорят следите от подковите. А този бял не е никой друг, освен пратеник на Ел Супремо. Лесно е да се досети човек кого е изпратил той. Разбира се, Руфино Валдес, и той е убил моя господар! Жалко, че тази мисъл не ми дойде по-рано на ума, поне вчера. Навярно той е минал по този път и то сам. Съжалявам, че не сме се срещнали! Щях да си уредя старите сметки със сеньор Руфино!… Но пътищата ни пак може да се пресекат; тогава един от нас ще остане на мястото си и мисля, че това няма да бъда аз!“

След тези размишления гаучото се зави по-добре в пончото и заспа. Той се събуди, едва когато започна да се зазорява над Чако и птиците зачуруликаха в гората.