Петър Бобев
Свирепия (10)

10

Дълбокоморските акули, вторачили хищно изпъкналите си очи, като зловещи привидения преследваха пасаж малки калмари.

Обърнати с опашките напред, свили пипала в юмручета, жертвите им се стрелкаха из мрака като залпове от ракети, изтласквани от учестения ритъм на водните си помпички.

Когато хищниците успееха да догонят някой калмар, той изплискваше от чернилната си торбичка светещо облаче, измамваше преследвачите и отскачаше настрани. Все пак ту един, ту друг калмар, по-слаб или по-непохватен, въпреки всички хитрини не успяваше да се спаси и изчезваше в зъбатите акулски челюсти.

Малките калмари се врязаха в облак медузи — стотици, хиляди, милиони полукълба от фосфоресциращо желе, които се свиваха и разпускаха в замайващо хоро. Отгоре, отдолу, отвред — гъмжило.

Калмарите отскачаха наляво-надясно, дано заблудят неприятелите си, дано им избягат сред този парлив облак.

Напразно.

Акулите не се отклониха от пътя си, не се поколебаха. Те се втурнаха мълниеносно сред струпаните медузи, разблъскаха ги настрана и отминаха напред, а по пътя им останаха да се премятат накъсани парцали огнена слуз.

После отново настана мракът — такъв плътен, тежък, всеобхващащ, какъвто може да бъде само в морската бездна, раздиран от телата на главоногите и от избухванията на светлите им облачета.

Внезапно калмарчетата свърнаха настрана, пресрещнати от връхлетелите нови врагове. Додето схванат какво става, докато решат какво да правят, преследвачките им се озоваха сред глутница гигантски калмари. Пред ненадейната заплаха акулите се пръснаха като подплашени рибки, превърнали се мигновено от ненаситни хищници в безпомощни жертви.

Старият калмар не се двоуми дълго, а се втурна след най-близката акула. Втурна се така, както правят всички калмари — с опашката напред, свил в гигантски пестник възела на пипалата си. Водната му ракета пулсираше нетърпеливо и притуряше нова скорост към устрема му. Огромните му очи бяха безпомощни сред пълния мрак, но чувствителната му опашка усещаше отдалеч топлината на бягащата жертва, следеше я, не я изпускаше.

Акулата кривна надясно. С тази маневра тя взе малко преднина. Врагът й, понесен от чудната си ракета, я отмина. Но разбрал грешката си, сви подире й, догони я повторно. Тялото му се превъртя, обърна се напред, пипалата се разпериха, дългите ръце се метнаха като две ласа, кукестите вендузи се лепнаха върху кожата й, уловиха я. Жертвата се замята обезумяла, опита да се извие, да захапе — напразно. Ръцете се сгърчиха, притеглиха я към венеца на пипалата, сред които отровният клюн пощракваше в ненаситна алчност.

В този миг две други ръце се вкопчаха в пърхащата плячка, опитвайки да я издърпат към себе си.

Но Стария не пускаше. Долу, в мрака, храна не се намира тъй лесно. Огромните му очи засвяткаха гневно — преливайки от зелени в червени сияния. Водната му фуния се напъна за скок, пипалата му се разпериха хищно. Но ръцете му продължаваха да теглят оспорваната плячка.

Противникът му също не отстъпваше. И той не бе ял отдавна, и той искаше да живее, и в неговите очи играеха червеникави пламъци. Трябваше да отнеме плячката. Трябваше.

Той връхлетя със скок. Пипалата му обхванаха тялото на Стария, клюнът му затърси уязвимото място на врага, там, между очите. Десетметровите пипала се сплетоха в грозен, пулсиращ възел. Заскърцаха триещите се кожи. Акулата успя да се откопче от ноктестите смукала, но тозчас попадна сред пипалата на трети калмар, привлечен от шума на яростната битка.

Клюновете затракаха зловещо, чернилните облаци забулиха всичко, скриха и огъня на калмаровите очи. Остана едно — само мрак, злокобен, кипнал мрак.

От раните на борците бликна безцветната им кръв. Привлечени от нейния мирис, наоколо заплуваха в предпазливи окръжности акули. Очакваха своя дял от плячката на победителя.

И тогава в разгара на боя отгоре се спусна слепият кашалот, протръбил войнствения си вик, с който претърсваше дълбините. Той връхлетя срещу настървените противници, раззинал петметровата си челюст. Захапа тлъстото туловище на Стария малко под главата и пое обратно.

Калмарите в миг прекъснаха боя и се струпаха върху общия враг. Пипалата им попълзяха по цялото му тяло, вендузите се впиха в голата му кожа, залепнаха, сякаш се враснаха в нея.

Нападението беше страшно.

Три чудовищни калмара увиснаха върху кашалота, стегнаха го с мощта на пипалата си, заръфаха го с клюнове.

Слепия беше свикнал с такива битки. Всички калмари опитват да се борят с него, опитват и загиват. Никой главоног не бе го побеждавал по-рано.

Уви! По-рано!

Сега беше друго. Страхотните пипала в своето жестоко опипване обхващаха забитите харпуни, разклащаха ги, набиваха ги по-дълбоко.

Кръвта отново рукна, раните заболяха със старата нетърпима острота. Засмъдяха — до лудост.

Кашалотът остави жертвата си. Обърна се, размаха опашка да се върне към повърхността, към въздуха.

Но враговете не пускаха. Стягаха по-яростно, обхващаха го в задушаващите обръчи на стръвната си хватка, блъскаха харпуните. Помпите им пулсираха напрегнато, тласкаха ги надолу. Не му позволяваха да избяга.

Кашалотът усети как го овладява страхът, доскоро непозната слабост — страхът пред някогашните си жертви, страхът от смъртта.

Опашката му зашиба водата, цялото му тяло се размята в неукротими скокове. Трябваше да отхвърли от себе си чудовищните мекотели, които го оплитаха — трябваше да се върне по-скоро горе.

По-скоро!

Въздухът в дробовете му отдавна бе излетял в шумолящи мехури през дихалото. Беше го заменил със запаса от въздушната торба в главата си, но и той вече се привършваше.

Кашалотът беше стоял под вода повече от час.

Калмарите, сякаш разбрали това, го увличаха в дълбините, задържаха го бавно и настойчиво. Не го оставяха да се прибере там, отдето бе дошъл, решили да си отмъстят сега, да отмъстят на най-стръвния си враг, на единствения си враг…

Но все още не знаеха неговата издръжливост. Макар и задушен, без въздух, отпаднал от загубената кръв, в последно усилие той размаха плавници.

И ето, почна да надделява, почна да изплува, окичен така със зловещия си товар.

Деветстотин метра, петстотин метра, триста, двеста метра.

Мракът се поразсея. Смолисточерното преля в сиво.

Сто метра.

Сивотата взе да синее. Замяркаха се черните силуети на подплашени риби.

Кашалотът вече летеше нагоре. Просветването настъпваше бързо, по-бързо от тропически изгрев.

Слепия изхвърча над повърхността, увисна на десетина метра височина и плесна обратно като срината канара. После се замята бясно, завъргаля се. Искаше да оглуши, да замае, да зашемети мъчителите си, които усукваха харпуните в тялото му упорито, с някакво жестоко сладострастие.

Пръв избяга старият калмар. Ненапразно бе живял толкова време на света. Бе проумял, че няма смисъл да премерва силите си с кашалот над водата — все едно, ще загуби.

Той отскочи рязко надолу, а смукалата му отпраха от тънката китова кожа няколко кръгли изрезки, под които оголената кожа се бялна като налепени чинии.

Отскубна се и вторият калмар. Слепия успя да докопа със зъби третия, но тъкмо когато се изправи отвесно, за да го нагълта, исполинската молюска в предсмъртна спазма разклати всички харпуни, които бе оплела.

От непоносимата пронизваща болка кашалотът премаля, челюстта му отслаби хватката си и жертвата му се изплъзна към дълбочините.

Слепия остана сам.

Той лежеше неподвижен върху вълните и изхвърляше от единствената си ноздра фонтан подир фонтан. Отровената кръв от задушаването диреше кислород.

Той сумтеше и пръхтеше шумно, а кръвта от раните му обагряше бистрата вода в нежнорозови облачета.

Бурята бе отминала тъй внезапно, както бе връхлетяла. Зората изгряваше над океана в цялата си прелест. Слънчевите лъчи пронизваха възмътната омара и плискаха върху вълните пурпурно зарево, сякаш от хоризонта бликаше разтопено стъкло, а кристалните му вълни пъплеха насам, дъхащи огън, настигаха се, възсядаха се, заливаха се една друга.

Но кашалотът не виждаше нищо — нито огъня на изгрева, нито синевата на просветналите водни слоеве, нито кръжащите наоколо акулски глутници. Обгръщаше го пълен, неизмерим и неизчерпаем мрак. Целият му живот вече протичаше в мрака, в една вечна беззвездна нощ. Неусетно и напълно бе ослепяло и другото му око.

Той лежеше, люлян от лекото вълнение, и дишаше тежко. А гладът дереше с огнени нокти празния му стомах.

Все по-трудно вече улавяше храна да засити колосалното си тяло. Калмарите все по-често му избягваха, като разклащаха болезнените харпуни. Избягаха му и днес. Ех, понявга, ей тъй, по слух, успяваше да докопа някоя акула, някой делфин, някоя манта, но можеха ли те да го заситят?

Липсваха му калмарите, любимата храна на всеки кашалот, калмарите, които друг път сами се навираха в устата му, заслепени от безразсъдната си злост.

Толкова мъка — и болка, и глад, див, ненаситен глад!

А кръвта продължаваше да се изцежда от подлютените рани и да го обезсилва.

Трябваше да яде, да запълни стомаха, да угаси тоя мъчителен огън в корема — да яде, да гълта, каквото му попадне!

Профуча стадо делфини, сподирени от риби тонове.

Слепия ги чу и се напъна да ги настигне.

Напусто се пресили. Челюстите му щракнаха, след като едрите риби бяха отминали далеч.

Пъргави бяха, не за неговата тромавост, не за неговата немощ. Би могъл може би да улови само по-мудни, остарели или болни животни. А колко са те? Акулите винаги го преварват.

Замаян от слабост, кашалотът задряма.

Събуди го познат шум.

Тих, приглушен плясък.

Слепия се ослуша. Плясъкът се повтори.

Нямаше съмнение — лодка.

Ужасът отново го овладя.

Плясък — нови болки! Още по-силни!

Без да мисли, подчинен на нагона си, той се втурна напред. В гърба му се впи нов харпун, до него затрептя още един, но след това лодката на китобойците отлетя във въздуха. Моряците се сринаха във вълните, заплуваха към съседната лодка.

Случайно кашалотът улови в ехолота си един от давещите се моряци. Примрял от глад, без да си даде сметка каква е тази плячка, той го нагълта мигновено.

Изпречи му се втори моряк. Китът го докопа с челюсти, после се изправи и го погълна.

Тогава чу плясъка на втората лодка, която бързаше на помощ.

Плясък!

Слепия се устреми още по-стръвно към нея. Сега плясъкът не значеше само болка. Към старото възприятие се наслои ново: плясък — болка, но и храна!

Той дори не усети харпуна, който затрептя на челото му. Вече не съществуваше нищо друго, освен лодката. Пресрещна я и направо я сгриза. Но изплю натрошените дъски. Погълна само харпунера, който стоеше на носа. После зашари наоколо, като претърсваше с писък водата. Откри премятащото се тяло на един зашеметен от падането гребец и го налапа. Достигна на повърхността друг. Глътна и него, спря се, ослуша се да открие нова жертва.

Оцелелите хора гребяха в панически ужас към третата лодка. Но тя не ги дочака. Екипажът й, видял участта на другарите си и обезумял от страх пред връхлитащата планина от сила и пръхтяща ярост, забрави другарския дълг. Моряците опънаха платното, натиснаха веслата и полетяха към кораба си, като се кръстеха и шепнеха:

— Свирепия! Спаси ни, Богородице!

Славата на нещастния сляп кашалот кръстосваше океана, прелиташе като заплашителна сянка от кораб на кораб.

Свирепия не ги догони, а се върна назад да се доразправи с останалите моряци, които се бореха с вълните и със струпалите се акули.

Когато корабът, вдигнал набързо платната, най-сетне доплува на полесражението, не намери нито един човек.

Позаситил глада си, притурил нова зловеща слава към страшното си име, бе изчезнал и слепият кашалот.