М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (5)

5.
Да загубиш синове

Тътренето по канарата беше прекалено опасно и Аутун все по-ясно разбираше, че няма да се доберат до върха. Жената се бе съгласила най-сетне да му даде децата и сега те хленчеха и шаваха на гърба му, а майката вбесяващо често проверяваше добре ли са вързани.

Той още потръпваше при всеки поглед към нея, но засега не можеше да я зареже. Още по-студени тръпки го полазваха, щом помислеше какво го чака при срещата с кралицата на вещиците.

— Дете, знаеш ли накъде вървиш? — обърна се кралят към момчето.

То продължи да се катери безмълвно.

В подножието вятърът бе стихнал. Но тук пъплеха нагоре по виещи се пътеки, спускаха се по други, престрашаваха се за плашещи скокове над процепи и през цялото време вятърът едва не ги прилепяше към камъка. Пътеката, която изобщо не се виждаше отдолу, тук-там ставаше толкова тясна, че и Аутун, гледал безметежно смъртта в очите, усещаше как стомахът му се свива, когато поверяваше живота си на щръкнал корен или на плитка ямичка в скалата. Стараеше се да не поглежда надолу.

Спяха вързани за скалата с въжета и клинове, които момчето носеше, с наредени наоколо талисмани. Детето май не мигваше, а прекарваше нощта в чудати накъсани песнопения на непозната за краля реч.

Стигнаха до непроходимо място — скалата надвисваше. Как бе отишъл при вещиците предишния път? Аутун не можеше да си спомни. В паметта му бяха останали само пророчеството, присъствието на кралицата и мракът.

В обгърналите ги облаци виждаха само на две-три крачки, а пътеката свърши. Навярно малкият водач бе пропуснал входа на пещерите. Устата на Аутун пресъхна от страх. Усещаше, че губи сили, а момичето беше още по-слабо. Не биха оцелели при спускането, дори момчето да склонеше да ги поведе надолу. Водачът се върна назад, промъкна се покрай Аутун, подмина Сайтада и почти се изгуби в мъглата. Махаше им да отидат при него. В скалата имаше пролука или по-скоро цепнатина. В нея трудно се побираше изправен мъж. Аутун нямаше как да се провре с децата на гърба си, пък и без тях трябваше да се напъха с хълбока напред. Надникна в тъмата и надуши земните недра. Не различаваше нищо пред себе си, а беше принуден да продължи. Отвърза бебетата, върна ги на майка им и се вмъкна след момчето. В немощната светлина от отвора виждаше само протегнатата си ръка и нищо повече. Майката му подаде едно по едно разплаканите деца. Сега тя зависеше напълно от Аутун и нямаше какво друго да стори.

Водачът стоеше до тях и размотаваше дълго въже, което бе носил на кръста си. Подаде единия край на краля, посочи му с жест да върже и себе си, и Сайтада. Тя се подчини и започнаха спускането в мрака.

Мислите се мяркаха и чезнеха в чернилката, докато Аутун се бореше да остане на краката си и да опази децата. Чудеше се какъв е този вход в стената — сигурно вещиците пускаха през него само малцината си посетители. Не беше удобен за ползване всеки ден. Как си набавяха храна? Как излизаха нощем, за да приседнат на одъра на някой вцепенен селяк и да пазарят магия срещу деца? Непременно имаха други проходи или пък можеха да летят — мълвата им приписваше и това.

В тъмата чуваше отчетливо как диша самият той, как дишат бебетата и жената. Чуваше всяка своя крачка, тежка и неуверена. По някое време наблизо зашумя вода, усети как момчето хвана ръката му и я потопи в поток. Аутун утоли жаждата си и помогна на Сайтада да пие.

Седнаха да отдъхнат, той даде бебетата на майката, за да ги накърми. Струваха му се толкова малки и крехки. Как момичето понасяше такива изпитания толкова скоро след раждането? Възхищаваше й се.

Спускането слепешком продължи. Дланите му се плъзгаха по грапава скала, краката му се препъваха. Момчето го побутна назад, преди да пропълзят в теснотията над паднали камъни. Аутун се чувстваше твърде уязвим и това му беше омразно. С враг като мрака не влизаш в битка. Момчето можеше да го изостави и да го обрече на гибел. Слизаха в дълбините, от студ към задух. Почиваха пак, после и трети път. Дали се изниза ден, откакто влязоха? Така му се струваше. Все по-надолу по невидими проходи, в притискащи процепи, където си одраскваше лицето и ръцете. Може би отляво или отдясно имаше място да се изправи, но нямаше как да разбере дали е така. Хленченето на бебетата отекваше в огромни кухини или глъхнеше в теснотия.

Колко време мина? Два дена? Може би. Дишаха по-трудно, самият въздух сякаш беше немощен и безжизнен. Изведнъж усети как въжето пада на камъка пред него, а стъпките на водача се отдалечават. Аутун придърпа другия край към себе си и прегърна Сайтада с непозната досега нежност. Чуваше как трепери собственият му глас.

— Ще се справим. Не пускай въжето. — Опипа с пръсти дали още е вързано на китката й. — Хайде, поспи.

Не очакваше да го разбере, но тя схвана не само думите, но и неговата загриженост. Сайтада седна. Какво друго да прави? Влагата лепнеше по кожата на Аутун, първо се припоти, после затрепери. Опипа камъка около себе си — не забравяше, че може да е на ръба на бездънна пропаст. Подаде децата на момичето. Тегнещата опасност ги правеше още по-скъпоценни за него. Тя нахрани бебетата, а Аутун развърза слепешком възлите на пояса, придържащ ножницата. Щом майката му върна близнаците, той върза крачетата им за колана си, а меча пъхна под ботушите, които си подложи вместо възглавница. За пръв път в живота му заплаха го накара да цени нещо над оръжието.

Май се унасяше, но какво означава да си буден или да спиш в такъв мрак? Тялото си има ритмите на глада и изхвърлянето на отпадъците, но когато гладът е постоянен, а водата оскъдна, не можеш да бележиш с тях времето. Млякото на младата жена спря, бебетата вече плачеха неспирно. Накрая и те млъкнаха.

— Кой?

Гласът наблизо прозвуча като изсвирен на флейта.

— Господарке?

— Кой?

Отново приличаше на вик на бухал, лъхна го горещ и смраден дъх.

Аутун си въобрази огромна птица в тъмата, готова да го сграбчи с ноктите си.

— Аз съм Аутун, кралят на Ордата. Нося в дар злато и роби за чертога на кралицата на вещиците.

— Кой?

Аутун усети как нещо го прекрачва — човек, и то лек и дребен. Кралят не си позволи да посегне към меча. Каквото и да бе дошло, трябваше да се оставят на милостта му.

— Кой?

Аутун вдиша през зъби. Питаше се дали валкириите ще го намерят тук, за да го отведат към вечните пиршества във Валхала. Или завинаги ще остане във влажна тъма… Пипна хълбока си — вървите на колана му висяха хлабаво, а децата ги нямаше.

Трепкащо пламъче го заслепи болезнено и той закри очите си с длан. Над Сайтада и бебетата зърна приведена мъничка старица в бяла роба. Зад нея пък се мярна в златен проблясък, досущ като друг пламък, самата кралица на вещиците. Онова навъсено дете, бледо и красиво, увенчано с немислимата плетеница от златни жици, рубини, изумруди, диаманти и сапфири — истинско смалено съкровище на дракон.

В разкошна огърлица на шията й пламтяха скъпоценни камъни, чиято светлина Аутун познаваше. Такава светлина бе виждал в петте ограбени от него града, в подпаленото село, откъдето взе близнаците. Светлината на разрухата. Миг по-късно всичко се скри в тъмата.

Сложиха бебе в ръцете му, дадоха му и някакъв предмет. Малка кожена бутилка, пълна до половината с течност, ако съдеше по тежестта й. Никой не продума, но той разбра какво получи — лек за жена му, за да довърши заблудата.

— Майката ще дойде ли с мен? — попита кралят.

— Кой? — пак слабоумното подвикване на старицата.

Аутун сигурно сънуваше, защото навсякъде около него блясваха светлинки и преди да изчезнат, открояваха лицата на непознати сестри. Край тях лъщеше злато — оръжия и брони, бокали и блюда, изящни гривни и сандъци с монети. Кралят се възползва от светлината, за да намери меча си. Ръката му стисна дръжката и той насила отпусна пръсти. Ако трябваше да се сражава, не биваше да се вкопчва толкова силно, защото щеше да стане тромав.

— Майката? — попита отново.

— Кой?

Това мъчение го потискаше почти нетърпимо. Копнееше за истинската светлина, за ветреца и вкуса на дъжда. Пак притъмня и той не можеше да каже колко дълго се проточи мракът.

Събуди се до брега на река. Лунния меч го нямаше, но детето беше с него. Измъчваше го ужасна жажда и той потопи главата си във водата, за да лочи като куче. Обърна се към бебето — то беше мръсно, но иначе изглеждаше добре. Поне плачеше и Аутун сметна това за признак, че е здраво. Вгледа се в Тролската стена, далечна, но все тъй величава. Докато миеше детето, кралят умуваше за мъката около това мъниче, за смъртта и измамата, чрез които бяха стигнали дотук. Дори мисли за смъртта на бандитите се въртяха в ума му. Сродниците, останали на онзи речен бряг; Варин, повлечен в дълбините от ризницата и погълнат от морето; горкото момиче с обезобразеното лице — какво ли я сполетя? В най-добрия случай загуби едното си момченце. В най-лошия… още беше жива в тъмата, докато не я довърши жаждата. Във всеки друг ден от живота си Аутун щеше да сметне всичко това за обрат на съдбата, за неприятни клонаци, които трябва да отмести, за да стигне до пътеката. Но макар че не знаеше името на Сайтада, Аутун Безмилостния мислеше за нея и плачеше.

Накрая уви детето в наметалото си и пое към къщата, до която имаше пет дни път с равномерна крачка. Там жена му лежеше уж бременна. Взираше се в бебето. То се нуждаеше от кърмачка и нямаше да оцелее толкова дълго. Налагаше се да измине разстоянието доста по-бързо. Това не го притесняваше. След застоялия въздух в пещерата бе готов да бърза до премала. В калта до водата забеляза отпечатъци от копита, може би на два коня. Сега имаше само ножа си, но ако убиеше ездач, можеше да стигне до къщата за два дена или дори по-скоро, ако конете наистина се окажеха два. Щеше да има още смърт, преди да се добере до своите земи.