М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (10)

10.
Невястата на мъртвия бог

— Какво каза?

Вали се извърна към този, който го заговори — Агейр, един от положилите клетва за вярност телохранители на Двубрадия. Агейр беше на деветнайсет, с две години по-възрастен от Вали, макар и не много по-висок.

Минаха повече от три години след онзи набег. И през цялото това време Вали не се отдалечи на повече от ден път от стопанствата. Неведнъж бе молил Двубрадия да му позволи да търгува или дори да потегли начело на свой набег, но кралят се инатеше. Вали или щеше да се бие като обикновен воин, или нямаше да мръдне никъде. Затова младият княз не пътуваше.

Имаше много причини да остане непреклонен. Не искаше да участва в безсмислени кланета, щом съществуваха толкова по-лесни начини да се сдобие с плячка. Отдавна бе пресметнал печалбата, пропиляна в онзи набег (сега знаеше, че са нападнали манастир). Заради свирепостта на Бодвар Бярки се бе лишил от роби, срещу които можеше да получи десет глави добитък. Ами ако включеше в сметката и изплъзналите се западняци, защото берсерките не си направиха труда първо да обкръжат манастира?

Неохотата му се подхранваше и от убеждението, че неговият народ има какво да научи от западняците. Един от свещениците с бръсната отпред глава мина през Ейкунд, когато Вали беше на петнайсет. Остана разочарован, защото Двубрадия дори не позволи на свещеника да разкаже историите си. Странникът показа писмената си и изтъкна колко полезно може да бъде това умение за управлението на кралството. Двубрадия обаче разкъса свитъците и заповяда на свещеника да се махне, за да не се прости с живота си. Вали научи, че този човек принадлежал към човекоядската вяра в Христос, чиито поклонници се хранели с плътта на себеподобни и пиели кръвта им.

Трудно признаваше и пред себе си най-важната причина да страни от войната. Таеше надеждата да го заклеймят като мъж, чужд на оръжието. Надяваше се, че Двубрадия не би допуснал дъщеря му да се омъжи за такъв слабак. Така би се отървал, за да се ожени за Адисла. Но кралят все отказваше да го освободи от обета. Вали склони един търговец да отнесе послание до баща му, в което направо заяви, че няма да се ожени за кралската дъщеря. Не получи отговор. Вали прие това като укор и се почувства глупак. Неговият баща можеше да го застави да изпълни дълга си и всякакви възражения бяха безсмислени.

По неволя се примиряваше, че е княз, но докато не го принудеха да приеме този факт и да се ожени за Рагна, щеше да си позволява преструвката, че е селянин — свободен човек, както още ги наричаха. Даваше своя сеакс на Мани, по-малкия брат на Адисла, и отиваше да се обучава на бойно изкуство с Браги само за да опази самоуважението на дъртака. Знаеше, че без задача, която да осмисля живота му, Браги направо ще залинее. И от благодарност за помощта по време на набега се стараеше в тези часове. Докато налагаше щита на Браги с пръта, който заместваше меч, оставяше несправедливостта, че не му разрешават да се ожени за Адисла, да подхранва настървението му.

През останалото време помагаше на Адисла и на нейната майка в стопанството или извеждаше стадата с нейните братя, вечер пък си бърбореше на датски език с Барт. И отказваше да участва в набези, за което трябваше да събере цялата си смелост. Знаеше, че страхливецът е най-омразен за боговете и единствено увереността, че е прав да се държи така, му даваше сили да се преструва на малодушен.

Кралят не му казваше очи в очи, че е страхливец, но мнозина от телохранителите промърморваха думата, когато князът минаваше край тях. И Агейр го правеше. Вали би предпочел да преглъща обидите, защото му помагаха да следва избраната посока, но нравът му се проявяваше всеки път.

— Попитах те какво каза!

— А, нищо, княже, нищо.

Вали бе чул ясно думата, но не искаше да застави Агейр да я повтори. Иначе би трябвало да го предизвика на двубой. И Агейр не се стремеше към това. Харесваше му да дразни княза, но внимаваше да не прекали. Вали си оставаше син на Аутун и затова беше ценен за Двубрадия. Ако ще двубоят да е минал по всички правила, наказанието за убийството на княз щеше да бъде твърде тежко. Пък и Агейр бе виждал неведнъж как се цепят прътите, които Вали стоварваше върху шлема на Браги. Нямаше желание да провери как князът борави с истински меч.

Вали изсумтя и му обърна гръб.

— Чакаш ли с нетърпение сватбата? — подхвърли Агейр. — Голямо пиршество ще има, тъй си мисля.

— Каква сватба?

— Адисла, оная пачавра от горните стопанства, ще се омъжи за Дренги Полутрола от отсрещната страна на долината. Как си пасват само…

Вали се втрещи и дори не забеляза оскърблението към любимата му.

— Не може да бъде.

— Уви, така си е — потвърди Агейр. — Тази сутрин го чух от брат й. Върви да го попиташ, ако не вярваш на мен.

— Ако ме лъжеш, ще се разправяме с тебе — закани се Вали и хукна.

Знаеше, че Дренги е молил Адисла да се омъжи за него и тя му е отказала. Той беше добър човек, силен и работлив, но му лепнаха прякора Полутрол и заради грозотата, и заради пестеливостта с думите. Адисла не би се съгласила никога да стане негова съпруга, нали?…

Дотича лудешки при къщата на Диса. Адисла не беше там, но майка й седеше на слънце отпред и с голям камък в ръка мачкаше жълъди от запасите си.

— Вярно ли е?!

Още погледът й потвърди и той добави:

— Защо?

Диса престана да удря с камъка.

— Ти си с друго потекло, Вали. Обвързан си с княгиня. А моето момиче можеше да се омъжи още преди три лета. Редно е да създаде семейство.

— Аз я обичам, майко Диса. Бива ли да ми обърне гръб?

Диса потропваше с камъка по ръба на дървената паница.

— Още не му е казала „да“, но си мисля, че ще го направи.

— Не й позволявай. Накарай я да му откаже.

Тя сви устни.

— Що за живот ще бъде нейният, Вали, ако стане твоя държанка? Не можеш да се ожениш за нея. Ами ако ти омръзне?

— Тя никога няма да ми омръзне.

— Тъй ли? Двубрадия сменя държанките си всяка година.

— Аз не съм Двубрадия.

Искаше му се да каже още нещо, да убеди Диса, но беше прекалено стъписан. Никога не бе говорил за това с Адисла, но открай време знаеше, че ще бъде принуден да се ожени за дъщерята на Двубрадия, ако и двата народа поискат това от него. Ще й направи син и повече няма да си губи времето с нея, а Адисла ще бъде негова съпруга във всичко, освен титлата. Но ако Адисла вече е омъжена… Това преобръщаше всичко с главата надолу. В мислите му се мяркаха копия, трупове и кръвни вражди.

Озърна се дали някой от братята на Адисла не е наблизо, за да поговори поне той с майка си. Нямаше ги, бяха заминали за Нидарнес като част от пратеничеството на Двубрадия. Трябваше да подготвят там срещата на кралете преди средлетния ден.

— Няма да го допусна това — заяви Вали на Диса.

— Така ще е най-добре за всички. Сега я обичаш, но ще й дадеш ли опората, каквато ще има от съпруг, когато остарее? Ще…

Младежът не я изслуша докрай. Голямата зала на Двубрадия беше доста навътре в долината, но му се стори, че изфуча дотам между два удара на сърцето. Кралят изслушваше спора между двама селяни, когато Вали нахълта. Селяните познаха княза и се отдръпнаха към стената.

И друг мъж се изправи, когато Вали влезе. Беше млад, висок и мускулест. Дрехите му се набиваха на очи. Носеше яркобяла копринена риза, с каквато Вали бе виждал само търговеца Велес Либор. Стори му се, че познава този човек, но нямаше време да се чуди кой е. Доближи краля и се поклони. Двубрадия беше от онези тантурести яки мъже, които изглеждат квадратни. Сърбаше супа от паница и поливаше щедро брадата си.

Двубрадия не си поплюваше и бе извоювал със сила кралството си. В неговия двор нямаше интриги и нескончаеми препирни. За да наложиш мнението си тук, трябваше да победиш противника в схватка или в надпиване, а най-добре — и в двете наведнъж.

— Княже, ако пак идваш с хитроумен замисъл как да побеждаваме, без да се бием, спести си думите. Мъжът влиза в сражение, като мисли само за врага пред себе си и приятеля до рамото си, а не с гъмжаща от кроежи глава. Участвай в набези и се бий или си кротувай, това ти е изборът. Примири се и не ми досаждай отново. Много време загубихме в такива приказки, нали, момци?

Двама от телохранителите му кимнаха в потвърждение. Вали наистина бе дразнил често Двубрадия с изявленията си, че предварителното обмисляне е по-полезно в битката от устремното нападение. И кралят всеки път бе отвръщал, че не вижда място за славата в такива измишльотини.

— Не дойдох за това — каза Вали.

— Тогава за какво си тук?

— Искам да ме освободиш от задължението да се оженя за твоята дъщеря. Не съм синът, когото ти би желал, а народът на Ригир заслужава по-добър, по-силен княз от мен.

Двубрадия изпръхтя.

— Поне в това си прав, синко.

Сърцето на Вали пропусна един удар.

Кралят вдигна брадата към устата си и облиза супата от нея. После май се замисли за малко.

— Само че няма да стане. Твърде много въпроси ще задават хората, ако те освободя от този обет. Половината крале по крайбрежието ще помислят, че искам да си опитам силите срещу Аутун. Лошото е, че и той може да си го помисли. А баща ти обича войните. Не съм ли прав, момци?

Телохранителите пак се съгласиха с краля.

— Моят баща няма да се почувства оскърбен, пък и не е вадил меча си от ножницата вече десет години.

Двубрадия не беше любител на изтънчеността, но Вали по инстинкт се постара да говори учтиво.

— Твърде дълго мируваше за човек като него — подхвърли Двубрадия. — Казвам ти, синко — ако виждах начин да не се стигне до този брак, нямаше да го допусна. Децата ти ще бъдат слабаци, но какво мога да направя аз?

— Да намериш друг княз, господарю.

Брадата на краля се разклати.

— На баща ти едва ли ще му хареса, но може би има как всички да се отървем. Хогни, я ела насам.

Младежът с копринената риза излезе напред и се поклони на Вали и Двубрадия.

— Хогни, син на Морти — представи се той. — Вестоносец съм на крал Аутун.

Вали се сети най-после, че го е виждал в кралския двор на баща си.

— Кажи на княза какво послание носиш — заповяда Двубрадия.

Хогни пак се поклони и май се притесни малко.

— Хайде — подкани го Двубрадия. — Тук никого не колят без мое разрешение. Аз искам от тебе да говориш, тъй че нека чуем думите на Аутун. Ако князът толкова напира да се сбие с някого заради това, да предизвика мен. А той не иска да си докара такава беля на главата, повярвай ми.

— Тъй си е! — обади се някой от телохранителите.

Хогни се озърна към Двубрадия и заговори официално, обърнат към Вали.

— До достойния крал Двубрадия, ужаса на юга, могъщия воин, властителя на кралство Ригир. Знай, че желая моя син безделник да бъде изтръгнат от твърде лесния си живот. Научавам, че пренебрегва оръжията, събранието и набезите, за да пилее време в приказки с жени. Нека покаже колко струва. Земята на север от нашите кралства гъмжи от разбойници. Търговци, пастири стопани се страхуват от нападенията на диваци, които дебнат от Тролските планини. Тези мъже са същински вълци, с магии приемат облика на страховитите зверове и се нахвърлят с ярост и злоба срещу всички, които им се изпречат, неуязвими са за оръжия и убиват безогледно. Седмина от моите хора намериха смъртта си, докато се опитваха да премахнат тази напаст. Моят син ще ти донесе главата на един от мъжете вълци преди средлетния ден. Ако не го направи, оставям на тебе да му наложиш подобаващо наказание.

Вали зяпна вестоносеца, после се обърна към Двубрадия.

— Защо точно това? И защо точно сега?

— Към кого отправяш своите „защо“? — заяде се кралят.

— Желанието на моя баща не пречи да изпълниш молбата ми. Освободи ме от годежа с твоята дъщеря и позволи на Адисла да се омъжи за мен или поне й забрани да се омъжи за друг.

Двубрадия изви очи към гредите на тавана.

— Това селянче само трупа грижи на главата ми. По-малко разправии си имам с ония копелета датчаните, отколкото с нея! — Кралят впи поглед във Вали. — Върни се с главата на човек вълк… не, с целия, за да няма съмнения, иначе Адисла ще стане невяста на Один на летния бльот. Ще увисне на въжето, за да зарадваме бога.

Вали пребледня.

В отделните кралства почти никога не спазваха обичая да избират невяста на Один. Той бе чувал, че на големи пиршества, когато кралете се събират отвсякъде за празник — бльот, се е случвало да принасят хора в жертва, но Двубрадия не бе постъпвал така досега.

— Не можеш да го направиш! — избълва Вали.

Кралят отпи от чаша, украсена със скъпоценни камъни, плячка от набег. Вали си мислеше за заслепените от Один берсерки и безсмислената смърт, която сееха по пътя си, за тъпанарския им бяс, изложил познатите му хора на опасност, и за ценния роб, когото обесиха, щом потеглиха към дома. Някой ден щеше да пие от кръвта на Один, да повали този бог и да се разправи с него заради ламтежа му по трупове.

— Не мога ли? — изрече Двубрадия. Приведе се напред и зашепна свирепо: — Може и да се подмазвам на събранието, за да прокарам законите си, но вярата ми е подвластна. Само на мен! — Той се надигна и закрещя: — Аз съм кралят, аз съм старшият тук, аз съм жрецът на Один в тази земя, аз се пазаря с бога и ви казвам, сган такава, какво иска в отплата за милостта си! Разбра ли? — Седна и изопна ръка към Вали. — Е, сега той иска това момиче за невяста, ако не му донесеш главата на неговия враг — човека вълк. Баща ти очаква да се справиш. Аз — не. Ще видим кой е прав. Мисля си, че ще умреш още преди да се добереш до човека вълк. Чудесно за мен, защото ще намеря някой истински мъжкар за дъщеря си. Ти пък ще се утешаваш, че твоята селянка ще ти пълни чашата в залите на покойниците.

— Не можеш просто така да пожертваш жена, родена свободна. Хората ще научат, че не е пожелала сама да стане жертва.

Кралят пак разтърси брадата си.

— Тя застрашава кралството ми, момко! И тъкмо ти я превърна в заплаха. Хората ще разберат защо се налага да умре. Ако боговете искат да ми попречат, ще те дарят с успех. Според мен е справедливо. Какво още има да обсъждаме?

Вали трепереше. Идеше му да извика, че ако Адисла умре, ще покаже на хората в Рогаланд не главата на човек вълк, а на Двубрадия, но виждаше колко глупав е бил самият той до този ден. Трябваше да крие мислите си от околните, да участва в нескопосаните им нападения, да се хвали колко старци и невръстни момчета е заклал. Ако беше сред почитаните воини, сега щеше да му бъде много по-лесно. Двубрадия щеше да се държи сериозно с него, щеше поне да забрани женитбата на Адисла. Дори не би имало нужда да я забранява. Щом бъдещият младоженец чуеше, че кралят няма да е доволен, изобщо не би посмял да припари до Адисла. А ето какво стана… Ами ако не намери човека вълк? Оставаше само да предизвика Двубрадия. Вали не се съмняваше в способността си да оцелее на бойно поле, но не беше същото да влезе в единоборство с мъж, който бе посякъл съперниците си за кралския трон. Но и това нямаше да го спре. Ако Двубрадия се опита да стори зло на Адисла, той ще я защити.

— Този път е опасен за всички ни — промълви Вали.

— Аз предпочитам опасните пътища — натърти Двубрадия. — Помни, че кралете са родени за слава, не за дълголетие.

Вали се опита да отвърне, както би го сторил с Браги: „Ако ти стига умът, можеш да имаш и двете“ или „Доста дълго си живял, като гледам“, но думите сякаш заседнаха в гърлото му.

— Аз ще бъда на срещата на кралете в Нидарнес до средлетния ден. Имаш един месец. Върни се с човека вълк дотогава или ще гледаш как твоята селянка увисва на въжето.

— Ако успея, ще ме освободиш ли от годежа с твоята дъщеря?

— Не си го и помисляй. Успееш ли, ще докажеш, че си велик воин. Но твоето момиче ще остане живо. Толкова. Сега ми се махай от очите, докато не съм размислил и за това.

Вали проумя, че против волята си стигна дотам единствено да се надява положението да си остане същото. Какъв можеше да бъде най-лошият обрат? Е, поне това нямаше да позволи. Шансът му да се натъкне на мъже вълци, камо ли пък да залови един от тях, беше плашещо нищожен. Налагаше се да измисли нещо друго. Адисла трябваше да се омъжи незабавно за своя селянин. Така на Двубрадия никак нямаше да му е лесно да я пожертва. Наистина Вали никога нямаше да бъде с нея, но пък тя щеше да остане жива. А той въпреки всичко щеше да потегли на безнадеждно търсене. Знаеше си, че няма да се върне.

За втори път през този ден тичаше по пътя от голямата зала на Двубрадия към къщата на Адисла и се заставяше да бяга все по-бързо. Към средата на разстоянието чу тропот на копита зад себе си. Към него препускаха трима от телохранителите на краля. Яздеха без седла — не бяха губили време да оседлават конете с цел да го изпреварят.

Конете забавиха ход на тясната пътека между дърветата и Вали им се изпречи.

— Ей вие, спрете! — извика им. — Аз съм княз и ви заповядвам!

Конете не го доближиха повече. Ездачите бяха въоръжени — един с меч, двама с копия, но той беше убеден, че няма да го нападнат.

Онзи с меча извади оръжието и насочи върха му към Вали. Беше Агейр, който пръв му съобщи новината за скорошната сватба на Адисла.

— Къде са ти оръжията, княже? Ааа, да, нали ти си Вали Безоръжния, който се свира край огнища и другарува със селяци? И как си намислил да ни възпреш? С думи, които си научил от жените ли? Или ще ни говориш на вражески език?

Другите двама се разсмяха, но не бяха чак самоуверени. Все пак Вали си оставаше княз и те не забравяха, че някой ден животът им можеше да зависи от волята му.

Младежът отчаяно търсеше изход.

— Ще ви платя, ако ме оставите да отида пръв. Давам ви клетва — ще получите пари.

Нямаше представа как ще набави парите. Може би като продаде шлема, подарък от баща му… стига някак да го измоли от Браги.

— Ние сме заклети бранители на краля — обади се единият копиеносец. — Никакви пари няма да ни отклонят от изпълнението на заповедите му.

И подкара коня си в тръс.

Щом доближи, Вали се вкопчи в туниката му и го смъкна от гърба на животното, което се уплаши и препусна. Другите смушиха с пети конете си и подминаха в галоп княза и противника му, които се търкаляха по земята.

— Ще се видим в къщата на пачаврата! — подвикна Агейр.

Вали скочи на крака в безсилна ярост. И кралският телохранител се изправи, започна да изтупва дрехите си от прахоляка.

— И без оръжие те бива да бъхтиш здраво, княже, признавам — каза той и сведе поглед. — Жалко, че я чака такава участ. Тя е добро момиче.

— Тези ги разправяй на коня си! — сопна се Вали и пак се втурна към стопанството.

Разбира се, Адисла вече не беше там. Диса стоеше на прага, не я бе виждал толкова вбесена.

— Какви си ги забъркал?!

Вали се бе припотил, чувстваше се окаян.

— Как е тя? Къде я отведоха?

— В голямата къща на Двубрадия. Нищо й няма и така ще бъде до деня, когато я обесят. Е, момче, какво ще направиш сега?

Малко оставаше да се пръсне от напиращото желание да отиде някъде, да направи нещо, да заличи този ужас, но още докато изричаше думите, посърна.

— Ще постъпя както иска Двубрадия. Ще намеря мъжете вълци.

— Как?

— Ами… ще тръгна на север и ще обикалям, докато не ме нападнат.

За пръв път Вали видя сълзи в очите на Диса.

— Нищо подобно, глупако безполезен. Само ще станете двама мъртъвци вместо един.

— Тогава ще отида при Двубрадия и ще се бия с него.

— Ще се биеш с Двубрадия, а? С мъжа, който уби първия си враг, когато беше на дванайсет, който е изтребил повече хора, отколкото ти познаваш. Щял да се бие с Двубрадия…

Тя си избърса очите. Браги седеше в сянката на едно дърво и ги гледаше. Отдавна бе решил, че най-добре ще държи под око княза, ако се навърта край къщата на Диса.

— Старче, ти ще тръгнеш с него — отсече Диса.

— Още вчера чух заповедта на моя крал, госпожо. Момчето трябва да свърши работата само.

— Знаел си и посмя да седиш на масата ми и да пиеш?!

— Знаех къде трябва да отиде той. Кълна се, че не подозирах каква ще бъде участта на дъщеря ти.

Диса се овладя.

— Няма ли поне да му дадеш меча си? Това е най-доброто острие в цялото кралство.

— Това ще е сбъдната мечта за мен.

— Тогава да не губим време. Влезте.

— Трябва да тръгна веднага — възпротиви се Вали. — Трябва да намеря този човек вълк.

— Точно това ще направим — увери го Диса. — Доведи майка Йодис. Чака ни работа.