М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (13)

13.
Хората на краля

Около час след като мъжете легнаха да спят, Вали реши, че е безопасно да слезе. Тъкмо бе притъмняло в късия отрязък на нощта, вместила се между дългите дни на северното лято. В тъмните дълбини на небето се виждаше само тънък полумесец. Вали си представяше луната като окото на сънлив бог. Докато се затвори напълно и пак се отвори широко, Адисла ще е мъртва, ако той не успее.

Задачата му не беше проста. Трябваше да открадне поне едно седло и юзда, без да събуди спящите, и след това да отиде при конете. Не беше трудно да ги хване, защото спрелите за отдих пътници винаги спъваха животните, като връзваха преден крак за заден. Знаеше обаче, че конят може да се възпротиви, и то шумно, ако непознат ездач се опита да го оседлае.

Спусна се по склона колкото можеше по-тихо. Нямаше как да се прикрива и луната го осветяваше безмилостно, затова разчиташе двамата да спят дълбоко.

Позна и другия, когато ги доближи — Ори, един от воините на баща му, когото бе виждал при редките си появи в двора на Аутун. Умът му се отърсваше от умората и вдишания дим, затова се запита защо са избрали да пътуват по суша през лятото. Случваше се търговци да постъпват така, за да избегнат пиратите, правеха го и пастирите, и онези, които не можеха да си позволят да плават. Но почти всеки, който имаше избор, предпочиташе морето. Чак когато реките и езерата замръзнеха, пътуването по суша ставаше по-бързо. Човек трябваше да е луд или омагьосан, за да ходи, щом може да опъне платната.

Вали се прокрадна до жаравата на огъня и намери седло и юзда. До този миг не се бе замислял колко метал има по тях и дали няма да издрънчат, щом ги помръдне. Така иззвънтяха и изскърцаха, че заприличаха не на конски такъми, а на музикални инструменти. Рече си, че ако беше истински крадец, щеше да е най-лесно да убие спящите. Накрая се отдалечи предпазливо към пасящите коне.

Животните бяха обучени добре и Вали успя да доближи единия як и нисък кон, който наглед би издържал дълго пътуване. Оседла го възможно най-бързо, като все се озърташе към спящите. Конят не издаде друг звук, освен кратко недоволно изпръхтяване, когато затегна ремъка на седлото. Вали се наведе да разхлаби възлите на въжето, свързало левите крака на животното. И докато се изправяше, усети ръка на рамото си.

— Княже, както се прокрадваш, някой ще те сбърка с човек вълк.

Вали се извърна стреснато към ухиления Хогни. В първия миг не знаеше какво да каже.

Вестоносецът прекъсна мълчанието със смях и подвикна:

— Ори, дай на княз Вали да си пийне, сигурно е прежаднял след толкова ходене.

Ори разпалваше огъня. Махна им и извади мях с вино. Гаденето пак присви Вали, вкусът на дим от билките на Диса отново пълнеше гърлото му. Отчаяно му се искаше да тръгне веднага, но имаше нещо по-силно от естественото желание да изпълни задачата си. Трудно се сдържаше да не хукне на север. Знаеше си, че му е наложено заклинание.

— Нямам нужда от пиене, просто ще взема коня — отсече Вали.

— Отпусни си душата, княже. Имам добра новина за тебе — твоят баща не иска да убиваш никакви мъже вълци.

— Ти каза друго в залата на Двубрадия.

— Вярно. Но казаното в зала не винаги съвпада със случките навън.

— Не те разбирам.

— Беше заблуда.

— Кажи правилната дума — лъжа. На мъжа не подобава да лъже.

Главата на Вали се размътваше. Желанието да тръгне ставаше неустоимо.

— Носех послание, но то не беше от твоя баща. Изпрати ме кралица Ирса, твоята майка. Така си е, не подобаваше на мъж, защото беше от жена.

Вали съсредоточи погледа си в Хогни, опитваше се да стори същото и с мислите си.

— И откога майка ми се занимава с делата на баща ми?

— От около четири години — промърмори Хогни и пристъпи от крак на крак, сякаш се боеше тревата да не разнесе тайната из долината. — Баща ти е болен.

— Що за болест е неговата?

Сърцето на Вали се разтуптя. Нима щеше да наследи кралство? Тогава можеше да прати тези двамата обратно при Двубрадия с искане да освободи Адисла незабавно, иначе ще види бойните кораби на Ордата край бреговете си още преди следващата зима.

Хогни мълчеше.

— Чакат ли го да умре?

Вкусът на билките се засилваше в устата му, гъделът в гърлото ставаше непоносим.

— Не го чакат.

Вали отгатна какво се крие зад пестеливите думи.

— Лудост ли е?

Пак нямаше отговор. Значи беше лудост. Вали бе чувал слухове, но ги тълкуваше като опит на хората в Рогаланд да се успокояват, че няма заплаха откъм войнствения им съсед. Човек можеше да чуе подобни приказки за всеки крал.

Князът се замисли и попита:

— И какво се иска от мен? Какво трябва да направя, за да угодя на майка си?

— Върни се у дома, в кралския двор, това е.

— Можела е просто да ме повика.

— Така няма да събудим подозрения у никого — обясни Хогни.

— Какви подозрения?

— Случват се неща, които нямам право да обсъждам. Нека кралицата ти ги съобщи. На половин ден път западно оттук ще ни пресрещне кораб, с който ще се прибереш.

Вали кимна. Още искаше да вземе кон, но знаеше, че трябва да си послужи с измама.

— Добре. Ще дойда с радост. Само да поседна край вашия огън и да пийна нещо.

Настани се до огъня и те му предложиха остатъците от печен заек с парче корав хляб. Гнусните напъни за повръщане го мъчеха, но той се насили да хапне и да премълчава привичното „благодаря“, което Диса бе набила в главата му. Благодарностите подхождат на селяните, не на князете. Щеше да властва някой ден над тези мъже и разбираше твърде ясно, че кралете смятат тези неща за свое право.

Когато се нахраниха, другите двама взеха с пръсти по щипка сол, плюха и хвърлиха солта на земята с думите „За очите на Локи“.

Прозвуча му странно. Помисли, че от всички богове Локи е най-интересният. Лукав бог, който надхитря останалите. И досега Вали слушаше с удоволствие приказките за неговото хитроумие. Дори му беше смешно, че Локи е убил красивия бог Балдур само защото бил досаден. Вали беше още малък, когато се разсмя на историята как Локи успял да остави Балдур в подземния свят, като отказал да жалее за него. И Браги го наби.

— Може би харесваш толкова онзи коварен гадник, че искаш да споделиш и мъките му? — укори го Браги. — Вързали го на една скала за злодеянията му. Искаш ли и аз да те вържа?

Тогава Диса прибра Вали в къщата си и го утеши.

— Не бива да се смееш на всичко смешно. Поне не на глас.

Запита се как ли е Диса в този миг. Чак не му се вярваше, че не остана да й помогне, надяваше се тя да се е опомнила. Струваше ли си да извърши този ритуал? Въпросът сякаш се разпадна в ума му, щом почувства нуждата да се озърне на север. Трябваше да отиде там. Но първо щеше да мисли само за измамата, как да подлъже тези двамата.

— Как ме намерихте тук? — обърна се към Ори, който се засмя.

— През лятото има само един път на север и рядко някой минава по него. Търговците предпочитат морето. Щом реките замръзнат зиме, можеш да проправиш стотина преки пътеки. Тогава трудно би намерил своя човек вълк. А през лятото има само един път, където да причаква хората, пък и пътниците са малцина. Но сега е по-добре да мислиш как да му се изплъзнеш, а не как да го издириш.

— Щом е толкова лесно да бъдат намерени мъжете вълци, защо ли господарят Аутун още не го е направил? — подхвърли Вали.

Хогни махна с ръка.

— Кралят си има други грижи.

Вали си замълча. Знаеше, че през лятото мъжете вълци би трябвало да слязат от планините. Елените бяха сити и жизнени, както и останалият дивеч. Ловът без лъкове и капани беше мъчно занимание, а се говореше, че мъжете вълци си набавят храна с голи ръце. Всеизвестно беше, че са най-опасни за пътниците през лятото — една от причините никой да не се захване сериозно с тях толкова дълго. В това хубаво време кралете пътуваха с кораби. Само бедняците, глупаците и бандитите си патеха от нападенията на онези диви същества.

Гаденето го разтърси изведнъж, все едно въображаемата жаба в гърлото му беше жива и напираше да изскочи. Захвърли костта, която оглозгваше, и с голямо усилие се застави да не повърне.

— Блед си, господарю — разтревожи се Ори. — Не ти ли хареса нашата гозба?

Вали се овладя.

— Сега ще продължим към дома — нареди той.

— Не си отспахме, господарю.

— Аз си отспах. Тръгваме веднага.

Двамата не се оплакаха, станаха и сложиха такъмите на конете. Вали пък се бореше с гаденето и ги засипваше с въпроси за земите на Ордата. Вярно ли е, че баща му има питомни вълци? (Знаеше, че това са бабини деветини.) Търговците от изток още ли идват при Ордата? Момичетата още ли са толкова хубави?

— Ако се вярва на мълвата, господарю, ти си се захласнал по онази селянка!

Вали се усмихна престорено. Насочи разговора накъдето искаше.

— Тя ми е полезна в надлъгването с Двубрадия. Колкото по-равнодушен съм в очите му към неговата дъщеря, толкова по-богата ще бъде зестрата.

— Хитрец си ти, господарю! — прихна Хогни. — Разправят, че никой от северните земи не можел да те надиграе на „Кралска маса“.

— Няма да ме надиграе и южняк — изтъкна Вали, защото хора като спътниците му харесваха самохвалството. — Сега ми доведете коня.

Хогни отстъпи коня си на принца, без да гъкне.

Вали се взираше в Ори, който тъкмо се мяташе на седлото. Жилав мъж без броня, носеше само шлем и копие. Можеше ли да му избяга с непознат и вероятно ненадежден кон? Едва ли.

— Този кон смърди — оплака се Вали. — Дай ми твоя, Ори.

Мъжът го изгледа косо.

— Господарю, от този се носи същата смрад.

— Искам коня, не спор. Слез от седлото.

Вали се вторачи в очите на Ори, който за миг зърна в княза сянката на крал Аутун. Побърза да стъпи на земята и в същия миг князът блъсна със своя кон задницата на неговия. Животното отскочи и просна Ори по гръб. Вали грабна поводите му, срита с пети своя кон и препусна, отвеждайки и двете животни. Отдалечаваше се стремително, без да погледне през рамо.

Двамата се разкрещяха подире му.

— Господарю, осъждаш ни на смърт!

— Не можем да се върнем без тебе.

— Ригир са обречени…

— … все едно вече са мъртви!

Той не се обърна, продължаваше нагоре по долината и гаденето отслабна. Прецени, че ще им избяга. Разполагаше с два коня, имаше сили след отдиха, а щяха да го гонят пеша недоспали хора.

Изкачи склона и се озова на широко било над хълмове, които се простираха към далечните планини, а точно под него имаше фиорд. Да продължи ли по билото, или да се спусне на изток? Подкара конете първо на изток, после на север. По-силно ли беше гаденето, когато пое в една от посоките? Не можа да определи.

Остави конете да забавят ход на билото и се върна мислено в къщата при майка Диса.

Тя бе издълбала руната Ансуз, в която вложи вярата си. Вали си представи руната, дори я очерта във въздуха с ръка — едната линия отвесна, другите две под ъгъл. Подхвана напев, какъвто бе чул от Диса.

— Кой съм аз? Мъж. Къде съм аз? Сред хълмовете на север.

Успя само да осъзнае колко е смешен. И все пак нещо се случи. Конят му се препъна. Животното беше твърде запотено. Отначало Вали допусна, че наблизо има свръхестествена сила — нали хората казваха, че животните се плашат от тях? Но и другият кон беше плувнал в пот. Огледа се. Светлината беше някак различна. Навлизаше сред дървета. Чак тогава проумя, че е пропътувал голямо разстояние. И двата коня се нуждаеха от дълга почивка. Скочи от седлото и ги поведе към най-близкия поток. Имаше достатъчно трева за паша, но самият той нямаше какво да яде. Все едно. Едва усещаше гаденето, но беше удобно съвпадение да не разполага с храна, когато бездруго не можеше да хапне.

Дори не помисли за огън заради преследвачите зад гърба си, затова напои конете, свали седлата и юздите им, спъна ги и зачака. Не се опита да поспи, нито да отвлече мислите си от студа, от гаденето и глада. Някакъв инстинкт като че му подсказваше, че страданието е дар, който може да поднесе на боговете. Никога не бе откривал смисъл в приношенията, в отрупаните със злато погребални кораби, в клането на добитък и роби. Но тук чрез умората и неудобството се чувстваше свързан с нещо първично в себе си. Телесните несгоди не бяха нищо пред чувствата му към Адисла. Знаеше, че може да понесе много по-тежки изпитания и любовта му ще го подкрепя.

Сутринта потегли отново, пак си представяше руната. Виждаше как Диса я издълбава първо на дървото, после на ръката си. Виждаше кръвта да капе и отново да оформя руната. Изведнъж усети колко е сгорещен конят под него. Положението на слънцето в небето подсказваше, че е яздил дълги часове. Струваше му се странно да продължава напред толкова решително, но всъщност да не знае накъде е тръгнал. С конете пътуваше несравнимо по-бързо. Вали яздеше през високи проходи, слизаше по опасно стръмни свлачища, намираше бродове през реки и заобикаляше фиорди, но винаги се чувстваше пътник, а не водач. Май насочваше конете, без да се замисля. Имаше признаци, че е избрал вярната посока — захвърлени съсипани обувки край пътеката, понякога следи от колела на каруци и копита.

Рядко се мяркаха хора, само пастири в далечината и тук-там усамотени къщи. Не забравяше да надува рога, когато минаваше край тях, за да не го сбъркат с разбойник, но не спираше. Само нуждите на животните го бавеха и макар че от време на време утоляваше жаждата си заедно с тях, нито веднъж не се нахрани и спеше рядко. Руната на Диса сякаш пробуди нещо дълбоко в него, но жаждата, гладът и умората се съчетаваха, за да притъпят ума му.

Затова нямаше нищо чудно, че не чу как го доближи човекът вълк.