М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (39)

39.
Същността на магията

Адисла беше на острова от месеци. Изненада я доброто отношение на тукашните хора. Не би избрала това място за свой дом — дълга плоска скала, издигнала се над бурно студено море. Но не се сбъднаха и страховете й, че ще я принудят да дели постелята с някой смрадлив китоловец като негова робиня.

Хората се държаха мило — носеха й месо и горчив хляб, дребни плодове и осолено сирене, дори й даваха пиво с резлив вкус. Позволиха й да спи сама в ниска конусовидна палатка с отворен връх, за да излиза димът от огъня. И макар че палатката беше мъничка, дребната старица, на която възложиха да се грижи за нея, наклаждаше огъня толкова умело, че вътре не беше опушено като в някоя от големите къщи в родината на Адисла.

При идването си тук тя преживя голяма уплаха. Стори й се, че целият каменист остров гъмжи от мъже, трийсет или дори четирийсет, всички с животински маски, но не като вълчата кожа, която носеше Фейлег. Тези бяха изкусно сплетени от гъвкави клонки, за да наподобят мечка или вълк, птица, елен или тюлен, и покрити с козина или пера. Вдъхваха ужас у Адисла. Мъжете биеха барабани и пееха, взираха се в нея отблизо, но не я докосваха, нито й сториха зло.

Дадоха напътствия на Хаарик къде да намери сина си и го предупредиха, че на брега има съгледвач. Той щеше да яхне елена си и да препусне, за да заповяда убийството на младежа, ако бащата си позволи нещо нередно на острова. Китоловците и преди бяха имали вземане-даване с такива северняци, затова настояха да чуят клетви, че никой няма да им навреди, щом синът на Хаарик бъде освободен. Въпреки заканите кралят май си тръгна с радост. С присъщата за воините неприязън към магията той искаше само да отведе сина си и да се махне колкото може по-далече от острова.

Повечето китоловци напуснаха острова, с тях си отиде и магьосникът, който я доведе. Адисла остана със старицата, която се грижеше за нея, и мълчаливото присъствие на мъж с името Ноайди. Той беше дребен дори за китоловец, чернокос, с впечатляващо сини очи. Обикновено носеше вълча маска, докато обикаляше из острова. Нощем често слизаше на брега откъм открития океан и седеше край отвора на огромна пещера, биеше барабана си и пееше, все едно беше ехо на вятъра. Изминаха много дни, през които Ноайди не й продумваше. Чак след седмица Адисла се сети, че и тя изобщо не се опита да го заприказва.

Една вечер той не отиде да пее, а свали маската и се прибра в своята палатка. Тя го последва там и се отпусна на колене до входа. Мъжът лежеше на постлани кожи, а от малкия огън вътре в палатката беше жежко като в ковачница. В светлината от пламъците и без маската Ноайди беше страховита гледка. Изглеждаше на около двайсет и пет години, но ужасно слаб, с хлътнали бузи и зачервени очи. Отначало май не я забеляза и Адисла видя, че той трепери.

— Защо съм тук?

Ноайди я погледна.

— Съжалявам.

Явно трябваше да помисли, за да си спомни думите на норвежки, говореше го така, сякаш беше котка, а не човек.

— Знаеш нашия език.

— О, да, познавам и твоя народ. Твърде добре.

Той се усмихна за миг и пролича, че е тежко болен.

— Е, защо съм тук?

Мъжът поумува, закашля се и отпи вода от чаша. Чак тогава я покани с жест в палатката. Адисла пропълзя и седна съвсем близо до бумтящия огън. Не й беше приятно, но искаше да разпита човека, който я държеше в плен. А на магьосника комай му беше студено. Все пак се усмихна отново и като че се радваше да поговори с някого. Но се задъхваше лесно, думите излизаха от устата му пресекливо и бавно.

— Няма да те лъжа. Във виденията си открихме дух и предсказахме, че може да ни стори голямо зло — Яббмеаакка, богинята на смъртта, господарка на тъмните места и тъмните кътчета на ума. Пророчеството беше ясно, тя иска да ни унищожи. Потърсихме магия, с която да се защитим. Първо се опитахме да я поразим. Не успяхме. Преди година духът срещна един от нашите хора в подземния свят. Този подземен свят. — Той чукна с пръст по главата си. — Тя го уби. Ей така. — Ноайди сви юмрук във въздуха, сякаш мачкаше муха. — Но ние видяхме, че духът прави могъща магия. Започнала е тази магия преди години, дори още преди да знае, че я е започнала. Сега се стремим да обърнем тази магия срещу нея. Затова те потърсихме.

— Защо мен?

— Видяхме тук — Ноайди пак потропа с пръст по главата си, — че ще обърнем магията чрез тебе. Нейното оръжие ще стане наше оръжие. Нужна ни е могъща магия, за да го направим. Има друг дух, вълчи бог. Можем да го насъскаме срещу нея, ако го доведем тук. А той ще дойде, за да те търси.

Ноайди вече се тресеше.

— И какво ще стане, когато дойде този дух?

— Чрез тебе ще му пораснат зъби.

— Духовете имат ли зъби?

Той отпи още малко вода.

— Духовете и боговете имат различни форми. Те са тук — тупна с длан по земята, — те са навсякъде. А ти си само тук.

— Ами ти?

— Навсякъде. Понякога.

— Как?

Мъжът пак потупа земята.

— Това е твърдо, когато това — докосна главата си — също е твърдо. Когато това — пак си пипна главата — става като вода, тогава това — пак опря длан в земята — може да изтече. И тогава аз се боря с богинята. Умовете ни се сплитат и ние водим битка.

— Как?

— С решимост и упоритост. Аз крада нейната магия. Ние побеждаваме.

— Не виждам да имаш особена полза от това — каза му Адисла. — Изглеждаш като смъртник.

— Нещата, които печеля от нея… — Сега като че му беше трудно да намира думите. — Нямаше да ги взема, ако не беше необходимо.

— Тя ли ти вреди във вашата борба?

— Не чак толкова много. Изглежда слаба или разсеяна, не мога да различа. Но за да направим каквото е нужно, да направим онова, което ще я убие, ние трябва да крадем нейната сила. Злото не е в отнемането, а в задържането й. Има много могъщи неща — руните, знаци, по-стари от боговете. Аз ги изкоренявам, отнемам ги от богинята на смъртта и ги засаждам в своята глава. Явно поддържането им ми струва много.

— И тези руни ще ти помогнат да призовеш своя вълк?

— Така мисля. Не мога да бъда сигурен. Понякога го усещам, друг път — не. Понякога е човек, понякога е вълк. Виждам лицето му и знам, че ще дойде. Уверен съм.

— И как се увери?

— По много начини.

— Внимавай вълкът да не използва зъбите си срещу тебе.

Ноайди кимна.

— Отидох при него в сънищата му и го призовах. Когато дойде, ще го вържа. Ще използва зъбите си там, където искаме… когато пораснат.

Адисла продължи да го разпитва. Научи, че Ноайди не е истинското му име, а название на магьосниците в тези земи. Името му беше Лиеайболмай и тя се затрудняваше да го произнесе. Станал магьосник, защото като дете проявил пророческа дарба.

— През целия си живот виждах как наближава този ден. През целия си живот знаех, че Яббмеаакка ще ми нанесе удар.

Двамата се смълчаха до горящия огън. Адисла смяташе, че Лиеайболмай е благ човек, и не й се вярваше да й мисли злото. Мина много време, преди да зададе въпроса, който я тревожеше най-силно.

— Аз жертва ли съм?

— Не знам.

Тя се взря в очите му и не намери утеха.

— Ще страдам ли?

— Не — отвърна той, но наведе глава и отказа да срещне погледа й. — Магията е като говоренето. Знаеш какво искаш да кажеш, но когато говориш, не изричаш точните думи. Неговото съзнание трябва да се отвори, трябва да бъде разтърсено, за да се отвори. И тогава духът ще дойде изцяло на земята. Може би ще се отвори и без тебе, може би не.

— Чий дух?

— На вълка. Онзи вълк, който ще ни защити.

Той не пожела да каже нищо друго.

След около месец под сивото като камък небе от голямата суша дойдоха мъже с лодки. В кухата светлина към края на деня те заведоха Адисла в пещерата на Лиеайболмай, която приличаше на огромна рана в тялото на скалата, тройно по-висока от човек и три пъти по-широка от височината си. Спускаше се в чернота. Магьосниците се наредиха пред отвора и се взираха в тъмата през животинските си маски.

— Надолу — посочи Лиеайболмай на Адисла.

Сега се държеше сериозно, не дружелюбно. Носеше вълчата си маска и лицето му не се виждаше. Но тя забеляза колко е отслабнал под червените си одежди. Говореше тихо като човек, измъчван от треска, и въпреки студа по шията му избиваха капки пот.

— Защо? — попита Адисла.

— Там са духовете. Там е мястото, където могат да преминат. И където вълкът ще дойде на земята.

— Няма да отида.

Той се олюля леко, сякаш отказът му причиняваше болка.

— Ще си на по-безопасно място, докато вълкът не дойде.

— Няма да отида.

Мъжът свали маската и я погледна.

— Моля те. — Очите му бяха кротки. — По-лесно е, ако се съгласиш.

Друг ноайди застана до него да го крепи. Лиеайболмай стоеше вдървено от усилията да се задържи на краката си. Щом беше готов да се подложи на такива страдания, едва ли щеше да търпи ината й още дълго.

Адисла се замисли за майка си, за скръбта, разяждаща я всеки ден след набега, и за очевидно нищожната вероятност да се върне към нормалния живот. Тя слезе в пещерата с магьосниците. Смая се, че и Лиеайболмай я придружи.

Там, където проходът се стесняваше и ставаше толкова нисък, че тя трябваше да се прегърби, пещерата пропадаше в шахта. На стената беше облегнат огромен плосък камък, под който имаше дървени клинове. Адисла потръпна. Щяха да я затворят долу.

Лиеайболмай забеляза накъде погледна.

— Само предпазна мярка. Ако той е човек, както очакваме, няма да е нужна.

Адисла се почуди какво ли означаваха думите му, но предпочиташе да не знае и си замълча.

Един ноайди й показа как да омотае въжето около тялото си, за да се спусне. Имаше само мрак и миризма на влажен камък. Слезе около пет човешки ръста в шахтата и стъпи на неравен под. Спуснаха и Лиеайболмай, отпуснат като тялото на обесен. Отвърза се и поседя задъхан. После я побутна лекичко да продължи напред в тъмата.

Тя пристъпваше опипом, плъзгаше пръсти по тавана и по стената, местеше предпазливо крака, за да не пропадне някъде. Стори й се, че вървяха дълго. Усети, че проходът се разширява, тогава той й каза да спре. Зачатка с огниво, запали малко прахан, след това и лампа с китова мас. Вълча глава се озъби насреща с яростни очи. Адисла изпищя, но веднага проумя, че това е изваяние, макар и стряскащо. В мижавата светлина видя, че пещерата наоколо е изписана с руни, мъничко поточе се събираше във вирче в дъното. Той тикна огнивото и праханта в ръцете й, остави торба до нея и свали дебелата си дреха от еленова кожа.

— За да ти е удобно.

— Какво ще се случи тук?

— Магията е като говоренето — напомни Лиеайболмай. — Ще узнаем какво се иска от нас да кажем.

— Какво чакам?

— Ще видиш, като му дойде времето.

— Колко време? Колко дълго трябва да остана тук?

— Мисля, че няма да е дълго. Трудно е да се прецени. Правим магията колкото можем по-добре. Понякога не е лесно да бъде намерен. Днес или много дни… Не знам.

Отгоре се процеждаха звуци — удари по барабани и пеене.

Лиеайболмай се усмихна тъжно на Адисла. Обърна се и мракът го погълна. Тя чу как другите ноайди го вдигнаха и прибраха второто въже. Остана сама в тъмата и влагата.