Петър Бобев
Свирепия (25)

25

Луната, току-що отскочила над невидимия кръгозор, лееше мека, студена светлина, а напред, отвъд вълнолома, се стелеше морето, огромно, неизмеримо и недействително, сляло се в мъглива прозрачност с небето. И само лунната пътека, немирна и трептяща, издаваше, че е море — само тя единствена по-плътна, по-осезаема, като метален поток.

Джим Мелой седна върху железния пън на кея. Загледа се. Оброни глава.

Там, на края, под самия огнен диск, е щастието. Кой ли ще достигне тоя край — примамлив, но неуловим? Дали тъй неуловимо е всяко щастие?

И все пак хубаво е, че всеки вижда за себе си лунната пътека, своята лунна пътека…

Макар и недостижима…

Цял ден се бе крил от преследвачите си. Защо не го оставят на мира? Ограбиха богатството му, щастието му, защо му отнемат и спокойствието?

Трябваше да се махне оттук! Час по-скоро! От спомените. Тук всяка къща, всяка уличка, всеки камък криеше спомен. Трябваше да избяга — от мъчителната близост до Ен! Да не я вижда! Още по-лошо, да не го вижда тя.

Да се маха! Да се запилее по света със своята мъка!

А нямаше пари, никакви пари.

Можеше да отплава само ако постъпи на работа в някой кораб.

А то не беше лесно.

Моряци без работа — колкото щеш, и по-силни, и по-млади от него. Закъде е той с това изтощено тяло и тази обезобразена кожа.

Целия следобед изгуби напразно. От кораб на кораб. Навред му отказваха. Едни — на док. Други — още непродали маста. Може би не го мамеха. Складовете наистина бяха задръстени. Цената падаше. Нямаше сметка да се дири нова мас. А от това, то се знае, както винаги, теглеха моряците. Изхвърляха ги да се шляят без работа и без пари по кейовете.

Отвъд вълнолома лежеха на рейда два китобоеца. Джим беше подразбрал, че ще отплават тая вечер с отлива. Лодките им се поклащаха на пристана, чакаха екипажа.

Щеше да чака и Джим. Нямаше друг избор, ако държеше да се махне оттук, от спомените, от горчивата мътилка на измамата, която го давеше, която сякаш течеше по жилите му вместо кръв.

И ето, по улицата се зададе шумна дружина. Двадесетина моряци, натоварени с дървени куфари и моряшки торби, се спуснаха на пристанището. Половината наскачаха в лодката и отплаваха към кораба, а останалите седнаха на багажите си да изчакат втория й рейс.

Джим Мелой приближи. Поздрави.

— Какво искаш? — запита го най-старият.

Джим отговори:

— Да се махна. Колкото може по-скоро. Имате ли нужда от харпунер?

Някой подметна:

— Харпунер ли? Защо не капитан? А кой, ако смея да попитам, ще ти мята харпуните?

Останалите се изсмяха шумно.

Старият, може би помощник-капитанът, се надигна и го огледа подозрително.

— Ти какво? Такава кожа? Проказа ли е?

Джим отвърна:

— Не. От друго. Аз убих Свирепия, но той ме глътна. Туй е от стомашния му сок. Разяде ми кожата.

— Какви ги плещиш такива? — тросна се друг. — Убиецът на Свирепия пиянствува отсреща, в кръчмата.

Трети подметна:

— Някой се мисли за Мойсей. Защо не кажеш, че си Летящия холандец?

Първият отново се обади:

— Я по-добре да станеш кок!

Джим Мелой едва се сдържаше, стиснал до болка юмруци. Наистина той вече не беше същият. Джим Мелой никога не се сдържаше. Удряше направо.

Без да отвърне на насмешките им, той се обърна към помощника:

— Е, ще ме вземете ли?

Оня премисли минута-две и чак тогава отговори:

— Махай се от главата ми! Нещо не ми харесваш. И кожата ти, и… Дали не си ръгнал някого в кръчмата… Среднощ екипаж не набирам.

Джим си тръгна с отпуснати рамене. Отправи се към друга лодка. Седна да чака там.

По едно време вратата на кръчмата се отвори и келнерът изблъска навън Дик Смазания нос. Дик се върна, заудря с длани по вратата, развика се:

— Мръсници! Разбойници! Обрахте ми всички пари. Сега един ром не ми давате на вересия. Хайдуци!

Келнерът се показа отново и стовари в лицето му един юмрук.

Дик политна, опря се в стената, свлече се на земята и изведнъж се разплака.

Джим се извърна, да не го гледа.

И той, този пияница… И той — със своята мъка…

Зададе се екипажът на втория кораб. Джим се изправи пред човека с фуражката, който крачеше начело:

— Капитане, извинявай!

Морякът се спря.

— Какво искаш?

— Харпунер… Трябва ли ти?

Капитанът го изгледа, но не издаде неодобрението си.

— Имам достатъчно.

После се обърна към помощника си:

— Ларсен няма да дойде, нали?

И се обърна към Джим:

— Имаме място за матрос. Но да си призная, изглеждаш ми слабоват. Гладувал ли си?

— Не. Бях болен — отвърна Джим. — Но имам опитност.

Не посмя да спомене за Свирепия. Не би могъл да понесе нови подигравки.

Капитанът реши да го изпита набързо:

— Отиваме край Антарктика. Как ще познаеш там кои китове са охранени?

— Много просто — усмихна се Джим. — Белите. Черните току-що са дошли от топлите морета и още не са обрасли с китови въшки.

Капитанът размени няколко думи с помощника си, после реши:

— Скачай в лодката! Нямам избор.

На кораба Джим остави вещите си в кубрика и излезе на палубата. Опря се на фалшборда. Загледа се в морето.

Значи, пак. Пак на кораба. Пак сред познатата уредба на китоловния кораб, сред неизлечимия мирис на китова мас и насмолени въжета…

Пак на път.

Все на път.

Но сега без пристанище, без цел.

Неусетно месецът се издигна високо, а светлата пътека надебеля, разля се встрани, избледня и накрай затрептя като бисерен площад до кръгозора. Само окото на фара просветваше сегиз-тогиз и по водната повърхност се хлъзваше втора лунна пътека.

Капитанът даде заповед за отплаване. Котвената макара заскърца монотонно и тъжно. Моряците попълзяха по вантите, опънаха платната. Вятърът ги пое и понесе кораба към хоризонта. Хората насядаха на бака, запалиха лулите, заприказваха се.

От дума на дума заговориха за Свирепия, заговориха и за убиеца му, който доизпиваше наградата си по пристанищните кръчми.

Джим слушаше мълчаливо отстрана. Не смееше вече да се обади. Не понасяше ни присмех, ни дори простото съмнение. Слушаше. И някакво неопределено доволство обгръщаше сърцето му с парливо-сладостна ласка.

Те не знаят. Нищо. Никой не знае — освен оня пияница… Но нали Джим си знае… Уби го той, Джим Мелой. Друг не би могъл. Тая мисъл му стигаше. Успял бе да го победи сам, с двете си ръце. Да срази чудовището, с което воюваха цели флотилии китоловци, срещу което бяха изпратили бойни кораби с артилерия…

Водата припляскваше глухо зад кърмата, разбивана на тъмна смолиста пяна, а двете вълни, две пърхащи криле от черен кристал, изплисквани от порещия нос на кораба, пъплеха назад и разлюляваха лунните отражения като раздухвана жарава.

Джим стисна чело с ръце.

Впрочем дали го бе победил?

Или по-право — кой кого бе победил?

Наистина Свирепия е мъртъв, пронизан от неговото копие. Но и мъртъв, той продължава да си отмъщава.

Упорито, безпощадно.

Ето, Дик Смазания нос пропадна съвсем, унищожен от злокобната награда. Джим все още не можеше да се оправи, обезобразен, смазан физически и душевно. Ен — омъжена за приятеля му. Омъжена, и то благодарение на неговата награда, обогатила крадци и мошеници.

Нима някой можеше да измисли по-жестоко отмъщение?

Да не смее да се мерне пред Ен…

Прокълнат кашалот!

Дали не беше прав Дик?

Мъчителна, почти физическа болка раздираше гърдите му. Защо? Защо не се прибра тогава, само с амбрата? Каква беше тази ненаситна алчност, която го тласна в последното приключение? Не беше ли тъкмо това проклятието му — тази алчност… За пари, за слава, за блясък…

Джим гледаше насълзен как гаснат светлинките на града.

Като залязващи звезди.

И сред тях — прозорецът на Ен.

Ен! Неговата Ен!

От всяка светлинка се източваше златна пътечка — безброй светлинки и безброй пътечки върху стихналата повърхност, които играеха като огнени змийчета с бледи лъкатушни опашки.

Като отровно змийче кълвеше сърцето му светлинката от прозореца на Ен.

Ен! Ен!

А корабът усилваше своя бяг, тласкан от попътния вятър. Пристанището се смаляваше, стопяваше се в мрака. Светлите пътечки избледняваха, разкъсваха се, изчезваха.

Прозорчето на Ен угасна.

И сякаш с това се скъса и последната нишка, която го свързваше с миналото, с нещо скъпо — нещо, което е могло да бъде много-много хубаво…