М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (46)

46.
От мрака

Сайтада седеше в лъча светлина, проникващ през процеп колкото пръст в стена на горната пещера. Взираше се в отражението си, което я гледаше от острието на меча.

Виждаше се много остаряла. С колко години? Не знаеше. Непокътнатата половина на лицето й вече не беше хубава: кожата се опъваше по костите, бледа от липсата на слънце, мръсна и осеяна с белези.

Сайтада бе стояла твърде дълго в мрака. Пещерите на вещиците бяха безкрайни и дълбоки. Отначало не знаеше, че са взели нейните момчета, и остана под земята, опипваше тъмата, посягаше да хване ръчичка, да докосне коса, ослушваше се за плача на своите бебета, живееше с водата от потоци и каквато храна измолеше от слугите на вещиците.

Години наред не научи защо й отнеха децата. Но тя се промушваше в отвесни кухини, пълзеше в теснини, където устата й крадеше от въздуха между водата и тавана, вземаше свещи от слугуващите момчета и гледаше как светлината се бори с околния мрак. Слушаше и научаваше. Вещиците, които и от най-долната пещера долавяха дишането на заек на планинския склон, за които скалите и ледът на Тролската стена не бяха нищо повече от було, прозиращо от море до море, не я забелязваха. А тя не знаеше колко необичайно е това.

Разбира се, по-старите вещици не говореха, а момчетата помнеха само, че трябва да се боят от тях и да им прислужват. И от едните, и от другите не узна нищо за децата. Но момичетата, тепърва доведени в тъмата, трепереха и се вкопчваха в онова, което са били доскоро. Сайтада сядаше при тях, за да ги прегърне и утеши, макар че не им продумваше. Момичетата обаче имаха нужда да говорят, да споделят страховете си както със своите майки. Освен всичко останало й казваха и за надвисналата заплаха, за умрелите и за ужаса на смъртта. Говореха й също за две момчета, които щели да се превърнат в един вълк, за да убият носещия смърт бог. Тялото на едното щяло да приеме духа на вълка, другото щяло да го нахрани, за да даде на своя брат необходимата му сила. Кралицата на вещиците бе взела децата и само едното щеше да живее. Сайтада нито веднъж не помисли колко е странно, че разбираше езика на момичетата. Знаеше само, че нейните деца ги няма.

Винаги оставаха в душата й, спомените за тях бяха подобни на тумор, който поглъщаше всичко видяно, всичко, което тя беше преди. След толкова години в самота тя не беше личност, а въплъщение на любов и омраза. Съхраняваше в себе си мисълта за момчетата, ненавиждаше кралицата на вещиците, която си ги присвои, и гледаше как смъртта пропълзява в пещерите.

Скръбта й се бе изострила докрай по времето, когато всички момичета измряха. Тя се спусна в най-дълбоката тъма, за да намери там смъртта си. Тогава само пет от момичетата бяха мъртви. Когато се върна горе, не бе останала нито една жива. Всички момчета също бяха мъртви. Взе паднало огниво и запали свещ. Нямаше представа защо се върна, собствените й подбуди вече бяха загадка за нея. Но след седмица прозря целта си. Върна се, за да гледа как кралицата на вещиците убива своите посестрими.

Някои угаснаха в съня си, други бяха удушени, трети изгоряха. Повечето биха умрели изоставени, защото нямаше момчета да се грижат за тях, но Сайтада им носеше храна от приношенията, които хората оставяха пред Тролската стена. Не го правеше от добрина. Виждаше мъченията, които всяко убийство причиняваше на кралицата, не искаше гладът или жаждата да й спестят страданията дори веднъж. Сайтада гледаше как всяка смърт тласка кралицата към лудостта и се постара да я улесни — оставяше въже или огниво, изострени клинове, дори и дълга игла, която намери в сгънат плат сред приношенията. Кралицата се възползваше от подаръците й без бавене.

Сайтада дебнеше кога ще се появи богът, за когото говореха момичетата, но не долавяше присъствието му. Скалите, вировете и потоците си оставаха същите около жълтото пламъче на огризката от свещ. Застоялият въздух и прокапващата влага не се променяха, щом то угаснеше.

Когато всички вещици умряха, Сайтада се опита да убие кралицата им. Не можа да го направи. Два пъти я издърпваше с примка около шията й от Вировете на мъртвите, друг път взе малък нож и го опря в гърдите й, но незнайно защо се отдръпна. Руните ли защитаваха кралицата на вещиците? Дори Сайтада вече ги усещаше как звънят, плискат и цвърчат в чернотата, докато последната вещица изтърпяваше всекидневните си мъки във вода и студ. Безсилието съсипваше Сайтада и тя умуваше дълго как да порази врага си. Нито веднъж не успя да я довърши.

Намери меча в долните пещери — удари си коляното в него, докато се препъваше по неравния под. Още в първия миг позна какво държи по леката извивка на обсипаната със скъпоценни камъни ножница, по жаждата в острието.

Той можеше да убие вещицата. Той можеше да убие всеки. Сайтада знаеше само едно нещо за него — името му. Аутун. Това й стигаше. Взе меча и тръгна нагоре към светлината.