Петър Бобев
Свирепия (6)

6

Впрочем нищо друго не оставаше. Това беше единственото решение. По-право не решение, а прост рефлекс пред ужаса от разкривените жълти зъби, които украсяваха със зловещи нанизи зиналите челюсти. Челюсти, годни да го лапнат цял.

Джим отскочи назад и тласна амбрата в устата на крокодила. Дори се засили, размаха крака и я натика дълбоко към глътката.

Всичко стана много бързо. Готовите челюсти, измамени от бързината на човека, се стиснаха с цялата си мощ, потънаха в амбрата, залепнаха в нея, обезсилени от восъчната й мекота.

Проумяло грешката си, чудовището отвори уста, замята се, разпени водата — ала крехката клопка не пускаше. Крокодилът отваряше и затваряше шумно челюсти, а размачканата безформена амбра залепваше ту в горната, ту в долната челюст, задавяше го, вбесяваше го.

В същото време Джим се носеше лудо към брега, без да се обърне, изтръпнал пред мисълта, че ужасното влечуго би могло да се освободи от капана и да го догони.

Скоро достигна някаква ивица от вряща пяна.

Плувецът разбра — крайбрежният риф. Но не го заобиколи. Нямаше време. По-добре да разбие в него черепа си, запокитен от вълните, отколкото да се озове в крокодилската муцуна.

Вълната го подхвърли върху каменната стена, острите ръбове на кораловите скелети раздраха ръцете и краката му, нарязаха тялото му. Пареща болка прониза мозъка му, но той не отстъпи, а изпълзя по тази грамада, подобна на купчина от натрошено стъкло, догонван и заливан от кипежа на прибоя. Нищо, че раните кървяха; нищо, че нови резки цъфваха по дланите и ходилата му, че дрехите му се превръщаха на кървави дрипи. Нали още беше жив, нали не висеше беззащитен над ужасяващата километрова бездна, нали пълзеше върху твърда скала, сигурна опора, защита, макар и тъй негостоприемна, зла.

Под тежестта му крехките коралови клонки се ронеха с пукот. Той пропадаше в бодливи ями и в неравни процепи, блъскаше се в издигнати блокове, но не спираше. Защото крокодилът можеше да изпълзи леко върху тази преграда от каменни ножове, защитен от роговата си броня. Можеше да го настигне.

Рифът свърши. Отпред се ширна успокоената повърхност на външната лагуна. Човекът се потопи в нея с въздишка на облекчение и заплува нататък към тъмния силует на палмовата горичка.

До островчето оставаха петдесетина метра, не повече. Радостта от неочакваното спасение вече напираше в гърдите му.

Спасен!

В този миг някакво твърдо тяло се отърка о бедрото му.

Джим застина. Акула? Крокодил?

Забравил всички правила на предпазливостта, той запляска лудо с ръце и крака. И все му се струваше, че стои на едно място.

Да стои на едно място, когато всеки миг…

Тогава почти пред лицето му изплуваха две прегърнати костенурки, поеха шумно въздух и потънаха.

Джим достигна брега с последни сили. Пясъчното дъно му се стори меко като кадифе. Още по-мек и топъл, като жива плът изглеждаше сухият пясък на брега.

Пред краката му се разбягаха пълчища едри раци пустинници, които се настигаха, блъскаха се, тракаха с черупки. Само на няколко метра от водата лежаха бели птици, а зад тях се извишаваха причудливо разкривените стволове на кокосовите палми.

Смазан от умора, Джим падна до най-близкия дънер, без да види двата чифта подутини, които прекосиха външната лагуна, и безшумно размахваната зад тях гребенеста опашка. Очите му се затвориха.

Изведнъж страшен трясък го събуди. Джим се стресна и се надигна.

А това?

Втори трясък — до главата му.

Човекът вдигна поглед нагоре. Някакво животно се ровеше из палмовата корона и брулеше кокосови орехи, едри колкото човешка глава. След минута отгоре се свлече заднешком едър рак. Той се спусна към единия орех и почна да рови из влакнестата му обвивка, припряно, видимо недоволен, че плячката му бе останала цяла, без да се счупи при падането.

Палмов крадец.

„Проклетник! — помисли си Джим. — Че нали щеше да ме пречукаш, ако ме бе улучил?“

После се надигна.

При вида на падналия орех той си даде сметка колко е ожаднял. А кокосовото мляко е тъй вкусно, винаги охладено, сладко, свежо. Щом го усети, ракът побягна към лагуната все тъй заднешком, протегнал заплашително щипки.

Джим опита да среже върха на ореха с ножа си. Но не успя. Плодът беше зрял, с яка черупка. Вместо примамливия писък на съблазнителния сок отвътре прокънтя тракането на презрялата ядка. А това беше естествено. Ракът не би брулил зелени плодове. На него са нужни ядки, не мляко.

В този миг Джим видя. Гигантският крокодил се измъкна от водата и бързо-бързо запълзя към брега. Джим търти през рядката кокосова горичка.

Но ужас!

Влечугото го настигаше. Вдигнало туловището си върху късите си крака, с изпъната опашка, то се носеше задъхано подире му.

Човекът разбра. Нямаше надежда да му избяга. Премалялото му тяло можеше да се строполи на земята всеки миг. Сърцето му се бъхтеше като пленено зверче в гърдите. Задушаваше го.

Тогава той се хвана за най-близкия дънер и се заизкачва по грапавото стъбло. Раните по ръцете и краката му, едва престанали да кървят, отново се напукаха. Болката стисна зъбите му до счупване. Но той успя да се изкатери до върха, провря се през ръбестите дръжки на листата и се сгуши сред гъстия им веер.

Врагът му се засуети долу, слисан от внезапното му изчезване. Той обиколи веднъж около палмата и се върна обратно по същия път, по който бе дошъл. Точно по следите си. Надали можеше да се досети да изчака жертвата си. Сатанински търпелив под водата, този хищник губеше търпение на сушата, сред непривичната му среда, бързаше да се изтегли все натам, в стихията си.

Дори след като го видя как се гмурна сред вълните и изчезна към рифа, Джим не се осмели да слезе. Отказа се от съблазънта да се отпусне на мекия, мамещ пясък. Въпреки всички неудобства на палмовата корона предпочете да си остане там. Превърза се с колана си за две листни дръжки, намачка трети лист за постеля и се нагласи за сън.

В гърлото му горчеше. Не само от глад и жажда. Това не беше соленият вкус на нагълтаната вода. Надигаше се друга горчилка. Отчаяние, болка от загубената надежда, от новия удар на съдбата, от загубата на богатството.

Можеше да бъде милионер! Можеше да спечели Ен!

А сега? Спечели живота си. Но докога и защо? Живот без Ен…

По стъблото отново запълзя ракът палмов крадец. Сега вече Джим го посрещна дори с любов.

„Благословен бъди! — помисли си той. — Без теб навярно вече щях да се смилам в крокодилския търбух.“

Остави го да шумоли спокойно под него и да брули един след друг зрелите плодове. А той откъсна един зелен орех, сряза върха му и изля свежата течност в пресъхналото си гърло. Стори му се, че се ободри в миг. Изцеди млякото и на втори орех, на трети…

Вече се зазоряваше. От изток бликаше розов дим, стелеше се по разлюляната повърхност, заливаше със златна глеч неравните й дипли. Невидимото огнище зад кръгозора се разгаряше, пламъците му облизваха небосвода, опърляха, стопяваха звездите, сякаш пъплеше нагоре някакъв огнен прилив.

Около палмите запърхаха бели морски лястовици. Раците пустинници забързаха към водата. Снесла яйцата си под панданусовия шубрак, зелена костенурка се мъкнеше обезсилена към водата.

Просветваше бързо. И изведнъж настъпи денят, тъй както настъпва в тропиците — без преход, без здрач. Слънцето отскочи над хоризонта като нажежена монета и бързо се въззе нагоре. По водната повърхност шурна тънка струя от лава. Небето засия в ослепителна синева. Просветна морето. Прозрачината на изумруда смени течния турмалин на нощта.

Малкият атол се открои релефно, наподобил бял пръстен, запокитен сред океана. Вътрешната му лагуна заблестя под огъня на зората като бронзово огледало, в което се оглеждаха изящните силуети на палмите. На запад, откъдето прииждаха вълните, над външния риф не спираше да грохоти белият прибой.

Отсреща, отвъд атоловото езеро, по пясъка между палмите лежеха стотици бели птици — морски рибарки. Мътеха направо върху пясъка. Те се разбуждаха една подир друга, надигаха се и крякаха сънливо.

Джим потръпна. Дрехите му уж бяха изсъхнали, ала просмуканата в тях сол все не им позволяваше да се изсушат напълно, поглъщаше влагата, лепнеше по тялото му.

От край до край, додето стигаше поглед, се ширеше просветващият океан като гигантска тепсия с течен сапфир, увиснала сред ярката синева на небето. Бляскав разплискан сапфир, а сред него — бяло пясъчно пръстенче, нагиздено с кичури палми. И нищо друго…

Макар и с влажни дрехи, макар и тъй измъчен от ръбестите дръжки на листата, Джим трябваше да заспи. Очите му се затваряха неудържимо.

Крокодилът не се виждаше никъде, но това още не означаваше нищо. Всеки миг той можеше да се домъкне на късите си лапи, разчекнал ужасната си вонеща уста.

Джим трепна. А това не е ли крокодилът? Впери поглед. Заслони очи с ръка. Не, не беше той, а нещо неподвижно, безформено. Вълните го изхвърляха неусетно на брега.

Някакъв труп може би.

Изведнъж той трепна…

А не е ли…

Джим се спусна надолу, забравил раните си, забравил и страшното влечуго. Сега не се отнасяше за някакво си спане, за някакво си ядене. Отнасяше се за нещо много по-важно, нещо, за което Джим бе мечтал — за богатство!

Вълните бяха довлекли на пясъчния плаж сивата амбра.

Той нагази във водата. Но мигновено отскочи. До краката му се надигна най-отвратителната риба, която познаваше — ужасната синантея, каменната риба, подобна на коралов отломък, обрасъл с водорасли и мъхове-животни.

Ако бе стъпил една секунда по-рано, отровната перка щеше да убоде босото му стъпало.

И толкова!

Тогава нито амбрата, нито богатството, нито пък Ен щяха да му са нужни.

Взе да се заглежда къде стъпва. А дъното беше осеяно плътно с животни, с пълчища животни. Морски звезди, миди, раци, охлюви — особено много охлюви каури, цели купища. По африканското крайбрежие те служат вместо пари. Европейците пък покриват с черупките им игралните си маси. Джим ги бе виждал — по-нежни от най-нежния мрамор. Казват, че багрите им успокоявали картоиграчите.

С големи усилия Джим избута ухаещата буца на сухо, отърколи я нагоре, на най-високата могилка — да не я достигне водата, да не му я отнеме.

Върху восъкоподобното сиво-черно вещество личеха вдлъбнатините от крокодилските челюсти и ямките от острите им зъби. Но нищо. С това му ставаше двойно по-мило.

Амбрата му бе спасила живота. Пак тя щеше да му създаде новия живот — такъв, какъвто го бе мечтал, охолен, богат.

Отново беше милионер! Отново!

Нищо, че беше сам! Нищо, че беше захвърлен на тази пясъчна ивица! Нали имаше амбрата? Нали беше пак негова?

Трябваше да я запази — от слънцето, от водата, от всичко. Да не му я отнемат повторно, да не го ограбят.

Той коленичи и загреба с шепи пясъка. Греба, рина може би час, може би два. Случайно изрови цяло гнездо костенурчени яйца. Изпи наведнъж две от тях сурови, другите остави за после и продължи да копае.

Целият плаж беше нашарен от следите на костенурки — нагоре и надолу. Надолу три непрекъснати линии. Нагоре две успоредни браздички, а между тях — броеница вдлъбнатинки от опашката, с която костенурката се е подпирала при изкачването.

Дупката нарастваше, удълбочи се, стигна до гърдите му. Тогава той търкулна амбрата в нея и я зари с пясък. После като истински скъперник се озърна. Дали някой не бе видял съкровището му?

Усмихна се сам на себе си, на своята алчност. Изяде още няколко яйца. Останалите зарови в пясъка, означи мястото им с едно коралово късче и се покатери на палмата.

Денят сияеше в цялото си великолепие. Лагуната лежеше почти неподвижна, като зелено стъкло, през което прозираше цялото дъно. Бял пясък — от край до край, — натрупан в загладени дюни, запълнил всяка пролука между кораловите шубраци с бели навеи, сякаш не дъно на лагуна, а снежна котловина, над която пърхаха рояци риби, по-пъстри от всяка земна пеперуда. Стръмен снежен сипей се спускаше и от външния бряг на атола, нарязан с бели ровини, обрасъл с нацъфтели коралови вейки. И всичко изглеждаше тъй странно, невероятно — и снежните преспи, и цъфналите храсти, и пърхащите риби-пеперуди.

Ето, по сипея се заизкачва костенурка, запълзя, забоксува и изведнъж цяла лавина се откърти и утаи към дълбочините като бял облак. Смутен от пясъчния дъжд, едър скат се отлепи от дъното и плавно се премести настрана.

Отсреща, отвъд лагуната, гнездещите морски рибарки притичваха до водата, гребваха няколко капки с човки и бързаха да ги излеят върху пъстрите си яйца. Тук, под огъня на тропическото слънце, тяхната задача беше не да топлят яйцата си, а да ги охлаждат, за да не се опекат.

Джим сгъна над главата си три палмови листа и си направи нещо като навес, несигурен слънчобран.

Едва сега съмнението го овладя.

Добре де — той е богат, приказно богат. Но защо му са тия сто килограма амбра? Сто или хиляда — все едно. Защо му са? Ами ако не успее да се измъкне оттук, ако е обречен да остане в този пущинак, докато изяде всичките кокосови орехи, след което да загине от жажда? Защо му е тогава това богатство?

Наоколо ни помен от човек. Край този опасен риф надали би се осмелил да мине кораб. Тогава?

Махна с ръка и се привърза към листните дръжки. После заспа, сякаш увит в мокри парцали. Заспа първия си неспокоен сън на острова. И отново в кошмара на съня вълните го поеха в безжалостната си люлка, отново връхлетяха озъбените крокодилски челюсти, които приближаваха и се раззиваха — ха-ха — да го налапат, да го стрият между костните си триони. Той се сепваше, облян в пот, и отново заспиваше, смазан от умората.

И отново вълни и зъбати челюсти, които извират отвред…