Петър Бобев
Свирепия (18)

18

Постепенно се развидели. Сиянието на изгрева се разтвори в смолистите вълни, съживи ги, освети ги. След това се надигна слънцето, все от едно и също място на изток, обля вълните със златна амалгама. В ослепителния му огън изчезна всяка гънка на океана. Отдясно се ширна безкраен пламнал харман, а наляво, в просналата се надалече сянка на кораба, морето продължаваше да се тъмнее, все още черно и заплашително.

Откъм капитанската каюта се чу кашлица, тропане. После оттам излезе сънлив и зачервен Боб Каменната глава.

— Хайде, Хари, да спиш! — подкани го той, като нахлупи фуражката. — Аз почвам.

Помощникът му си тръгна. Насред път се обърна и сложи пръст върху устните си.

Джим помисли: „Върша глупост!“ При все това отговори с мълчаливо кимване.

— Много подраняваш — подкачи го капитанът.

Джим отвърна с въпрос:

— Кога ще я махнем? Съня си изгубих заради тая амбра.

Капитан Боб прие сериозен вид.

— Трябва! И аз тъй реших. Време е. Мисля си за откраднатия пистолет. За какво им е?

Внезапно наблюдателят от мачтата се провикна:

— Китове от изток!

Капитанът запита:

— Колко?

— Много! — каза морякът. — Майка с телета.

Боб Каменната глава удари камбаната. Когато всички се събраха на палубата, той заповяда:

— Спускай лодките!

Джим се запъти към своята команда.

— Не! — спря го капитанът. — Ти ще останеш тук. Да не речеш пак нещо лошо.

— Няма! — разсмя се Джим. — Отивам. Може ли харпунер да стои равнодушен пред такъв лов?

И скочи пръв в спуснатата лодка. Наскачаха подире му гребците и кормчията. Опънаха платното и вятърът ги тласна нататък, където сред блясъка на вълните изригваха ту тук, ту там наведени бели гейзери, по-високи на майките и по-ниски на китчетата. Понякога се показваше четвъртита глава, вирваше се като черна пеперуда опашен плавник и изчезваше.

Четирите лодки наближиха китовото стадо. Свалиха платната. Гребците натиснаха веслата. Китобойците се надигнаха с харпуните, наведени хищно напред.

Без да се обърне, харпунерът на съседната лодка Джонсон даде знак с ръка и командата му остави греблата. Кормчията Фред хвана втория харпун.

В следния миг от водата блъвна нисък фонтан, оголи се лъскав черен гръб. Натиснато от яките ръце на Джонсон, копието потъна дълбоко в този гръб. В следния миг удареното животно изхвърли през дихалото алена пяна. После се превъртя настрана и затихна. Първият удар се оказа сполучлив. Кашалотчето беше мъртво.

Майка му се завъртя тревожно, мушна се под него, вдигна го на гръб.

Сега вече можеха да се заловят и с нея. Защото тя нямаше да се отдели от мъртвото, каквото и да стане. Китобойците знаеха тая привързаност. И обикновено тъй правеха. Вместо да гонят цели часове майката, убиваха детето. После се разправяха лесно с нея.

Харпунерът Джонсон пое втория харпун. Лодката приближи към злочестата майка, която вече не мислеше дори да се пази, а се галеше с тих писък в безчувственото тяло.

Тогава Джим Мелой забеляза идващия самец. Черният кашалот, съперникът на Свирепия, чул воплите на самката, бързаше да разбере каква опасност заплашва стадото му.

Джим извика радостно:

— Оставете женските! Вижте водача! Сто бурета мас!

И се спусна насреща му. Другите китоловци го последваха без колебание. Знаеха, че когато се върнат, ще намерят на същото място и китчето, и китицата. Тя вече нямаше да избяга. Щеше да се върти около това място, сякаш привързана с най-яка верига към безжизненото трупче. А такъв едър кашалот не беше за изпускане.

Джим го наближи. Приготви се внимателно. Оправи въжето. Премери се. Кашалотът изглеждаше голям и силен. Обещаваше разгорещена борба. Но Джим не се смущаваше от това. Напротив, омръзнало му беше да убива беззащитни животни като обикновен касапин. Той диреше лов — опасен, вълнуващ, опияняващ. Не грамадни овци.

Джим замахна и заби оръжието си до гръдния плавник на кашалота. После отстъпи мястото си на кормчията да хвърли и той своя харпун.

Но и двата удара не излязоха смъртоносни. Трудно можеше да бъде убит такъв великан само с две бодвания.

Черния подскочи и се гмурна в дълбините. Въжето почна да се размотава бързо. Един моряк грабна канчето и почна да го полива. Имаше опасност да се запали от триенето. А Черния потъваше все по-дълбоко. Моряците наставиха второ въже. Кашалотът беше достигнал повече от хиляда метра. Закъде ли се бе запътил?

Внезапно размотаването престана. Въжето се отпусна. И само след няколко минути Черния изплува на двеста метра напред. Пусна няколко фонтана, после отново изчезна, преди да го достигнат втурналите се лодки.

И отново въжето се опъна. Отново гребците се заловиха да го оправят. Ако се стегнеше възел, трябваше да го режат. И щяха да изтърват богатата плячка.

Този път китът изтрая под вода повече от час. Китобойците се събраха на малко съвещание. Харпунерът Джонсон не мислеше да си губи времето.

— Аз ще диря стадото. Досега да съм го преполовил вече.

— Аз пък оставам! — заяви Джим. — Този мъжкар струва колкото четири женски.

Останалите харпунери подкрепиха Джонсон. Вдигнаха платната и се понесоха натам, където оставиха стадото. А Джим Мелой остана да дебне жертвата си.

Накрай въжето се отпусна.

— Идва! — зарадва се Джим и показа на кормчията си къде да насочи лодката.

Кашалотът изплува толкова близо, че фонтанът му обля преследвачите. Без да се бави, Джим метна още един харпун.

Черния размята тъй бясно опашка, че гребците едва свариха да загребат назад. После се втурна през вълните, като помъкна нападателите си.

Гонитбата продължи много, докато внезапно китът реши друго и отново изчезна под водата. Тоя път не се появи повече от час.

Преди той да излезе на повърхността, другите лодки се върнаха. Стадото беше изчезнало, а заедно с това — и убитото китче с майка си.

Борбата почна да досажда на всички. Кашалотът се губеше под водата, изплувваше колкото да си поеме въздух, и пак се гмурваше. Силите му като че не се свършваха. И Джим взе да се дразни, несвикнал на такива неудачи. Виж, Свирепия беше друг. Жесток, дързък. Бори се, напада. А този? Обикновен кит, с най-обикновено тъпо поведение. Не съзнава силата си. Бяга. Страхлив, глуповат великан. Но жизнен, проклетникът, издръжлив. Сякаш не харпуни се впиват в тялото му, а топлийки. Джим реши да изостави харпуните. По-добре да опита направо с копието.

Това му се удаде чак привечер. Черния изплува до самата лодка. Джим впи пиката до края. Но и тоя път не улучи сърцето.

От съседната лодка се чу радостен вик:

— Вдигна червения флаг!

Наистина фонтанът на ранения кит бе порозовял от кръв.

Но радостта се оказа преждевременна. Черния трепна с мощното си тяло и скочи встрани. Въжето, изплющяло като изстрел, притисна върху борда ръката на единия гребец.

При вика му Джим се извърна, прецени мигновено и сряза въжето. Ако се бе забавил половин секунда, морякът щеше да остане без ръка.

Китът потъна, пак изплува и пак потъна. Губеше сили. Но фонтаните му отново побеляха. Явно вътрешният кръвоизлив не беше голям. Само че отвън морето порозовя.

Лодките се спуснаха подире му като глутница хищници. Ала преди да го достигнат, преди да забият харпуните в обезсиленото му тяло, от дълбочините изплуваха някакви черни сенки, няколко женски кашалота, наполовина от неговата големина, го поеха с гърбовете си и понесоха напред.

Лодките опитаха да го догонят. За беда тъкмо тогава вятърът смени посоката си. Докато гребците свалят платната, докато отново се втурнат след плячката си, кашалотите изчезнаха.

Загубата не беше малка — цял ден. И то не при обикновен лов, а сега, когато амбрата чакаше.

Сърдит и засрамен, Джим седна на носа. Командата натисна греблата към кораба, чиито платна се розовееха на кръгозора, озарени от заника.

Раненият моряк се бе сгърчил на дъното и само хапеше от болка побелелите си устни. С един гребец по-малко, лодката взе да изостава от другите.

Унесен в мисли, Джим не усети кога настигна другарите си. Сепна го някаква глъчка, викове, закани. Той се изправи. На петдесетина метра напред една чужда лодка мъкнеше привързани на буксир за опашките убитото кашалотче и майка му.

— Китовете са мои! — крещеше Джонсон. — Аз ударих малкото.

Груб глас отговори от другата лодка:

— Не ме интересува! Знам само, че аз пък убих майката. И ще ги откарам на кораба си.

— И майката е моя — не спираше Джонсон. — Всеки китобоец знае, убиеш ли китчето, майката е твоя. И в съд да идем, все така ще отсъдят…

Някой подвикна на подбив:

— Защо не си станал тогава съдия?

Приближиха и останалите лодки на чуждия кораб, който се поклащаше на петстотин-шестстотин метра на запад.

Другият харпунер доби смелост. Изправи се, посочи харпуна си.

— Да ме оставите на мира, че…

И заповяда на командата си да гребе.

Сред вечерния сумрак фигурите се виждаха неясни, плясъкът на вълните променяше гласовете. Джим приближи. Нещо в чуждия харпунер му се стори познато.

А при отправеното предизвикателство и неговата кръв кипна:

— Я да оставиш харпуна, че ще го натроша в главата ти! — закани се той, като се изправи в целия си ръст.

Отсреща Дик Смазания нос го видя. Потрепера от страх. Възможно ли беше и това? Пак възкръснал? Или пък безсмъртен? А може би дух, привидение?

Но защо му са на привидението лодка и харпун?

Не! Не е привидение! А самият Мелой, от плът и кръв, от тези яки мускули, които вдъхват страх! Все същият самоуверен, дързък Мелой! Все същият омразен Мелой!

Омразен и опасен.

Дик нахлупи шапката над очите си, вдигна яката да не го познае някогашният му ученик и заповяда на гребците:

— Назад! Оставете ги!

Моряците отвързаха синджирите от китовите опашки и с ругатни поеха към кораба си.

На борда капитан Дайк запита недоумяващ:

— Какво стана? Защо ги откачихте?

— Защото имаха право — отвърна троснато Дик. — Те бяха убили китчето. Значи, и китицата е тяхна.

Капитанът го изгледа с укор:

— Като си знаел това, защо тогава ме излагаш?

Дик се усмихна:

— Рекох — ако мине… Защо да ги оглозгат акулите?

Бил Дайк сякаш не чу оправданията му.

— Колко много приличаше на Джим харпунерът им — въздъхна той. — Видях го в далекогледа.

Дик трепна. Да признае ли?

Но не!

Злобата отново го задави. Нека! Нека нещата да се уплитат повече! Все повече! Нека този проклет Мелой да се пукне от яд, когато се върне!

Уж злоба, а в същото време — отново непреодолимият суеверен ужас. Злоба и страх. Злоба от страх.

И жив, и мъртъв, Джим Мелой е опасен. Затова го мрази — жив и мъртъв.

Ето и сега. Отде се домъкна? Все да пречи, да отвлече плячката из ръцете му. Все той, все някой Мелой.

Но въпреки всичко злобата не го удовлетворяваше, отмъщението не му даваше насладата, за която мечтаеше. Не и не. Тя беше странна наслада, мъчителна, повече болка, отколкото сладост — и радост, и съжаление, и погнуса. Такава самоубийствена погнуса. От целия свят, най-вече от себе си.

Без да каже ни дума повече, Дик Смазания нос изтича към кубрика, отвори сандъка си и изпи до дъно бутилката с рома. Трябваше да се напие. Да се нареже. Повече не би издържал. За кураж, за забрава. А не бе пил четири месеца. Бе обещал да не пие през цялото плаване.

Спиртът го блъсна в главата. Замая го. Подкоси краката му.

Дик се излегна в койката си. Дрямката го унесе. Но скоро дойде възбудата. Дойде познатото недоволство от себе си, самоотричането, примирението. Алкохолът отново бе извършил своето чудо — задушил бе омразата, наслоявана през целия му живот. Душата му отново се показа такава, каквато бе преди, преди животът да я накваси с горчилка и злоба.

Впрочем защо мразеше толкова Джим Мелой? Каква му е вината? Че е син на стария Мелой. А друго? Направил ли му е зло умишлено?

Тогава?

Защо желае гибелта му? Защо се мъчи да разстрои живота му? Защо скъса писмото му до Ен? Защо и днес премълча?

Изведнъж Дик скочи. Трябваше да иде при капитана. Да му каже, да признае всичко. Утре щеше да бъде късно. Щеше да изтрезнее. Кой знае накъде щеше да се запилее корабът на Джим?

Трябваше да го каже! Да настигнат Джим! И то на часа!

Знаеше, че щом се изпари алкохолът, добрият импулс щеше да угасне.

Дик се надигна, запъти се навън. Но краката му бяха омекнали, огъваха се, отнасяха го от стена до стена. Той се изкатери по стълбата с крака и ръце, изпълзя на палубата.

Беше настъпила тропическата нощ. Тъмнината обгръщаше целия кораб. Фенерът осветяваше само капитана и кормчията. Извън светлия кръг почваше мракът, нищото. Само в далечината гореше огън, сякаш се бе запалил пожар.

Дик се сети. На кораба, на който сега плаваше Джим, топяха китовата мас.

Нека топят. И с нея, и без нея — все това. Дик никога не е мислил да забогатява. Сиромах се е родил, сиромах ще си иде.

Той се примъкна, залитайки, до кормилото.

— Капитане — заговори Дик. — Аз съм гад, нищожество! Кажи, че е така! Удари ми плесница! Няма да ти се сърдя. Всички хора са добри, всички. Само не и аз. Хората са братя, повече от братя, както казва пасторът. Обичам ги. Всички. Кажи де, кажи, че съм червей!

Бил Дайк го разглеждаше мълчаливо. Не разбираше почти нищо от мотолевенето на надебелелия му език. Ако бе поискал да изслуша уплетената му мисъл, събитията може би щяха да поемат друг път. Но той дори не подозираше каква тайна крие жалкият пияница, който се кривеше насреща му.

Дик не спираше:

— Обичам хората. И теб, и Джим — всички, — а върша низости. Да! Това ли е човекът? Искаш да бъдеш добър, всеки иска да бъде добър, а правим само зло. Цял живот. Не заслужавам да ме наричат човек. Ето на̀, и писмото скъсах, и днес…

Но капитанът не издържа.

— Дик Морисън — извика той строго. — Уж обеща. А то? Или пак като по-рано? Махни се! Веднага се махай от очите ми! Като изтрезнееш, тогава ела.

Дик се опули насреща му.

— Ама аз… аз…

— Махай се! — изкрещя капитанът. — Докато не съм те оковал във веригите.

Дик отстъпи уплашен, като не спираше да пелтечи:

— Щом не щеш, добре! Но утре няма да дойда. И да ме молиш. Не щеш да разбереш, че аз от добро желание… Не щеш да разбереш, че имам душа. Душата ми е сюнгер, напоен с оцет и жлъчка. Само спиртът ги измива. И сега пак ли? Пак ли оцет и жлъчка?

Той се спъна в нещо, залитна и се простря по очи. Но не опита да стане, а захърка. Двама моряци го хванаха под мишниците и го сложиха в койката му.