М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (14)

14.
Князът и вълкът

Фейлег дебнеше ездача дни наред, преценяваше силата му. В отдалечените от брега планини никога не се мяркаха конници и за голямата вълча част от съзнанието му това беше подозрително. Конникът се бе отклонил на два дена път от друма на търговците и бродеше из пущинака малко след последните дървета в тясна мрачна клисура. Фейлег като всички животни се опасяваше от неща, които не бе виждал преди. А в този човек долавяше особена опасност.

При други обстоятелства би повикал през планините Квелд Улф, но преобразения мъж го нямаше от няколко дни, както се случваше понякога. Фейлег остана да ловува само с три вълка от глутницата. И вълците, и Фейлег, разбира се, искаха да докопат конете и знаеха, че това е най-лесно, докато човекът спи. Без помощта на Фейлег вълците биха чакали някое от животните да се отдалечи през нощта, ала това можеше и да не се случи.

Понякога в историите за нападения на мъже вълци над пътници имаше и истина, но тези набези се правеха неохотно и обикновено само през лятото. В гладните горещи месеци, когато дивечът тича бързо и плодовете още не са узрели, Квелд Улф и Фейлег по неволя търсеха каквато и да е храна.

Местните търговци все се чудеха как китоловците, обитаващи краищата на северните земи, пътуват по суша, без да пострадат от мъжете вълци. Въобразяваха си, че се пазят с някакви амулети или заклинания. Обяснението беше по-просто. Китоловците живееха сред мечки и се бяха научили да оставят храната си далече от биваците, провесена в торби на най-тънките клони на дърветата. Мъжете вълци нападаха само когато пътниците ги хващаха да крадат припасите и животните. Така китоловците понякога оставаха без вечеря, но винаги оцеляваха.

Фейлег чакаше ездача да заспи, но онзи или не мигваше, или не беше сигурно, че поне дреме. Щом въздухът посивееше в дългия здрач, мъжът просто слизаше от седлото и се грижеше за конете, после сядаше на някой камък с меча до себе си и само се поклащаше напред-назад. Фейлег бе зървал малцина чернокоси, още по-рядко бе наблюдавал хора се грижат за животните си по-добре, отколкото за себе си, а за пръв път виждаше човек, който не яде. Но това не изчерпваше причините за безпокойството му, щом надзърнеше от скривалището си над пътника.

У Фейлег се бе запазил някакъв спомен за магията от годините, прекарани при берсерките, но след толкова време с Квелд Улф вече не я виждаше като нещо отделно от който и да е друг начин на живот. Да се потопи в транс, за да проследява, да броди и да се бие като вълк, за него не беше по-невероятно от стичането на водата по планински склон или от раждането и смъртта на човека и животните, от дишането, от изгрева и залеза на слънцето и луната, от прилива и отлива. За Фейлег сътворението беше ритъм, с който се свързваше чрез ритуала и съзерцанието с помощта на барабана и хлопките. Чувстваше обаче, че при онзи мъж в долината ритъмът прекъсва. Щом го погледнеше, изтръпваше. У него напираше безсловесният усет, че в този конник туптенето на природата се запъва.

Човекът вълк подуши вятъра. Нямаше какво ново да научи от него, носеше само миризмата на коне и на дъжд, приближаващ откъм тъмната планина зад гърба му. Прозря какво не е наред. Привличаха го не конете или храната, а любопитството към самия човек. Незнайно защо искаше да го разгледа отблизо. Човешка черта, която бе оставил да залинее, затова пробуждането й го озадачаваше и дори леко го потискаше. Изтласка я в глухо кътче на ума си и се съсредоточи върху глада.

Вали си мислеше за Адисла, затворена от Двубрадия. Мислеше и за Диса, но най-често умуваше за руната. Виждаше образа и — което беше по-странно — звукът й, както си го представяше, звънеше в главата му от няколко дни. Руната сякаш носеше в себе си мелодия, свързана с произнасянето на името й — Ансуз, но имаше и още нещо. Спомни си гласа на незнайната твар, която проговори с устата на Диса. Звучеше като морския прибой. Такъв беше и звукът на руната.

В един миг го връхлетяха всички човешки нужди, които бе пренебрегвал по дългия път. Усети, че е прегладнял и прежаднял страшно, че е преуморен както никога до този ден. Това му се стори важно, имаше скрит смисъл. Гаденето бе изчезнало. Добра се до мястото, където трябваше да отиде. Огледа се, но клепачите му натежаваха и зрението му се замъгляваше, а умът настояваше, че най-неотложната задача е да се наспи.

Вали потопи лице в потока и пи до насита. Отвори торбата, взе къшей хляб и парче солена риба. Погълна храната припряно, пак пи вода и се подготви за отдих. Не бе губил време с истинска постеля по целия път. Сега разстла моржова кожа, уви се с наметалото и си подложи торбата за възглавница. Изтощението не му бе отнело разсъдъка напълно, затова се потули в шубраци под каменна козирка, но в гаснещата сивота на летния здрач не успя да накара очите си да проверят за врагове. Просто беше прекалено уморен и се унесе бързо.

Фейлег наблюдаваше всичко това отгоре. Щом реши, че може да доближи, направи го пъргаво и ловко, спусна се безшумно по склона на клисурата към сенките долу.

Отиде сам, вълците гледаха от ръба над склона. Фейлег се прокрадваше от страната на клисурата, където спеше Вали, и бързо напредваше приведен към жертвата. Конете стояха зад стопанина си и Фейлег знаеше, че би могъл да ги отведе и без да го събуди. Но рискът си оставаше прекомерен. Ами ако и други конници идваха за среща с този човек? Ами ако беше опитен следотърсач или дори заклинател? По-добре беше да умре. Изостреният усет на Фейлег се отзоваваше на заплахата, която спящият излъчваше. Долавяше я като бръмчене на рояк пчели в отвора на пещера, просмукваше се в съзнанието му подобно на вестта за пожар, донесена от вятъра. Имаше само един начин да я премахне.

Ако искаш да убиеш бързо спящ човек, съобразяваш се с позата му. Когато лежи по корем, сравнително лесно е да му прекършиш врата с ръка около главата и опряно в гръбнака коляно. Фейлег бе правил това два пъти и откри, че дори да не счупи шийните прешлени, ако държи здраво жертвата, може да я довърши без бавене. Когато човекът лежеше на хълбок или на гръб, можеше да го стъпче с тежки удари с крак. Нуждаеше ли се от тишина, пръстите му бяха достатъчно могъщи да смачкат гърлото на човека.

Фейлег, или по-скоро човекът вълк, защото предвкусването на убийството породи такъв прилив на хормони, че човешкото у него сякаш се спаружи, не си позволи никакъв шум, преди да пристъпи към храстите, скрили спящия. Човекът лежеше на гръб и Фейлег реши да пропълзи до жертвата и да я сграбчи за шията.

Чу гърлено ръмжене. Озърна се, за да открие източника на неестествения звук, от който гърбът му изстина. Стори му се, че от всяка пора на кожата му бликна пот, всяко сетиво вещаеше опасност. Ръмженето прозвуча отново, още по-плътно, като отъркване на камък в камък.

Фейлег се долепи до земята. Трето ръмжене като зов от подземния свят, последвано от дума: „Адисла…“ Фейлег вдигна глава. Шумът идваше от спящия. Умът на Фейлег се пренесе назад в колибата на берсерките, където го отгледаха. Имаше само откъслечни спомени — сумрак вътре, миризмата от дрехата на майка му, в игра го гонят момичета, които смяташе за свои сестри. Само една случка изпъкваше. Мъжът, когото наричаше баща, хъркаше гръмотевично, особено когато беше пиян. Децата веднъж сложиха перца на устните му и се разкикотиха, когато той ги издуха. Помнеше, че едно от момичетата пусна перце и до задника на баща си, за да види ще го помръдне ли пръднята. Наистина отлетя и Фейлег се смя така, че не можеше да се спре. Взрян в спящия човек, той чу друг звук, подобен на бълбукащ ручей. Осъзна, че е от собственото му гърло. Подхилваше се. Не се бе случвало отдавна.

Със смеха докосна отново за миг и смисъла на човешкото общуване, почувства родство със спящия, почти изпита желание да го събуди и да му каже какви гръмки и смешни звуци издава. Но Фейлег трябваше да го убие. Само че стремежът към целта, наричан бясна ярост от онези, които не познаваха мъжете вълци, изчезна със смеха. Вгледа се по-напрегнато във Вали. Фейлег не бе виждал ясно лицето си от шестгодишен. Представата му за собствената външност се крепеше на оглеждането в лъскавата повърхност на мечовете, които отнемаше от жертвите си. Затова не забеляза веднага приликата си с този мъж, но почувства колко му е трудно да го лиши нехайно от живот.

Приседна до краката на спящия. Разглеждаше го упорито. Чрез ритуалите, яденето на омайващи гъби, лишенията и липсата на потребности бе загубил навика да мисли с думи. Затова го споходи неоформена, изплъзваща се мисъл, докато се взираше в подстриганата коса на Вали, в хубавия меч до него, в наситения цвят на вълнената му дреха. Не би успял да изрази чувството, но то не избледняваше. Виждаше себе си, какъвто можеше да стане, ако съдбата бе изпрела други нишки за тъканта на живота му. Мъжът бе изрекъл дума — Адисла. Фейлег се досети по инстинкт, че е чул името на момиче. Не беше нещастен или поне не можеше да определи така чувството, но започна да изпитва недоволство от пътя, който съдбата му бе избрала.

Надушваше миризмите на сладко и на гранясало. Вторачи се в торбата на Вали и устата му се напълни със слюнка. Отвори я и без да провери какво е намерил, започна да се тъпче. Изяде меда, коравия хляб и сиренето. Изяде гъбите на берсерките и корените. Не понасяше дори миризмата на самакитка, но сънотворната отвара беше сладка и приятна за езика му, затова облиза и остатъците. Сдъвка ментата и опразни меха с вино. Почувства се кротък, сгрян и отпуснат.

От склона вълците започнаха да вият, но той не ги чуваше, за да отвърне. От билковата смес на Диса светът наоколо смекчи очертанията си. Фейлег легна на тревата и заспа.