Петър Бобев
Свирепия (24)

24

Хари Честер седеше умислен в най-тихия кът на кръчмата. Беше се нахранил, а нямаше къде да иде. Ни близки, ни познати — сам…

Седеше и бавно отпиваше глътка по глътка от рома си. Пушеше, загледан далече зад опушените стени.

Дик Смазания нос се надигна от другия край на салона, прекоси го, като залиташе и се блъскаше в столовете, и седна насреща му.

— Приятелче — обади се той с пиянски глас. — Отдавна те гледам. Не търпя самотници. Ида да си побъбрим. Да се разтушим — аз тебе, ти мене…

Хари го изгледа мълчаливо.

— Поръчай една чашчица и за мен! — примоли се Дик. — Нямам дребни. Утре ще ти ги върна.

Хари отвърна глава и продължи да мълчи. Не за пръв път се срещаше с такива пияници.

Дик се засегна. Плесна с длан по масата.

— Ей, драги! Защо не ми отговаряш? Знаеш ли ме кой съм? Убиецът на Свирепия! Цял свят ме познава, вестниците писаха за мен. Само ти…

Хари свали лулата от уста.

— Лъжеш! — пошепна той.

— Кой лъже? — дръпна се обиден Дик. — Как смееш?

Хари Честер добави унило, със сгърчено от болка лице:

— Не говори! Поне пред мен. Защото аз видях кой уби свирепия. Уби го Джим Мелой.

Дик пребледня.

— Познаваш ли го?

— Дали го познавам? Та аз съм последният, който го е видял. Аз, единственият оцелял от кораба „Успех“.

Той махна уморено с ръка и отпи още една глътка от чашата.

— Ако питаш юристите, цялата награда се пада на мен — целият милион. Но не ми трябват. Аз съм болен, умиращ. Утре постъпвам в болницата. А защо ли? Навярно да не ме гледат гражданите, като умирам на улицата. Да не развалям настроението на здравите. Вече нямам нужда — ни от пари, ни от нищо. От нищо…

— А Джим? — запита нетърпеливо Дик. — Къде е?

Хари въздъхна тежко.

— Удави се. Преди да умре, китът удари лодката и Джим падна. Не изплува повече. После Свирепия се стовари върху кораба ни. Потопи го. Никой не остана жив. До вечерта се въртях все там — дано спася поне един, за другар. Оцелях само аз. Не е ли гавра? Само аз, обреченият. Спасих се, за да умра тук, в болницата.

Дик Смазания нос се надигна. Плю настрана. После се повлече към изхода. Някакви дрипльовци му подвикнаха нещо, един моряк го спъна с крак. Дик падна, изправи се и излезе на улицата.

Отсреща се виждаше пристанището, задръстено с кораби. Кораб до кораб — гора от мачти и сгънати платна, а кеят — задръстен с планини от бурета. Тежка, задушлива миризма висеше във въздуха — на солена риба, на китова мас. Кипеше трескава работа. От едни кораби разтоварваха буретата, на други сменяваха платната, на трети опъваха въжетата, боядисваха корпусите. В сухия док остъргваха дъната. Подвиквания, закачки, смехове и ругатни.

Обикновена пристанищна глъчка.

Дик се опря до вратата, примига, ослепен от светлината.

Значи, тъй — умрял! Джим Мелой наистина умрял. Дали пък този път е истина? Ако е тъй, значи, не го е ограбил? От какво ще ограбиш мъртвец? Този чужденец сам се отказва от наградата. Тогава излиза, че Дик по право е получил парите. Няма защо да се измъчва. Ясно — не е мошеник…

Жал му е само за Джим. Нищо, че беше син на Мелой. Жал му е. Жал му е и за себе си, и за оня непознат, който ще постъпва в болницата…

Отсреща до фенера стоеше човек и го гледаше втренчено. Но що за човек? Слаб, почти сух, а лицето му особено, бяло, подпухнало като плесен, все едно удавник.

Ето, човекът се отдели от фенера, приближи.

— Как си, Дик? — каза той сухо.

Дик Смазания нос се дръпна. Имаше нещо студено, заплашително в това грозно лице. А и ръцете му бяха такива — бели, като струпясали. Такива стават ръцете на перачките след цял ден пране… И на удавниците…

— Пропи ли наградата? — запита човекът.

Дик заекна:

— Но аз… аз… не те познавам.

— Познаваш ме, гълъбче, много добре ме познаваш. Не си забравил Джим Мелой.

Дик простря напред ръце, отстъпи разтреперан, опита да се мушне в кръчмата.

— Прости ми, Джим! — изхлипа той. — Дух ли си! Човек ли си? Не ме убивай! Аз наистина съм подлец, грабител, нищожество, гад, но не ме убивай! Недей!

Джим го хвана за ръка и го повлече по улицата към града. Натисна го да седне на пейката пред една къща и седна до него.

— Сега да поговорим! Не съм никакъв дух. А жив човек, който идва за парите си. Да си ги взема — от тебе и от оня, когото смятах за приятел, а той…

— Но защо чак сега? — смотолеви Дик. — Защо сега?

— Бях в болница. Между живота и смъртта. Когато намушках Свирепия, той ме изхвърли от лодката и ме налапа. Вие сте ме извадили от стомаха му и сте ме предали на един военен кораб. А той ме стоварил в болницата в Сидней.

Дик го гледаше с ококорени очи и трепереше онемял.

А Джим продължи:

— Месеци наред съм бил в безсъзнание. Но накрай, както виждаш, оживях. Чер гологан губи ли се? И все пак Джим Мелой вече не е предишният Джим Мелой. От търбуха на кашалота се разяде не само кожата ми. Разяде се всичко — и тялото, и душата ми. Няма я предишната сила.

Той изведнъж се прекъсна сам:

— Но стига! Не съм преплавал половината свят, за да се оплача. Искам си парите. Дадох ви под съд. Всички.

Дик разпери ръце.

— От мен няма да вземеш нищо. Пропих ги.

Джим се усмихна недоверчиво.

— Двеста хиляди не се свършват така.

— Свършват се! — забърбори неспокойно Джим. — Изпиват се. Тъй е сиромахът. Могат ли да се задържат в него пари? Дори насила да му ги тикнеш в ръцете, пак ще му ги измъкнат. Или лихварят, или кръчмарят. Но не само те. Приятелите също. Даже те повече. Всяка вечер с мен по десет, по двадесет души, докато изсмукахме всичко. До цент. Пиянствувахме, бихме се, обираха ме.

Изведнъж той се разплака.

— Отмъсти си Свирепия. Отмъсти. Прокълнат кит. От ада изблъвнат. Умори ме. Съсипа ме. С парите, които взех, смятах да стана друг човек. Да се задомя. А то? Щом ме подушиха, приятелите ме отмъкнаха в кръчмата. Рекох си — последно. Утре ще се женя. На другия ден — също. Не остана време за женитбата. Пропих се съвсем. Вече за нищо не ставам. Никой не ме рачи. Прося. Знаеш ли — до просяк стигнах. Проклет да е часът, когато го видях мъртъв сред вълните. Защо ми трябваше? Защо?

Джим го изчака малко и изведнъж запита:

— А може би си скътал нещичко в банката, а? Навярно в съда ще си припомниш…

Пияният поклати глава.

— Няма. Нищо няма. Но виж, Бил Дайк има. Откакто се ожени, много му провървя.

Джим сякаш не го чу.

— Нищо. Той или ти — не е важно. Важното е да си взема парите. Да се излекувам. Тогава чак ще се покажа на Ен. Така не бива да ме вижда.

Дик се размърда смутено на мястото си.

— Ен Райт ли? Тя… тя… е женена…

Джим го стисна за гърлото.

— Повтори! — изкрещя той задъхан. — Ще те удуша.

Дик се сгърчи в ръцете му.

— Ожениха се. Бил Дайк и Ен. Бил взе наградата. Старият Райт не можа да откаже. Примири се.

От подпухналите клепачи на Джим гледаха две трескави очи. Сивите му устни не спираха да мълвят:

— Оженени! Оженени! Значи, всичко е било напразно. Всичко! Не може да бъде. Ти ме лъжеш, подлецо!

Дик скочи, опита да побегне, но се спъна, простря се по очи и така от земята зашепна:

— Не лъжа! Тоя път не. Истина е! Питай, когото искаш!

Джим Мелой се отпусна на пейката и хвана с две ръце главата си. Стисна устни. Притихна. Замръзна.

Такъв приятел! Най-първо му открадна богатството, после — любимата.

Пареща влага премрежи очите му.

Пред тази стаена мъка, пред сълзите на тоя силен, някога железен мъж Дик преглътна. Обзе го такава жал, каквато никога не бе изпитвал. Надигна се и сложи ръка на рамото му.

— Джим, я ела с мене! Ела със стария Дик! И аз някога изгубих момичето си. Заради стария Мелой. Да забравим! Ела да пием! Аз нямам ни цент. Почерпи ме! После в съда ще свидетелствувам за теб. Да си вземеш парите.

Джим го отблъсна с ръка.

— Много евтино се продаваш.

После унило добави:

— Вече не ми трябват. Ни пари, ни богатство. Исках ги заради Ен. Щом я изгубих, нищо друго не ща.

Той се надигна и пое прегърбен, отпаднал към пристанището.

Дик извика подире му:

— Сега какво ще правиш?

Без да се обърне, Джим отговори:

— Ще видя. Море широко, кораби много. Ще отплавам. Какво друго ми остава?

Дик се надигна от земята и седна на скамейката. Умисли се.

Колко сложен беше животът и колко страшен! Жесток! А Дик беше един подлец, последен негодник. Роден само за зло. По-право сбъркан от проклетия живот още след раждането си. Озлобен. Сякаш и той прокълнат като Свирепия. Зло да върши. Нищо добро.

Изведнъж пияният се надигна.

Той беше объркал всичко. Той трябваше да го оправи.

Дик забърза по главната улица, като внимаваше да не се блъсне в редките минувачи. Чираците от една бъчварница опитаха да му препречат пътя.

— Дик — провикна се един. — Нали ми обеща чифлик. Докога ще чакам?

Но той махна нетърпеливо с ръка и продължи нататък, сподирян от грубите им шеги.

Няколко деца запяха подире му:

— Пияния Дик! Ето го, Пияния Дик!

Друг път той се втурваше да ги гони, като залиташе и се препъваше за най-голямо удоволствие на децата. Сега сякаш не ги чу.

Спря пред една двуетажна къща сред разкошна градина. Дръпна звънеца. Слугата му отвори.

— Искам да говоря с капитана — рече важно Дик.

Слугата се поколеба. В тоя миг на балкона се показа Бил Дайк.

— Да влезе! — нареди той.

Слугата въведе дрипавия посетител в кабинета на господаря си. Дик не седна. Не пое подадената ръка, а започна направо:

— Капитане, аз съм негодник.

— Знам — усмихна се Бил. — Но пари няма да ти дам. Ще ги изпиеш. А ако искаш да се навечеряш, заповядай…

Дик го прекъсна живо:

— Аз не за това… Тоя път не… Сега за друго, за нещо много важно.

— Ех, Дик! Това пиене! Какво ли е толкова важно?

— Видях Джим Мелой.

Бил Дайк пребледня. Наведе се напред.

— Дик! Толкова ли си пиян?

Дик не трепна.

— Говорих с него.

— Но нали е мъртъв? Защо се подиграваш с мен?

— Не! Жив е. Оня, когото извадихме от корема на Свирепия. Той убил Свирепия.

Бил се бе изпотил от вълнение. Задъхваше се.

— Че нали ти го уби?

— Излъгах те. Винаги съм те лъгал. И когато Джим изчезна. Аз знаех, че не е умрял, но не казвах. Да му отмъстя. Затова скъсах и писмото му до Ен. Да не узнае никой, че е жив… Ето, това съм аз! Пък и ти ме знаеш — гад…

Бил скочи и го хвана за яката. Разтърси го. Очите му бяха приели познатия израз — като при буря.

— Наистина — гад!

Пръстите му стиснаха гръкляна на треперещия пияница.

— Ти, ти! Змия, пълзяща твар! Отровна! Ще те удуша!

Дик изблещи очи. Задъха се. Зафъфла полуудушен:

— Капитане… Но пусни ме! Пусни ме де… Ти си спомняш… Два пъти идвах при теб… Разкаян… Да ти призная… Но ти все ме пъдеше… Надуто, отвисоко… Задето бях пиян… Не можа да ме разбереш… Не поиска да разбереш, че… че… и подлецът е човек…

Бил Дайк го отпусна. Бурята в очите му затихна.

— Заведи ме при него!

Дик пое дълбоко въздух.

— Мисли, че ти си го ограбил — доизказа се той. — Искаше да те съди…

— Няма защо. Аз сам ще му върна всичко без съд. Води ме! Да го намерим. Къде е?

Дик Смазания нос вдигна рамене.

— Не зная. Щом разбра, че сте се оженили, и си отиде. Отказа се от парите. И от съда. Каза, че ще отплава. Може да е заминал вече.

Бил Дайк грабна шапката и бастуна си.

— Ще го търся.

— Няма да го познаеш — каза Дик. — Обезобразен е. Както не го позна тогава, когато го извадихме от кита…

— Тогава ти ще ме водиш.

И без да дочака съгласието му, го повлече подире си.