Петър Бобев
Свирепия (9)

9

Моряците съзряха в последния момент връхлитащия кораб.

— Летящият холандец! — изкрещя някой.

Всички се вцепениха ужасени, както се бяха вкопчали във вантите, в мачтите, във фалшборда. Почнаха да се кръстят, зашушнаха молитви.

Хари Честър, сухият прегърбен помощник-капитан, завъртя рязко рулевото колело.

Корабът-призрак премина на няколко крачки зад кърмата, полегнал странно върху вълните, ясен, видим образ, но някак безплътен, недействителен, сякаш изваян от мъглата. На борда му се суетяха бледни сенки, навиваха платната, оправяха въжетата.

После корабът изчезна, стопи се във въздуха без следа, изпари се.

Капитан Роберт Конован, наричан Боб Каменната глава, видя всичко. Ниското му набито тяло с широки рамене и як врат на горила се изпъчи още по-предизвикателно, свитите му очи блеснаха по-упорито.

— Само капитан Боб няма да се уплаши! — изруга той гневно. — Всеки друг, не и Боб Каменната глава!

Хари Честър продължи да се взира напред, където подскачаше по вълните плаващата котва. Чертите на изпитото му лице се бяха сгърчили в сурови гънки, едновременно упорити и безразлични. Вече и плаващата котва, която беше длъжна да държи кораба срещу вятъра, им измени. Сега вълните не биеха в кила, а косо, налитаха повече срещу десния борд.

Насреща се надигаха гърмящи водни планини, отразили всеки блясък на мълниите — гигантски пирамиди, върху които пъплеха други, по-малки вълни, разпенваха се, изчезваха и ги застилаха с мрежата на белезникавата си пяна.

Корабът вирваше нос, покатерваше се нагоре, застояваше се за миг върху кипналия връх, после подхвърляше кърмата си и се втурваше стремглаво в зиналата пропаст, сред хаоса на пенестите водовъртежи. Тогава изникваше следващата вълна, килът заораваше в нейната основа, цяла лавина от вода плисваше върху бака, пробягваше в шуртящи потоци по цялата палуба и се оттичаше през кърмата. Отпред водата се изправяше заплашително като оживяла стъклена планина, нависваше, готова да погребе всички в черната си утроба. Но корабът, необяснимо как, се отскубваше от алчната прегръдка на ръмжащите въртопи и запълзяваше нагоре.

Небето продължаваше да се цепи в огнени пукнатини. Тътенът им не заглъхваше. Отраженията им танцуваха върху побеснелия океан като лумнали клади. Бурята свистеше, виеше, грохотеше. Тя връхлиташе ту от изток, ту от юг, обрулваше гребените на вълните и ги понасяше на рамене — цели водни канари, които се изсипваха с трясък върху палубата.

Тайнственото видение беше изчезнало отдавна. Но това не успокои екипажа. Корабът вече беше белязан. Нищо не можеше да го спаси. Нищо. Хората изгубиха охота за борба, отпуснаха се.

Напразно капитанът крещеше до пресипване, напразно заплашваше и ругаеше. Никой не се помръдваше. Всеки стоеше там, където бе сварил да се вкопче с ръце.

Ето, зададе се смерч, страхотна фуния от вода, която се източваше в ревяща вихрушка към висините. Сякаш невидим исполин предеше чудовищно въже от морска вода.

Но преди да достигне кораба, смерчът се разполови. Основата му, един гигантски конус, бързо се скъси, сгърчи се и се стопи сред вълните, а горната му част продължи да виси от облаците като черен сталактит. Скоро и той изчезна, издърпан нагоре от въздушната помпа.

Капитанът въздъхна облекчено. Моряците пак взеха да се кръстят разтреперани. Отминала ги бе сигурна гибел. Никой кораб не е устоял на смерча, на тая дяволска сила. Смерчът, това е морският дракон, когато излита над облаците.

В този миг при блесналия поток на мълниите капитанът съгледа над водните хълмове няколко кокосови палми, брулени и усуквани от урагана.

Палми!

Това значи земя, това значи рифове, значи гибел!

Като луд той закрещя:

— Надясно! Пълен! Пълен!

Хари Честер завъртя руля. А капитанът се спусна към матросите:

— Вдигай кливера! Бегом! Да извием, да се отклоним от острова. Чувате ли?

Никой не мръдна от мястото си. Никой не помисли да се катери по мокрите ванти, да се бори с урагана. Бунтът зрееше. Но и да бяха изпълнили заповедта, пак нямаше да помогнат.

Някой изкрещя:

— Вода в трюма!

В бясното мятане върху вълните никой не бе усетил удара в рифа.

Капитан Боб с два скока се спусна по стълбата долу, между складираните бурета с мас. Дупката беше малка, колкото юмрука си да провре, но водата бързо нахлуваше.

Капитанът изскочи на палубата да извика моряците си. Но се спря смаян. Без да дочакат заповедта му, те вече спускаха лодките, готвеха се да бягат.

Той се втурна сред тях побеснял от гняв.

— Назад, негодници!

Моряците не отговориха. Може би не го чуха сред воя на бурята, а продължиха да отвързват въжетата, да оправят макарите, като се суетяха наоколо, блъскаха се и крещяха, оскотели от страх.

— Назад, ви казвам! — опита се той да надвика бурята. — Да не сте посмели! Никой няма да напуска кораба!

Тогава напреде му се изправи Том Диксон, старши харпунерът.

— Махни се! — изръмжа той. — Сега няма капитан. Черупката потъва.

— Лъжеш! — пресече го капитанът. — Не потъва. Дупката е малка. Ще я запушим.

— Запушвай я ти! — намеси се друг. — Спасявай си кораба сам! Ние нямаме какво да губим.

— За няколко бурета мас няма да рискувам живота си! — подвикна трети.

Лодката се залюля. Увисна през борда. Но капитанът я хвана и придърпа назад. Разярен, дори без да си дава сметка какво върши, той измъкна от сандъка й брадвата, замахна и проби дъното й. Притича към съседната лодка. Проби и нея. Замахна към третата.

— Голтаци! — крещеше той прегракнал. — Ще ви питам сега къде ще бягате. Ха де! Ха де! Хванах ли ви? Като мишки в капан. Ще ме слушате, ще ми танцувате…

Но не довърши. Помощникът му напусна кормилното колело и стисна ръката с брадвата. В същия миг старши харпунерът измъкна едно весло и го стовари върху главата му.

— Ще сечеш лодките, а?

Веслото се прекърши. Капитан Боб се олюля, изпусна брадвата. Миг-два. Изведнъж той бръкна в джоба си. В ръката му лъсна револвер. От дулото светна огънче. Но гръм не се чу, заглушен от урагана.

Том Диксон подви колене, хвана се с две ръце за корема и рухна. Връхлетялата вълна го отвлече зад борда.

Всичко стана за няколко секунди.

Вкопчани кой където свари, матросите се взираха с обезумели очи към опразненото място, където допреди малко стоеше пълен с жизнена сила и ярост харпунерът Том.

А сега го нямаше. Нямаше и помен от него.

Първата жертва!

Насочил пистолета срещу тълпата, капитанът се изсмя с някакъв жесток, пресилен смях:

— Глупаци! Забравихте ли, че капитанът ви има каменна глава? По всяко пристанище го знаят, само вие не помните.

И повторно сграбчи секирата. Продъни останалите лодки. Чак тогава се изправи срещу окаменелите от ужас моряци.

— Сега няма накъде! Тук ще стоите, на кораба! И ще ме слушате!

Спотаен ропот му отговори.

А вълните не спираха да подмятат пробития кораб. За щастие островът с рифа беше останал встрани, изгубен сред кипежа на бурята.

— Сега на работа, бегом! — изкомандува капитанът.

— Половината на помпите! Дърводелците да стъкмят щит за пробойната!

Моряците повече се досетиха за заповедта му, отколкото я чуха. Всеки знаеше какво се прави в такъв случай. Под заплахата на зиналата цев, повече под заплахата на проникващата в трюма вода, увлечени от инстинкта на послушанието, отново признали волята на по-силния, те се юрнаха към люка, като прибягваха от закритие до закритие, от въже до въже, прегънати надве, почти пълзешком.

Хари Честер отново зае мястото си — впрочем съвсем излишно, защото стихията все още подмяташе кораба, както си иска.

Капитанът слезе в трюма. Лоеничетата осветиха зловещата картина. При всяко навеждане на корпуса водата се плисваше от единия до другия край. Бликащата през пробойната струя ту се усилваше, ту отслабваше, когато връхлетеше по-голяма вълна или корабът нагазеше по-дълбоко.

Главният дърводелец, мулатът Педро Лопец, беше добър майстор. Заедно с помощниците си той скова бързо дървената запушалка, ала въпреки всички усилия все не успяваше да я закрепи там, дето й беше мястото. Натискът на водата я отхвърляше назад.

Капитан Боб забеляза, че корабът взе да се застоява повече на кърмата си. Косата му настръхна. Макар и мокър до костите, той усети как го облива студена пот. Ясно, корабът му беше нагълтал много вода. Корабът — богатството му, надеждата му, всичко, каквото притежаваше.

Такава орис! Да загине тъкмо сега, когато е на път да забогатее, да стане и той човек като другите — тъкмо сега, когато се е сдобил със собствен кораб, когато го е напълнил с мас до палубата. Нима трябваше да се прости с мечтите си да си купи чифлик, да зареже този тежък занаят, да се разхожда с карета и цилиндър.

Изведнъж той дочу радостния вик на майсторите. Дървеният щит беше улучил пробойната, беше спрял водата. Дърводелците го приковаха с греди към бимсите, заякчиха го.

Вече можеха да запълнят малките пролуки с кълчища, да ги обмажат с дебел слой мас. Водата престана да тече, тя едва сълзеше тук-там, където дървената кръпка не бе прилегнала. Но повече не можеше да се желае. Вече се виждаше и работата на помпите. Водата се отдръпваше бавно, но постоянно. Накрай остана да се плиска само около кила.

Навън бурята продължаваше да реве, да се заканва неистово, да блъска, но корабът вече беше спасен. Той се подмяташе лудешки нагоре-надолу като шейна, политнала сред снежни преспи и бумтящи лавини от пяна. Ала сега това подмятане изглеждаше друго — уверено, дръзко, тъй както се подмята здрав платноход, воден от умела ръка.

Спасени бяха и хората.

Побелял от страх, Педро Лопец, дърводелецът, пусна чука от разтрепераната си ръка.

— И сега се отървахме, но това още нищо не значи…

Помощникът му не отговори. Кой знае дали го чу.

— Глух ли си? — изкрещя Педро. — Не е само Холандецът. Има и друго. Само на теб ще го кажа. Да знаеш. Капитанът уби чайка. Още първия ден. Мокра чайка кацна на палубата. Той не я забеляза, спъна се в нея и я срита… Уби я. Само аз видях…

Помощникът му прехапа устни. Всеки моряк знае. Чайка не се убива. Чайките са душите на удавените моряци. Тя ще си отмъсти. Няма да прости…