Петър Бобев
Свирепия (16)

16

Свирепия не можа да настигне стария калмар. Болката от разклатените харпуни беше непоносима, а рукналата кръв привлече акулските пълчища, които налетяха да си гризнат от оголената сланина.

Кашалотът се размята сърдито, щракна напразно няколко пъти с челюсти да ги разгони и когато отново се спусна надолу, ехолотът му не можа да улови избягалия противник. Пулсирането на водната фуния беше заглъхнало.

Сред черната непрогледност на слепотата му извираха хиляди звуци, скърцане на акулски зъби, отъркване на кожа в кожа, бълбукане на въздушните мехури от дихалото му. Само калмарът беше изчезнал.

Ей така, по слух, Свирепия захапа една по-непредпазлива акула и я глътна. Нямаше друг избор. Умираше от глад. А пък акулите щяха да се въртят край него, додето раните заздравееха, додето не престанеха да ги примамват с мириса на кръв. Дотогава нямаше да се отделят, нямаше да го оставят ни да заспи, нито поне да подремне.

То беше тежък живот, под непрекъсната угроза. Дни и нощи гладен, премалял за сън. Те дебнеха и връхлитаха стръвно, отгризваха къс от плътта му и бягаха. Новата рана пускаше нова кръв, настървяваше наново безжалостните мъчители.

Понякога той успяваше да си отдъхне за малко, да се отскубне от тоя зловещ ескорт, като се гмурваше отвесно. Като всички риби акулите не можеха да потъват тъй бързо. Изоставаха.

И тоя път Свирепия опита същата хитрост. Потъна дълбоко, докато усети, че водните пластове смачкват дробовете му, че го задушават. Тогава излетя нагоре. Достигна водното ниво, задиша бързо — петдесет-шестдесет фонтана. Отпусна се върху вълните. Задряма.

Но и сънят му беше неспокоен, тревожен, измъчван от кошмарите на глада и от смъдналите рани.

Сепна го нова болка. Акулите отново го бяха открили. Той ги подгони, хем да се защити от болезнените им ухапвания, хем да се нахрани. Те се пръснаха на всички страни, разбрали, че и тоя път им се изплъзва пиршеството, за което точеха зъби.

Все така, в дремки и събуждания, премина денят. Настана нощ. Свирепия я усети само по захлаждането и по новите звуци на изплувалите от дълбините животни. За него ден и нощ бяха едно — все същият грозен, потискащ мрак, все същата черна бездна, каквато не бе срещал и при най-смелите си спускания към морското дъно. Мрак без нито една искрица светлина. Звуковият ехолот му служеше все тъй вярно, претърсваше водните простори, улавяше враговете и плячката, но все пак… Друго е, когато видиш врага, след като си го чул… Слухът не показва кога акулата отваря уста да захапе и кога преминава заситена край тебе… Друго е…

И все пак, макар и в тъмнина, той искаше да живее. Непреодолима жизненост напираше от всяка клетка на исполинското му тяло.

Макар и ослепен, нанизан с харпуни, гризан от морските хищници, той се бе вкопчил в живота със същата настървеност, с която преполовената акула продължава да ръфа с трионени зъби всичко, което й се мерне пред очи.

И щеше да се бори за тоя живот.

Ето, той чу. Наблизо премина двуметрова гола костенурка. Кашалотът не е неин враг. Затова се показа тъй непредпазлива. Когато разбра грешката си, беше прекалено късно.

Свирепия връхлетя, преметна я през зъбите си и я нагълта. Тя се оказа голяма хапка дори за неговото гърло. Той преглътна с мъка веднъж-дваж, докато я натика към стомаха.

После пак задряма. Задряма все тъй гладен, както беше от месеци наред. Какво значеха двестата кила костенурско месо за неговото великанско тяло?

Настана ден. Слънцето посгря главата му, сгря и водната повърхност, която се плакнеше гальовно в гърба му.

Но той не виждаше нищо — нито блясъка на слънчевите лъчи, нито искрящия простор на морето, прекрасен като разтопен елмаз.

Имаше само мрак и болезнени рани, и гладен стомах.

Глад — до безразсъдство, до побесняване!

Той се мяташе към всеки доловен шум, към всяко минаващо животно, риба, акула, делфин, щракаше челюсти, гонеше слепешката.

Така не усети китобойната флотилия, която го обграждаше. Корабите спуснаха лодките, моряците стиснаха веслата, харпунерите се изправиха с готовите харпуни.

Всички мълчаха пребледнели. Знаеха, че този лов не е шега. Познаваха противника. Но алчността за наградата, за купищата долари, заглушаваше гласа на предпазливостта.

И ето, те се хлъзгаха напред, все по-близо и по-близо до легналата сред вълните грамада, обрасла като чудовищен таралеж с гора от харпуни.

Двадесет и четири лодки настъпваха едновременно от всички страни. Двадесет и четири остриета, насочени от жилести ръце, дебнеха да се впият в плътта му. Двеста длани теглеха бързо веслата.

Никога преди не е била хвърляна такава сила срещу един кит. Никога. Китобойците не помнеха подобен случай.

Обръчът на напредващите лодки се стягаше, отсичаше всякакъв опит за отстъпление.

Всички щяха да го нападнат дружно. Двадесет и четири харпуна щяха да го пронижат едновременно. След това нов залп от още толкова остриета трябваше да го довършат. Кормчиите бяха готови да заместят веднага харпунерите си.

Изведнъж, в мрака на своето ежедневие, сред шумовете на летящите риби и на акулските орди, Свирепия дочу плясък на лопата.

Плясък — болка!

Но и храна!

Той наостри слух.

Ето, още един плясък! И още! И още!

А стомахът му се гърчеше в болезнени спазми от глад.

Храната идваше сама.

Кашалотът се метна напред със скок. Връхлетя срещу най-близката лодка и я сгриза. Харпунерът, преди да забие оръжието си, се озова в устата му.

В този миг в гърба на Свирепия се забиха двадесетина харпуна. От болка той се втурна напред и повлече лодките. Гребците натиснаха веслата назад. Но скоро разбраха, че не са в състояние да спрат устрема на тая колосална сила. Въжетата се оплетоха, лодките се сблъскаха една в друга, веслата се натрошиха. Няколко лодки се преобърнаха. Моряците им запищяха, сподирени от акулите. А кашалотът не спираше да се носи по вълните, да се върти в кръг, да се гмурка и да изплувва. Няколко харпунери пуснаха въжетата, освободиха се от този главоломен впряг и приготвиха вторите харпуни. Гребците опитваха да наставят строшените весла, да догонят другарите си.

Ненадейно Свирепия се гмурна, като повлече след себе си три-четири лодки, чиито моряци не бяха сварили да срежат въжетата. После изплува под кораба на капитан Тед и го блъсна с чело. Старият корпус хлътна навътре и водата нахлу в трюма. Корабът се наклони. Другите кораби пристигнаха на помощ.

Зашеметен от удара, Свирепия се отпусна неподвижно, задиша учестено.

Китобойците се обнадеждиха, ободриха се, насочиха бързо лодките нататък. Но Свирепия ги чу и преди да го досегнат, се втурна насреща им. Подметна една лодка във въздуха, сгриза втора, смаза с опашка трета.

Полудя. Сякаш не кит, а бесен звяр, демон. Скачаше, удряше, хапеше. И гълташе всеки човек, който му се изпречеше.

Нападателите не устояха срещу тая невиждана ярост. Свиха назад, загребаха трескаво. Ала Свирепия не ги остави на мира. Спусна се подире им, ту след една, ту след друга лодка, настигаше ги, смачкваше ги на трески, налапваше хората им.

Отдавна не се бе гощавал тъй богато.

Корабът на Тед Червенокосия се наведе, загреба вода с кърмата и изчезна. По повърхността заплуваха моряците, стиснали кой каквото докопа — празно буре, сандък, греда.

Свирепия се втурна с рев сред това изобилие. Захапваше, разкъсваше, гълташе, гълташе.

Здравите кораби вдигаха оцелелите лодки, прибираха давещите се.

А Свирепия беснееше. Вече не го движеше само гладът. Имаше нещо ново, някакво опиянение от своята сила, садистка страст, може би доволство от отмъщението. Той убиваше, рушеше, плащаше за всички злини, които му бяха сторили хората, олицетворил отмъщението на целия род към безжалостните му убийци.

В своята настървеност той не усети корпуса на „Делфин“ и се блъсна в него. Но ударът попадна право в един харпун, който потъна дълбоко, прониза гърба му.

От острата болка Свирепия обезумя. Размаха опашка, заплющя с нея като гръмотевица и се понесе на юг, напусна полесражението.

След двадесет-тридесет мили спря. Усети, че премалява. От болки, от изтеклата кръв. Отпусна се. Това чувство му беше тъй познато — това чувство на лекота и задушаваща тежест, на мъка и затъпяване. Познато и страшно.

Бе победил.

Отвъд кръгозора разбитата флотилия събираше оцелелите моряци, извличаше непотопените лодки. А той, победителят, губеше сили, безпомощен, самотен. Сам сред черната бездна на слепотата си. От загубата на кръв ушите му звъняха. Досадно, неспирно звънтене.

И изведнъж — писък на косатка!

Дали бе чул добре? Той се ослуша. Писъкът се повтори. По-право, вече не един писък, а хор от гласовете на глутница косатки.

Обикновено те не закачат силните зъбати кашалоти. Не са плячка за тях. Обикновено, не и сега. Сега бяха открили ранена беззащитна жертва. А гладните хищници отдавна не бяха улавяли никаква плячка.

Пред нависналата смъртна опасност Свирепия напрегна сили. Изплющя с опашка. Опита да избяга. Но това не му се удаде. Впрочем кой кит може да избяга от косатката, от този недостижим плувец?

Оставаше едно, вечното спасение — дълбините.

Той вирна опашка, но сега гмурването му не излезе тъй бързо, както друг път. Мускулите му бяха отслабнали, станали вяли и неуверени.

Свирепия потъна, без да се задържи отвесно. Отклони се, заплува косо надолу.

А косатките бяха силни, смели, съобразителни. Те се юрнаха подире му, опитаха да го пресрещнат. Подушваха богат пир, не смятаха да се откажат току-тъй от него.

Отпред се носеше огромен самец, дълъг най-малко десет метра. Той превари кашалота и връхлетя насреща му да го подплаши, да го върне към повърхността. Връхлетя, посегна да отгризе къс от устната му.

Но не познаваше Свирепия. Измамил се бе в неговата жизненост, в готовността му за борба.

Свирепия само мръдна гръдния си плавник и косатката се озова между челюстите му. Сега оставаше само едно — да стиска, да стиска, каквото и да стане. И да потъва, да отива все по-дълбоко.

По-дълбоко!

Смутени от изплашения вид на водача си, женските косатки се засуетиха из почернелите водни пластове. Но скоро се опомниха. Трябваше да нападат, ако искаха да заситят прегладнелите си стомаси. Нямаха повече време. Още десет-двадесет метра дълбочина, и трябваше да се връщат. По-надолу не можеха. Там беше табу. Там дебнеше смъртта. Не бяха годни да издържат огромното налягане.

Те се метнаха стръвно отгоре му, впиха зъбати челюсти в слабините, в плавниците, в гърба му. Захапаха яростно.

Новата болка сякаш вля нова, неподозирана сила в отпадналото тяло на кашалота. Той изфуча и се стрелна неудържимо надолу, стиснал с челюсти мятащия се самец.

Вече не преценяваше, не слушаше, не опипваше простора със своя вик. Обезумял от болка, той се спускаше надолу и все по-надолу като срината скала.

Само една цел, само един нагон — надолу!

Косатките не издържаха. Една подир друга те отслабваха хватката на алчните си челюсти и изхвърчаваха светкавично назад към въздуха.

Свирепия не разбираше нищо, не усещаше нищо. Безсмислено запокитен от тласъка на страха, той продължаваше да се носи в бездната. Забравил всичко — и горе, и долу, и страхотната дълбочина, и коварното дъно, — забравил вече и страха си дори — но незабравил да стиска челюсти, да държи, да мачка.

От дихалото на косатката, доскоро неумолим хищник, сега безпомощна жертва, отдавна бяха излетели последните мехури въздух, последните тръпки на тялото й бяха замрели. Но Свирепия все не пускаше, а се рееше из бездънната пропаст, изумял от уплаха.

Невиждащ, нечуващ, той се блъсна в някакъв тинест склон. Без да си даде сметка какъв може да бъде новият враг, той задълба още по-лудешки надолу, сподирен от сринатата тинеста лавина, която угаси мъждукането на водните твари, пръсна ги уплашени по всички посоки.

Свирепия наближи морското дъно, но не можа да го види. Не видя гората преливащи в бяло и червено горгонии, разлюлените венчелистчета на морските лилии, пламтящите възли на разноцветните офиури. Не съзря огнените холотурии, които гълтаха ритмично глината; слепите мокрици, които прибягваха насам-натам; безоките скатове, прелитащи като черни ромбове над дъното. Не чу ехото на гласа си. А се блъсна с тъп шум в плитката тиня. От удара изгуби съзнание, полегна на хълбок. Но устата му и този път, след грозния удар, не изтърва мъртвата косатка. Вдигнатата мътилка забули приказната подводна феерия.

Винаги нащрек, гонени от ненаситен глад, край него се стълпиха орда дълбокоморски акули, закръжиха в дива свирепост, вперили напред изпъкналите си уродливи очи. Отвред от зловещия мрак изпълзяваха пълчища гигантски крабове, понесли шипестите си туловища върху двуметрови начупени нозе и прострели алчно мощните си клещи. Многобройните им челюсти се заканваха разпенени под щръкналите подвижни очи.

Дълбокоморските лешояди се струпваха на пиршество.