М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (8)

8.
Бяс

Досега корабът беше в голямата зала за поправка и стъкмяване, трябваше да го смъкнат обратно във водата. Тази сутрин Вали усещаше всичко по-изострено — проскърцването на въжетата, трополенето на кила по подложените отдолу греди, пряспата натрапчива миризма на катрана по корпуса, ритмичната песен, с която воините си помагаха в дърпането.

И той напрягаше мускулите си докрай.

— Не си изцеждай цялата сила още на брега — подхвърли му един старец и Вали се усмихна неволно.

Виждаше се какъвто беше — твърде младо момче, което иска да се покаже мъжествено чрез усилията си, но е уплашено от предстоящото по-голямо изпитание в битката. Трезвата представа за себе си обаче никак не му помагаше да се справи с преживяването.

Студеното утро щипеше бузите, синевата на океана го заслепяваше, крясъците на морските птици превръщаха ума му в ехтяща пещера. И Адисла бе дошла на брега, този път нямаше нужда да си открадне целувка от нея.

Тя закичи наметалото му с ярък стрък от ранилист.

— Пропъжда злото, ще те пази.

— Все пак ще си взема и щита — каза Вали.

— Да, може би е по-благоразумно.

— Адисла, аз…

Тя запуши устата му с длан.

— Не го казвай.

— Защо?

— Носи нещастие. Ако позволиш на боговете да научат, че нещо е ценно за тебе, ще ти го отнемат. Върни се при мен. Няма нужда да ми казваш какво чувстваш.

Крал Двубрадия не беше сляп за близостта им, но се престори, че нищо не вижда. Шестгодишната му дъщеря Рагна стоеше до него и си играеше с хурката. Вали се озърна към Двубрадия и пак погледна Адисла.

— Той се надява да ме убият.

— Но иска да умреш достойно — добави тя. — Щеше да се радва, ако Аутун му беше изпратил различен княз. По-корав, по-наперен, по-сприхав. Нещо подобно.

— Тогава да се надяваме, че ще оцелея, за да го разочаровам.

— Ако не, ще бъдеш в залите на Один, вечно пиян сред герои.

Вали изви очи нагоре.

— И постоянно ще слушам такива като Браги да дърдорят за възвишените си подвизи в кланетата. Вечно пиян, да, за да ги понеса някак.

— Това е богохулство — засмя се Адисла.

— На кого му пука? Боговете се боят от нас — това съм чувал от моя баща.

— Всички се боят от твоя баща — кимна тя.

— Можеш ли да си представиш — все да съм къркан, а той да ми се чумери от другата страна на масата. По-добре да умра като страхливец, ако така мога да бъда с тебе.

Адисла се изчерви.

— Не се размеквай само защото си уплашен. Аз ще бъда твоята валкирия и ще те насърчавам. Прославяй се, скъпи, прославяй се! Върни се с победа или не се връщай!

Тя наподоби говора на благородничките и се престори, че попива сълза с кърпичка, така те изпращаха съпрузите си на набег. Вали я познаваше твърде добре, за да не прозре, че шегата е насилена. Усмихна се и докосна косата й. Сълзите напираха в очите й и той не издържаше да ги гледа.

Обърна се към кораба и нагази във водата, нарамил сандъчето, на което щеше да седи. Напъна се да го вдигне през борда, издърпа се на кораба и пак го взе. Краката му все се спъваха в напречниците и баласта от камъни, докато се озърташе при кое весло му е мястото и си придаваше спокойно изражение, все едно знаеше какво прави. Не познаваше никого на кораба.

Както подобаваше на воин, Вали щеше да плава на дракар — издължен и тесен боен кораб с издялана меча глава, която се зъбеше на носа. До дракара имаше два тантурести кнара, търговски съдове, които празни стърчаха доста по-високо над водата. В тях щяха да натоварят плячката. На кнарите се качваха селяните, които Вали познаваше. Това малко го разтревожи. Обикновено се стараеха да събират участниците в набега на групи от познати, за да различават съратниците си от враговете в битката. Но чуждите за него воини в дракара можеше и да го сбъркат с противник…

Оглеждаше ги, докато се промъкваше по дължината на кораба, решен поне той да запомни лицата им. Всеки от седналите при веслата мъже беше огромен, с невчесана и оплетена коса и брада, с мръсни дрехи. Миришеха на вкиснало. Мнозина имаха толкова татуировки, че кожата им синееше. Вали се стараеше да не докосне ничие рамо за опора, когато залиташе. Някои си мърмореха под носа. Той не схващаше дали думите са за него, за другите наоколо или са просто бълнуване наяве. Едва ги различаваше и му се искаше да не ги бе чул.

— Не е мъж… пъзльо… Убий страхливците. Убивам, мачкам, пикая върху тях. Убий всички. Не оставяй живи. Изгори земята, изгори земята…

Злият им поглед като че не се спираше на нищо. Очите бяха зачервени, сякаш тези хора будуваха дни наред. Някои носеха животински кожи, други бяха полуголи въпреки сутрешния студ. Вали никак не се зарадва, че ще бъде на един кораб с тях.

По-назад затваряха в бурета или връзваха техните оръжия — брадви и копия. Вали видя само един меч досега. Тези мъже не бяха богати. Но за оръжията се грижеха по-добре, отколкото за себе си — главите на брадвите бяха наточени до сребрист блясък, копията — остри като шило.

Някой опря длан на рамото му.

— Ей това е твоето весло, синко — каза Браги и Вали му се зарадва.

Младежът намести сандъчето си и седна на него. Браги се настани отсреща и тупна леко с юмрук ръката на княза.

— Сега май ще ти се иска да беше внимавал, когато ти говорех за мечове, щитове и копия.

Безпокойството бе прогонило хапливостта на Вали и той само се усмихна. Браги пак стисна рамото му.

— Не се тревожи, княже, всичко ще мине добре. Но ако ме беше слушал, щеше да е по-добре. Уредих ти място на най-достойния кораб.

Вали се дръпна назад, за да прекъсне досега на ръката му.

— Тук нямам сродници.

— Така си е, но си сред най-видните бойци в цели двайсет кралства.

— Тези ли?!

— Да.

— Берсерки са, нали?

— Да, от северняците, които почитат Один Бесния. Не искат нищо, само корабът да ги превози.

— Е, надяват се и на плячка.

— Вярно е, но донякъде. Ще вземат дял от плячката, то се знае, но не това ги влече най-силно. Де да ламтяха само за плячка…

— А защо отиват да се сражават?

— Заради самата битка. Всеки от тях е бил на много набези, но богати ли са? Не. Имат ли много роби? Не. Не ги е еня за тези неща.

— Нима изобщо не искат плячка?

— Ще вземат малко и тъкмо затова са толкова полезни на Двубрадия. Истинската им награда е сражението. Така той ще разчита на страховити бойци, които хич не са алчни.

— Като те слушам, трябва да са безумци — поклати глава Вали.

— Може и да са, което не пречи да се поучиш от тях. Ще видиш как един мъж трябва да се държи в битката.

Вали си замълча. За него по-важно беше как един мъж се държи в мирно време. Седят, ругаят и хулят, очите им гурелясали от кой знае какви отвари и гъби… За него бяха слабоумни, а не герои. Браги бе споменал, че ще плават три дена до целта. Берсерките кипяха от ярост още отсега. Какво ли щяха да правят, щом видят вражеските копия? И все пак беше любопитен — дали ще се потвърди славата им на неуязвими и безстрашни? Нима беше вярно, че оръжията не могат да ги наранят? Пак огледа събраните на този кораб мъже. Предпочиташе да се бие редом с тях, а не срещу тях.

Вятърът се засили, затова вдигнаха платното, което се изду и заплющя, сякаш нямаше търпение. Това платно бе изрисувано в негова чест с озъбена вълча глава. Вали се взря в знака на неговия баща — символ на всичко, в което очакваха да се превърне. Всъщност вече трябваше да бъде такъв, какъвто си го представяха. Потрепери, щом помисли за бремето на отговорността, което носеше.

Изведнъж престана да умува над това, защото някой го побутна с ботуш в кръста.

— Мръдни си задника малко. Искам да си опъна краката.

Озърна се към грамаден мъжага, облечен с дебела туника и преметната през едното рамо кожа от бяла мечка. Дълбок белег прорязваше темето му и се спускаше по челото към бузата. Очевидно някой бе успял да го цапардоса с брадва някога. Кожата му беше покрита с татуировки, изобразяващи разруха и битки. Световната змия се увиваше около дясната му мишница, на лявата пък Один се биеше с вълка, под лявото му око се препокриваха трите триъгълника, символ на същия бог. Имаше още много животински фигури, бесилки и оръжия навсякъде по лицето и тялото му.

Вали бе прибрал меча и ножа си в сандъчето. Знаеше, че берсеркът ще му се нахвърли, щом го види да вади оръжие. Само че беше задължително да направи нещо. Току-що бе унижен пред очите на всички и не биваше това да остава безнаказано, макар и да не се съмняваше, че ще пострада зле.

Можеше да стори само едно. Замахна към главата на мъжа, но той притисна юмрука му под мишницата си и пръстите му тутакси обгърнаха гърлото на Вали. Момчето не можеше да откопчи ръката си, подметките му се хлъзнаха по чакъла, настлан за баласт. Залитна назад. Берсеркът изръмжа в лицето му и притисна още по-силно гръкляна. Такъв сблъсък избавя с един замах човек от заблудите. Вали вече не беше мъж, потеглил на първия си набег, не беше княз и син на Аутун Безмилостния, който би могъл да проследи потеклото си чак до Один, не беше надеждата на своя народ. Сега беше уплашено момче, приклещено от много по-едър и по-силен мъжага.

Погледът му успяваше да улови само лицето на берсерка, разкривено от омраза. В съзнанието на задушаващия се Вали остана единствено усилието да махне тези пръсти от шията си, но не успяваше да ги помръдне. Полезрението му сякаш се сви до тунел, усещаше как главата му ще се пръсне всеки миг. После широкото острие на нож се появи пред очите му под такъв ъгъл, че беше немислимо берсеркът да държи оръжието. Видя и още нещо — дълъг прът, на чиито чворове се крепяха хлабаво три железни пръстена. И двата предмета се промушиха между него и нападателя.

— Запази това за врага, Бодвар Бярки — изрече някой.

Берсеркът разтвори пръсти и Вали се отпусна на гръб задъхан и с премрежени очи. Когато погледът му се проясни, видя Браги, който се бе вторачил в белязания мъж, а ножът на стария воин опираше в гърлото на берсерка. Метал изстърга в метал и грамаден берсерк, покрит с кожа на кафява мечка, пак провря странния прът между двамата. Бодвар Бярки и Браги не продумваха — мъжете често се държат така при подобни случки. Просто никой не отделяше поглед от очите на другия. Онзи с кожата от кафява мечка леко побутна с пръта Бярки и го накара да седне. Белязаният отпусна длани на веслото си. Браги изсумтя развеселено и прибра ножа в канията. И той седна при своето весло. Вали се надигна и отиде на мястото си срещу него.

Браги заговори, без да сдържа гласа си:

— Казах ти, че е добре оръжията да ти бъдат подръка. Ако носеше ножа си на кръста, можеше да го изкормиш.

Вали кимна. Срамът се смесваше с облекчението и все пак си помисли: „Нали се размина, без никой да бъде изкормен… поне засега?“ Ако бе държал нож, сега щеше да има един мъртъв берсерк и кръвна вражда. А можеше да потръгне и по-зле — берсеркът да му отнеме ножа. Вали знаеше, че няма как да се мери по сила със седящия зад него великан. Озърна се към брега. Адисла го гледаше разтревожено. Той изви глава към берсерка и вдигна рамене. По устните й прочете думата „внимавай“ и кимна.

Мъжете не продумаха повече, а хванаха веслата — по-скоро за да се разкършат, защото въжетата на голямото платно бяха опънати и корабът се понесе извън залива. Вали вдигна ръка да се сбогува с хората на брега, гледаше как те се смаляват, но побърза да се съсредоточи в ритъма на гребането.

Скалдите наричаха тези кораби „морски жребци“ и наистина му се струваше, че жива сила се е устремила напред. За малко Вали забрави навъсения великан зад себе си, но се огледа неволно. Обезобразеният мъж се бе вторачил право в него. Май започваха да му се въртят глупости в главата… Накъде другаде да гледа?

Браги долови движението на момчето и му намигна, после промърмори:

— Недей да ми сочиш белязания, посочи ми онзи, който му е направил белезите.

Вали се подсмихна. Каза си, че Браги е свестен човек, който му желае само доброто. Честен, прям и храбър. Да не беше и толкова досаден…

Очакваха плаването да продължи три дни — дни, запълнени със скучни истории, познати съвети и дотягащи шегички от устата на стария воин. Браги го отърва от берсерка и така извоюва малка победа. Младежът беше готов да признае, че наистина трябваше да носи ножа си. Но победата си оставаше малка. Въпреки самодоволната усмивка на Браги случката не означаваше, че всичко казано от него е вярно и сега има правото да го наставлява снизходително през идните дни.

Вали се сети за търговеца, с когото се запозна преди две години — Велес Либор от Рерик в източните земи, който пътуваше на север с намерението да отиде при народа на китоловците. Ето ти подходящ наставник. Знаеше толкова много, бродеше по света с мир, а не за да коли наред, и оцеляваше благодарение на острия си ум. Вали беше готов да се учи от него. Когато търговецът разстла свитъците си, Вали се взря изумен в прекрасните пъстри рисунки и в дразнещите любопитството му завъртулки на писмената. Копнееше да ги прочете, да знае как да превърне мислите си в такива дълги вълни от мастило. А Браги не можеше да го научи на нищо от онова, което Вали искаше да узнае.

Съгледвачи бяха набелязали откъде да минат корабите още миналото лято. Поеха на север близо до брега, почти стигнаха до земите на китоловците и чак оттам се отправиха на запад към Островите в края на света. Е, вече никой не смяташе, че там светът свършва, защото се знаеше, че има още по-богати земи в далечния запад. Щом стигнаха, завиха на юг покрай брега. Вали спеше на дъното на кораба между останалите, слушаше как берсерките мърморят и проклинат, зяпаше звездите и си мислеше за Адисла.

Берсерките не си губеха времето да говорят с него, което го радваше, защото можеше да остане насаме със себе си. Неговите сънародници нямаха очи за красотата на морето. За тях то си оставаше препятствие, източник на храна… и убиец. Обръщаха входовете на къщите си към сушата, за да не поглеждат към водната шир, когато застанат на прага. Но Вали беше омаян от искрящите синьо-зелени оттенъци, от менящите се облаци на хоризонта, от приятната изненада поредната вълна да се разбие в борда и да пусне скумрия в скута му.

В един миг чу вик:

— Островът! Тук ще се вихрим, момци!

Озърна се, но не видя нито земя, нито враг. Браги докосна ръката му.

— Ти си гледай веслото, господарю. Недей да умуваш какво ще стане, щом слезем от кораба.

Вали кимна, но не можеше да спре да мисли, че скоро ще убие първия си враг или ще бъде убит от него. Щеше му се вече да е извадил меча. Припика му се и стана от сандъчето. Не беше единственият. Гледката почти го разсмя — десетина мъже пикаеха един до друг през борда, същото правеха и онези на двата придружаващи ги кнара, сякаш изпълняваха някакъв ритуал.

Пак се взря в търсене на суша, но виждаше само морския простор. Не, все пак се мержелееше нещо — плоско тъмно петно в смътната далечина. „Това е то. Това е…“

Издърпаха веслата навътре и ги подредиха по дължината на кораба. Предводителят на берсерките — онзи със странната тояга, натрупа купчинка от камъните, служещи за баласт. Добави съчки и трески, за да разпали огън отгоре. Окачи котле на триножник над пламъците и го напълни с вода от мях, после започна да сипва вътре нещо от отворена торба.

Вали отиде на кърмата и извади меча и шлема си от бурето, в което се пазеха. Заради тревогата всяко движение му се струваше неестествено, все едно околните го наблюдаваха придирчиво и не го одобряваха. И други вадеха оръжията си. Не бяха настроени за приказки. Берсерките само мънкаха в брадите си, кълняха и заплашваха врагове, които засега не се виждаха никъде.

Сипваха от котлето в голяма купа, която мъжете си подаваха, опразваха я набързо и пак я пълнеха. По едно време се озова в ръцете на Вали. Той погледна чорбата с разни бучки и спаружени петнисти гъби, които приличаха на човешки уши. Даде купата на следващия берсерк, без да сръбне от нея, а онзи започна да гълта лакомо.

Чак когато всички берсерки опитаха чорбата, сложиха пак веслата и загребаха към брега.

Предводителят застана на носа, стиснал тоягата с железните халки. Заудря с нея по дървото в ехтящ ритъм. Берсерките пък тропаха с крака, без да прекъсват гребането.

— Один! — изрева предводителят.

Берсерките отвърнаха в един глас:

— Означава ярост!

— Один!

— Означава война!

— Върховният отец! — нададе вой предводителят.

— Могъщи в битката!

— Върховният отец!

— Окървавени мечове!

— Один!

— Означава бяс!

— Один!

— Означава смърт!

Берсерките виеха и блъскаха чела във веслата, плюеха и псуваха, докато тласкаха кораба към сушата. Предводителят удряше с тоягата, желязото дрънчеше, а той бълваше думите с писък.

— Хора на Один!

— Ние сме хората на Один! — изкрещяха неистово берсерките.

— Хора на Один!

— Ние сме хората на Один!

През страха и вълнението думите нахлуваха в съзнанието на Вали като нещо повече от названия. Дивият напев им вдъхваше живот и създаваше видения — Один се бори с вълка Фенрис, копие в ясното синьо небе, бесилки и кланета, огън и кръв. Напорът на веслата не отслабваше, колкото и да се съмняваше Вали, че мъжете биха могли да издържат още дълго подобно усилие. Всъщност корабът ускоряваше, въпреки че мнозина от тях надигаха рогове, които едно момче пълнеше от огромна стомна. Вали се чудеше как изобщо я вдига, камо ли да я разнася из кораба, без да излее и капка.

Браги се задъхваше, но му извика:

— На твое място щях да си пийна. Пивото напоява храбростта и я кара да расте!

Вали го послуша, откачи своя рог от колана, подложи го под стомната и отпи малко. Не се насили да преглътне повече, започна да му се гади от напрегнатото очакване, а не от клатушкането на кораба. А берсерките продължаваха да врещят сквернословия и обещания към своя бог.

Вали пак погледна през рамо — зад него синьото се сменяше със зелено, после се мярна и бяло. Бряг. Всичко се разтресе, той политна назад и се стовари по гръб на баласта.

Набрал скорост от неистовото гребане, корабът зачегърта по брега с никому ненужна сила. Вали помисли, че са късметлии, щом корпусът не се сцепи. Търкулна се настрани припряно, за да не го стъпчат берсерките. Никой от тях не носеше щит, нито дори броня или шлем. Просто размахваха брадви и копия, а предводителят им носеше меч и тоягата си.

Младежът се озърна да види кого нападат, но не съгледа нищо, освен слънчева широка ивица от ситен пясък, над тучните ливади прелитаха птици. Нямаше никакви врагове.

Берсерките навлизаха тичешком в острова, докато по-нормалните воини още скачаха от другите два кораба.

— Хайде — подкани го Браги. — Нападаме от другата страна, за да ги изненадаме. Ти върви напред, аз съм твърде стар да препускам дотам. И помни — хубави жени и здрави мъже. Такива роби търси. Останалите ги убивай, за да се боят тукашните от нас следващия път.

Вали слезе на брега, обзет от необичайно чувство — стъпваше на чужда земя за пръв път в живота си. Искаше му се да поспре, да разгледа, да определи по какво това място се различава от родния край, но знаеше, че не бива.

Продължи нататък с тълпата от воини с шлемове, слезли от двата кнара. Всички те носеха и щитове. Островът беше плосък и не особено дълъг, засега не успяваше да зърне постройки. Изкачиха припряно нисък рид и попаднаха на първите трупове — четирима старци в поле с лехи. Възрастта им личеше по бялата коса, не по лицата. Жертвите бяха обезобразени и накълцани.

Вали ги сметна за роби — носеха твърде невзрачни дрехи, а двамата, чиито глави още бяха цели, бяха с обръсната коса над челата, затова пък с дълги кичури отзад. Вали предположи, че това е знак за възможно най-ниското им положение. Около тях бяха разхвърляни мотики и гребла, твърде много за четирима. Вали се запита защо просто не са седнали на земята да чакат да бъдат отведени. За какво му е на някой роб да се бие за своя господар? Скоро обаче разбра какво е станало. Сети се за крясъците и онези гъби в чорбата, за бесния устрем към брега. Никой не би могъл да се предаде на берсерките. Хората на острова трябваше да се бият, да бягат или да умрат. Другите роби бяха избягали, оставяйки старците да срещнат смъртта си. Той поклати глава. Ако берсерките бяха толкова настървени за кръв, едва ли щяха се върнат с ценна плячка от този набег. Понякога робът е по-скъп от златото.

Вали пак се затича нагоре по полегатия склон. Отначало му се причуваха писъци на чайки, но щом доближи, различи звуците. Пищяха хора — пронизително и отчаяно, отвръщаха им гърлени, разпалени вопли. Вече се издигаха пушеци.

Близо до брега имаше село от петнайсетина къщи. Порази го необичайната им форма. Различи две големи постройки, каквито би могъл да притежава някой крал, но колибите около тях бяха мънички и кръгли. „Ама че са сбъркани“ — рече си той. Трябваше да са квадратни. Досега не бе виждал нищо подобно. Беше толкова странно и вълнуващо, че веднага му се прииска да влезе в някоя и да я разгледа.

Чак тогава обърна внимание на хората. Рядко бе зървал толкова много на едно място, и то само мъже, обзети от паника пред размаханите брадви на берсерките. Малцина опитваха да се съпротивяват, повечето се щураха насам-натам.

Постоя на хълма, гледаше как колибите горяха и как берсерките съсичаха хората. Всички врагове приличаха на роби с тези чудато обръснати отпред глави и дългите коси отзад. Нямаше как да не забележи, че берсерките не си правеха труда да търсят плячка. Това го подсети да погледне най-голямата сграда, онази с кръста на покрива. Сигурно беше някакво светилище. Ако имаше какво да вземе оттам, най-добре беше да го стори още сега, преди от цялото село да е останало само пепелище.

Браги го догони и го тупна по рамото.

— Княже, искам те с оръжие в ръка.

— Не ми се вярва да е нужно — възрази Вали. — Никой не ни се опълчи.

— По-добре ще е да носиш нещо остро, ако нашите поклонници на Один останат недоволни, че вече няма западняци за клане. Като видят меча ти, ще си спомнят на чия страна се бият.

Вали клатеше глава, не му се вярваше, че чува тези думи. Все пак измъкна меча си от ножницата. Добро оръжие — заточен само от едната страна сеакс, който му бе изпратен от неговия баща. По-скоро беше твърде голям нож, а не истински меч — здрав, къс и прав. Притесняваше се от този меч, предпочиташе по-обикновено оръжие. Реши да остави щита си на хълма. Защо да го мъкне, щом и отдалече си личеше, че в боя с тояги срещу някой от братята на Адисла е по-застрашен, отколкото тук?

Каза си, че е поучително да се види какво може да причини паниката на хората. Някои западняци бяха успели да избягат по брега, но други, пощурели от страх, плуваха навътре. На Вали не му се вярваше да оцелеят. Вече знаеше много за морето и бе наясно, че в протока между острова и голямата суша теченията са прекалено силни.

Доближи голямото здание. Оказа се още по-високо, отколкото му се стори отдалече, с изрязани високи тесни прозорци в дебелите трупи, от които се състояха стените. На земята отпред имаше парчета от каменна плоча, която берсерките бяха строшили. Изкусно издълбан кръст в окръжност, широк около две педи. Вали хареса красотата му и почти беше готов да си го отнесе у дома.

Берсерките блъскаха по вратата на храма, но не успяваха да я разбият, само викаха и дърдореха. Един от тях донесе запален факел от горяща колиба наблизо.

— Кажи му да не го прави — обърна се Вали към Браги.

Старият воин дори се стресна малко, не беше свикнал момчето да има мнение за каквото и да било. Рече си, че князът много прилича на баща си, когато дава заповеди.

— Пусни факела! — извика Браги.

Берсеркът дори не го погледна, а метна факела, но за късмет сламеният покрив беше твърде висок и стръмен. Факелът падна на земята.

Телохранителят изви глава към Вали и вдигна рамене. Приближиха се неколцина селяни от Ейкунд. Водеха местен мъж с обръсната отпред глава, когото бяха съблекли гол. Бутнаха го грубо към светилището.

— Кажи им да отворят!

Пленникът беше стар и скован от ужас. Той само се смъкна на колене, събра длани и замънка.

— Отвори вратата, женчо, иначе ще ти прережа гърлото! — изръмжа Хролейфр, чиято къща беше на склона над дома на Диса.

До този ден Вали го смяташе за благ човек. Често помагаше на Диса да отнесе нещо за продан на пазара и беше изкусен резбар. Но сега същият нож, с който майстореше корабчета и фигурки, опираше в шията на стареца.

— Как да ти отвори — обади се Вали, — като са залостили вратата отвътре?

Хролейфр сви рамене и закла пленника. Кръв пръсна във въздуха и оплиска селянина, старецът падна по лице и краката му заудряха по земята.

Хролейфр се обърна към другите и извика:

— Вижте ме как ръся кървава роса по вражеските воини!

Всички се разсмяха и запляскаха с ръце. Вали го гледаше изумен от самохвалството му. Жертвата беше старец. Доста по-трудно би заклал прасе. В това ли беше същината на всички истории за слава и победи? Да убиваш изнемощели хора, които се молят за живота си? Вали искаше да приключат по-бързо, за да се върнат на корабите. Трябваше да се промъкне веднага в храма. Ако имаше плячка за разграбване, може би всички щяха да забравят за безсмислените убийства.

Писъците стихваха. Който можеше да тича, вече бе избягал, а повечето берсерки се бяха впуснали в гонитбата. Сред подпалените къщи за малко настана тишина. Вали вдиша дълбоко. Миризмата на дим в хладното лятно утро му се стори чудесна.

Нямаше как да стигне до покрива, нито как да се справи с вратата. Нямаше и време да копаят под стените. Защо да не се вмъкне през някой прозорец? За останалите мъже щеше да е твърде тесен, но в сравнение с тях той беше дребничък.

— Браги… — кимна Вали към един прозорец. — Погрижи се никой слабоумник да не подпали храма, докато съм вътре.

Телохранителят приклекна и младежът стъпи на раменете му. Така Вали можеше да докосне тесния перваз на прозореца, но не и да се хване за него.

— Застани на главата ми — предложи Браги и си намести шлема.

Вали успя да стигне и с другата си ръка до пролуката, за да се издърпа нагоре. Вмъкна едното си рамо, изви се, оттласна се с крака и накрая скочи на масата, която беше точно под него.

Виждаше добре вътрешността на храма в светлината от четирите прозореца. Отначало възприемаше само цветове — златно и сребърно, голямо бродирано парче плат на стената отдясно, залостената врата отляво. Очите му се нагодиха и той забеляза четирима мъже със същите чудато бръснати глави. Двама държаха големи свещници, третият — наглед тежък сребърен кръст. Само четвъртият, момче на неговата възраст, нямаше нищо в ръцете си. Чак сега Вали си спомни, че бе оставил оръжието си отвън.

Мъжете не му се нахвърлиха и той си рече, че това е глупаво — нали ще отвори вратата, ако не го повалят? А те си стояха и крещяха насреща му. Дори различи познати думи в особената им реч.

— Господи, спасителю, помогни.

Онзи с кръста го протегна напред, размаха го и каза нещо, което Вали не разбра:

— Сатана!

Затова пък схвана следващите думи, колкото и необичайно да бяха произнесени.

— Бягай от мен!

Тези да не му правеха заклинание? Нямаше чувството, че го омагьосват. Навън пак се надигна гълчава и той дочу откъслечни викове:

— Изгори… Один… Кървав лебед!

Вали изопна рамене. Не слезе от масата, защото искаше да изглежда висок, да подчертае кралското си потекло. Четирима мъже, способни да работят, и немалко сребро. Добра плячка. Но първо трябваше да ги подчини без оръжие. Разполагаше само с думи, а знаеше, че те няма да разберат и половината.

— Вие трябваше да бягате — започна Вали. — Пред тази врата са се струпали вълци и мечки. Искате ли да ги нахраня с вас?

Скочи от масата, отиде до вратата и понечи да я отвори.

Мъжете пак задърдориха, но не го нападнаха. Нещо издрънча на пода — неговият сеакс. Вали погледна оръжието и махна пренебрежително към него.

— Нямам нужда от това, ако сте разумни. Според мен е по-добре да бъдете роби, а не мърша.

Един от тях заговори и Вали разбра думите:

— Нашествие от морето. Ръката на Сатаната.

Пак тази дума.

— Просто добър кораб и благословията на боговете — възрази Вали.

— Един бог — каза мъжът. — Христос Исус.

И посочи везания плат.

Вали се вгледа. Необикновено, но хубаво изображение на Один, окачен на дърво, с пронизан от копие хълбок. Предположи, че показва как богът е търсил мъдрост при извора Мимир, където пожертвал едното си око срещу знание. Но ако тези тук бяха хора на Один, защо не кипяха от ярост, защо нямаха желание да се бият? Не би могъл и да си представи как ще влезе в свещено за берсерките място и ще излезе жив оттам.

— Той е на наша страна, а не на ваша — натърти Вали. — Оставете оръжията и се предайте. Аз ви предлагам закрила. Ще се закълна.

Поне една дума май ги накара да се замислят.

— Закрила…

Мъжете се спогледаха. Сложиха тежките сребърни предмети на пода и коленичиха, после събраха длани и замърмориха. Ударите по вратата ставаха все по-силни. Вали доближи мъжете в храма.

Единият още държеше нещо продълговато, което приличаше на дебело парче кожа. Вали протегна ръка да го вземе, но онзи стискаше здраво и Вали се почуди защо ли го цени повече от среброто. Отиде до масата, където имаше подобно парче. Разгледа го отблизо. Три от страните му бяха по-светли от четвъртата. Личеше, че се състоят от притиснати една в друга тънки ивици. Тъкмо реши да остави предмета на масата и той се разтвори. Сега видя, че вътре има много листове като онези, които Велес Либор носеше. Целите бяха запълнени със завъртулките на писмената, имаше и чудесни рисунки. Изведнъж му хрумна, че тези роби могат да го научат да пише. Щом хартиите им бяха толкова скъпи, сигурно умееха да ги четат.

— Господарю!

От прозореца надничаше лице.

— Ей, Браги!

— Кажи, господарю.

— Как се покатери там?

— По стълба.

Вали прихна.

— Ако я бяхме потърсили по-рано, нямаше да ти стъпвам по главата. Ще отворя вратата. Погрижи се никой — чуваш ли, никой! — да не стори зло на робите, които плених. Те са мои. Ще набиеш ли това в чутурите на онези заслепени от Один малоумници?

— Ще се опитам, господарю.

— Тропни по вратата три пъти, когато си готов.

Вали знаеше колко опасно може да стане, щом отвори вратата. Взе меча си от пода и потупа по ръката стареца, който стискаше дебелото парче кожа. Той беше най-безполезен като роб и можеше най-лесно да се прости с живота си.

Скоро чу тройното почукване по вратата и вдигна тежкото резе. В църквата нахлу светлина, двама берсерки профучаха край него, размахали копия и запалени факли.

— Не! — кресна Вали, но закъсня.

Двама от новите му роби паднаха пронизани. Най-младият се опита да избяга, повлякъл стареца след себе си.

— Не ги убивайте! — извика Вали.

За късмет двамата се натъкнаха на Браги и селяните, които просто ги събориха на пода.

— Сребро! — обяви гръмогласно Вали и това беше достатъчно останалите му съратници да нахълтат в храма.

Чудеше се как да спаси оцелелите пленници. Инстинктът го накара да ги подгони пред себе си нагоре по склона към корабите. Подвоуми се дали да не ги пусне, но възможността да изучи писмената го примамваше, в това виждаше ключа за издигането на своето кралство, щом му дойде редът да властва. Пък и досега бе срещал твърде малко чужденци, искаше да поговори с тях. Очакваше, че може да научи интересни неща.

Щом изкачиха ниския рид, той си взе щита и погледна назад. И църквата, и всички малки колиби горяха. Долу събираха добитъка и го подкарваха към тях. Двамата му пленници хлипаха. Вали пак си помисли, че няма начин да не са роби с тези груби дрехи и обръснати над челата глави. Но сигурно и робът може да се привърже към някое място…

Отново почувства колко омайваща е гледката — блещукащият под слънцето океан, дебелата ивица пушеци, простряла се към голямата суша като приказен мост, дори пламъците. Пред такава красота не му беше лесно да си спомни, че гледа опустошение.

Когато се добра до корабите, завари там само петимата, които бяха останали да ги пазят.

— Добра ли е плячката? — веднага попита някой.

Вали само посочи робите с меча. Стражът кимна.

— Единият е малко престарял, но за другия ще платят доста добре в Каупанген.

Говореше за големия южен пазар, за който Вали само бе слушал. Но тези пленници нямаше да бъдат продадени там.

— Те са мои.

— Зависи какво ще решим при подялбата — вдигна рамене стражът.

— Те са мои — натърти Вали. — Аз се постарах да им запазя живота, другите искаха само да убиват.

Събеседникът му повторно сви рамене и седна на пясъка.

— Да чуем какво ще кажат берсерките…

Свечери се, преди всички да се върнат. Вали седеше до огъня и гледаше как качват овцете и кравите на корабите. Нямаше други роби. Чак не му се вярваше в какво хабене на време се превърна набегът. Струпаха плячката от църквата на купчина заедно с бъчвички вино, които обаче скоро бяха отворени. Някои дори донесоха сено — повече, отколкото беше нужно за животните през краткото плаване към дома.

Берсерките не доведоха пленници, но бяха взели няколко шепи монети и сребърни блюда, носеха и десетина заклани гъски.

Към края на деня тези мъже се бяха променили. Нямаше ги ревящите зверове, които скочиха толкова настървено от кораба. Сега изглеждаха вяли, дори немощни, продумваха рядко, зачервените им очи се взираха ядно в огъня.

— Господарю…

— Казвай.

Браги го буташе по рамото.

— Не ме ли чуваш? Време е да отплаваме. При отлив има брод от голямата земя до този остров. Трябва да се махнем. Пожарите може да са привлекли вниманието на хората там и има опасност да ни нападнат, ако се застоим прекалено дълго.

— Щом е тъй, защо подпалихме всичко?

— Какво?!

— Пожарите ни издават и нямаше защо да ги палим, нали? Щеше да е по-добре, ако бяхме ограбили това място потайно.

— Берсерките си искат пожарите — завъртя глава Браги.

Влачеха или хвърляха животните, връзваха ги нагъсто и накрая бордовете останаха да стърчат опасно ниско над водата. За някои от най-едрите говеда нямаше място. Заклаха ги и вързаха труповете им зад корабите. Щяха да ги влачат през морето, стига да издържат въжетата.

Вали чакаше с робите си да се качи на дракара. Кормчията оглеждаше всичко и броеше на пръсти.

— Няма място за тия двамата — отсече той.

Вали се вторачи в него.

— Ще им намериш място. Те са мои роби.

— Господарю, искаш да свалим от кораба ценни животни. Момчето ми се вижда болнаво, а мъжът е твърде стар, за да работи добре.

Вали отново се зачуди дали да не ги пусне. Докато доведат потеря, корабите отдавна ще са изчезнали безследно в морето. Напомни си обаче кой е и какъв е. Толкова време прекарваше край огнището с Адисла и другите селянчета, че понякога забравяше.

— Князете имат нужда от специална прислуга.

— Господарю, аз…

Писък прекъсна кормчията — старецът тупна на брега.

В светлината от огъня Вали зърна лъщящо острие на нож, насреща му блеснаха кървясалите очи на белязания берсерк Бодвар Бярки. След едва доловимо движение момчето също извика и падна.

— Край на препирните, княже — отрони берсеркът.

Едва се крепеше на краката си, изглеждаше муден, но бе наръгал за миг и двамата пленници.

За пръв път в живота си Вали изпита неистов гняв, дори подтик да убива, но го прониза и леден повей. Това не беше яростта, която избухва, а нещо потайно и пълзящо, истинско и натрапчиво като миризмата на дим над лятна ливада. Вали се уплаши от силата му. Щеше да си отмъсти. Непременно. Не беше намерение, а неоспорим факт, неизбежен като падащата нощ, безбройните звезди и студеното тъмно море. Не бе стигал до такава омраза досега и чувството почти го опияняваше.

Другите стояха наоколо, лицата им бяха застинали в очакване. Вали нямаше намерение да им даде каквото жадуваха — нито щеше да поиска отплата от Бодвар Бярки, нито щеше да го предизвика. Той се усмихна на берсерка и му каза:

— Няма да те забравя.

Бодвар Бярки само изсумтя, уви се в наметалото си и се качи на кораба.

Вали се наведе над стареца. Мъртъв. Отиде при момчето. Още дишаше, но беше силно пребледняло. И то беше на прага на смъртта. Прегърна го, за да му даде някаква утеха. Момчето отвори очи. Вали очакваше укор или ненавист, но откри друго в погледа му. Разбиране, съчувствие, дори жалост. Тръпки го побиха.

Момчето изрече дума, която Вали разпозна:

— Бог.

„Май нямаше голяма полза от него, а?“ — рече си Вали, но не отвори уста. След малко момчето вече не дишаше.

Вали се качи на един от двата кнара. Не беше в настроение да търпи берсерките още няколко дни.

Седна безмълвно до едно весло и се заслуша в историите за набега, които мъжете наоколо си разказваха. Селянинът Хролейфр се хвалеше как се изправил срещу вражеския предводител и го посякъл. Не добави, че старецът беше гол, на колене и се молеше да бъде пощаден. Други разправяха как влизали в схватка с по двама-трима наведнъж, но пропускаха неприятния факт, че противниците им нямаха оръжие. Вали се стъписа най-много от това, че те явно си вярваха.

Когато се отдалечиха от брега, той погледна към дракара. Единственият западняк, когото берсерките бяха довели жив на брега, сега висеше обесен в чест на Один и в знак на благодарност за благополучното завръщане. Вали гледаше как обесеният се клатушка и краката му подритват сякаш в напразен опит да избяга. Тогава реши, че никога няма да потърси помощ от този бог. Смяташе, че неговите поклонници го позорят.

— Мразя те, Один — изрече, — и ще ти се опълчвам в делата ти.

Незнайно защо му олекна и той напрегна гръб над веслото. Съсредоточи се в ритъма на гребането и усилието пропъди мислите.