Еманюел Роблес
Гневен сезон (8)

III

Спомням си също за моето пристигане вечерта у госпожа Кенсон. Тя заемаше целия трети етаж на една нова постройка на улица Мостаганем. Газената лампа на стълбището бе угасена. В мрака трудно намерих мястото на вратата и почуках толкова слабо, че не ме чуха веднага. Най-сетне, една от двете прислужници, Долорес, испанка с голям ханш и едри гърди, дойде да ми отвори.

— Ето те и тебе! Отдавна те чакаме!

Тя ме поведе към своята господарка, която четеше в един китайски салон, заобиколена от порцеланови вази, пръстени фигури, а така също и от колекция азиатски кинжали и копия. Всички тези настръхнали стрели, куки и остриета усилваха моето притеснение. Не ми бяха определили никакъв час за прибиране, но думите на Долорес ме караха да се страхувам, че още в началото ще започне с мъмрене. Защото добре познавах госпожа Кенсон. Седнала във фотьойл с висока облегалка, облечена в халат, тя ме гледаше известно време, без да каже нищо, със своите малки крокодилски очи, потънали във възсивите гънки на кожата. Бях убеден, че ще чуя многобройни упреци, затова с голяма бързина обработвах вече в ума си правдоподобни обяснения. Но на моите извинения тя отговори с царствен жест на ръката, сякаш заличаваше моята вина, опрощаваше ме великодушно, не обръщаше внимание на тази дреболия.

По навик тя ми протегна не цялата си ръка, а само два пръста — показалеца и средния пръст, което аз счетох за белег на изключително добри обноски.

— Хайде, моето момче, считам, че ще живеем добре!

Измърморих, че се надявам на същото и тя кратко се изсмя, което прозвуча като хлопките на нашите кози.

Приютяването ми у нея беше, разбира се, временно. Всички наши приятели ни търсеха жилище и дори тя самата полагаше усилия да ни намери квартира. Защото — казваше тя — цени мама и се стреми да й помогне. През това време ни поканиха на масата. Порцеланови, сребърни и кристални съдове блестяха в столовата под полилея с висулки, чиито свещи бяха заменени с електрически крушки — истински лукс, както по филмите.

Първото ми ядене тази вечер предизвика у мен истинско въодушевление. Понеже беше толкова изобилно, толкова разнообразно, аз си помислих, че моята благодетелка с това мило внимание иска да ме поглези, да ознаменува моето настаняване у нея. Наистина, Долорес сервираше ястия, каквито в нашите семейства готвеха само при много тържествени случаи — при сватби, кръщения, първо причастие, когато хората предпочитат по-скоро да задлъжнеят, отколкото да се посрамят. Развълнуваха ме чувствата на признателност. Още на другия ден обаче разбрах, че у госпожа Кенсон яденето е винаги така богато. Още повече ме озадачи едно друго обстоятелство: госпожа Кенсон ме удостояваше с честта да се храня на нейната маса, вместо да ме изпрати при слугите в кухнята. Искрено казано, това второ разрешение, ако питате мене, беше по за предпочитане, но трябваше да се примиря с необяснимите прищевки на моята благодетелка.

Разбрах, че ще живея в стаята на Долорес. Тази стая беше последната в апартамента и в нея вече беше сложена една кушетка за мене. Леглото на Долорес беше сложено вдясно от вратата. Там стената правеше чупка, нещо като ниша, украсена с ликовете на светци. Добродушно настроена, Долорес ми посочи полиците от скрина, определени за моите вещи и аз веднага наредих на тях книгите и бельото, които мама й бе предала. След това, без ни най-малко смущение, Долорес започна да се съблича, нещо което предизвика у мене силно вълнение, хвърли в огън цялото ми тяло, от корема до гърдите. Замрях на мястото си като гледах как сваля роклята си с безкрайно изящни движения, как я прекарва през главата си, като държи ръцете си така, сякаш носи амфора. Ново вълнение последва, когато седнала на леглото си, тя започна да сваля черните чорапи, като бързо ги навиваше. Коляното й беше открито, а под комбинезона се разкриваше и част от бедрото, което беше много бяло и което по-нататък изчезваше от моя поглед, за да се скрие към най-интимните части на тялото. Разкривах една съвсем нова женственост, различна от майчинската. Никога не бих понесъл да гледам така мама, само мисълта за това би била кощунство, светотатство. Аз срамежливо напущах мамината стая, когато тя се приготвяше за сън. Но към Долорес не чувствувах нищо подобно, напротив — изпитвах жадно любопитство, изпитвах желание да се приближа, да опипам, да погаля, да изуча — о, главозамайване, аз вече не контролирах съвсем добре разсъдъка си. В тези няколко секунди сякаш целият ми живот се закали, прие формата на стрела, насочена към това тяло, готова да излети, да се насочи, да се забие, да затрепти, да нанесе пламтяща рана! Бях сигурен, че тогава ще се излекувам от една много стара болест, че ще бъда отнесен извън пределите на земята! Може би това вълнение запали в погледа ми някаква магнетична светлина, защото Долорес внезапно вдигна очи към мен и каза малко рязко:

— Хайде, обърни се!

Аз се подчиних малко смутен. Тя добави:

— Защо не се събличаш? Така ли ще стоиш закован до утре?

Тя бе пред умивалника, едрите й гърди обтягаха ризата, а разпуснатите й коси падаха върху гърба й чак под кръста. Жена, това беше жена, истинска жена, почти гола, тук, близо до мене и от това гърлото ми пресъхваше. Започнах да събличам пуловера си, когато тя загаси.

Още щом легнах, чух в тъмнината как тя вече заспива, как дишането й става равномерно. Никога както през тази нощ аз не бях разбрал какви дълбоки промени стават в моето тяло и моята душа на юноша, как все по-бързо се включвах в удивителната енергия на този свят, без начало, ни край! Но когато заспах сънувах, че Долорес ме зове, предлага ми да отида при нея, че потъвам в успокояващата свежест на нейното легло, притискам се към нея, към широкия й корем, потъвам в сладостния покой на безбрежен океан.

Другата слугиня, Ясмина, не живееше тук, понеже имаше мъж, докато Долорес беше вдовица на един каменар, убит при Вердюн.

Познавах Ясмина. Когато преди две години тя се омъжи за шофьора — разносвач на прането от пералнята, където тогава работеше мама, тя я бе поканила на сватбата си. Аз придружавах мама и пазя от този празник щастлив спомен не само от любезността и гостоприемството, но и от красотата на женските накити, грижливо запазени в старите семейни ковчежета. Целият Ориент живееше в моята андалуска кръв и това именно предизвика радостни чувства когато гледах дългите рокли от коприна, сатен, дантели, газ, изящните широки панталони, кадифените болера и везани чехли, скъпоценните накити, шалове, островърхи прически, възприети някога от средновековните дами. Понеже мама бе участвувала дейно в приготовленията, домакините имаха очарователната идея да я нагиздят с някои от тези накити и да я фотографират сама и сред младите жени, които заобикаляха младоженката. Аз още пазя една от тези фотографии, на която мама, полуизлегната върху миндер, прилича на някоя красива мавританка от великолепен дворец в Дамаск или в Гренада.

Вън от къщи Ясмина носеше воал, който закриваше лицето й, а то имаше светъл тен, подчертан от изящна татуировка между веждите. В апартамента тя винаги ходеше боса. Госпожа Кенсон упорствуваше да я нарича Фатма и това ми правеше странно впечатление, понеже бях убеден, че всяко име е свързано с личността на човека и да се пренебрегне името на даден човек значи да отричаш неговата същност, да презираш всичко онова, което той представлява. Тези три жени се разбираха добре, но аз твърде скоро започнах да се убеждавам, че прислужничките се страхуваха от променливото настроение на своята господарка. Два следобеда в седмицата също така тя наемаше перачка и шивачка. Те идваха в дните, когато аз отсъствувах от къщи и едва имах случай да ги зърна.

По онова време госпожа Кенсон беше навярно петдесетгодишна. Беше „бездетна вдовица“, както се казваше тогава, на един колониален офицер от пехотата, убит на фронта през 1917 година, в самото навечерие на заминаването му в отпуск. Това обстоятелство бе засегнало много моята благодетелка, която виждаше в него някакво коварство, допълнителна жестокост на съдбата. „Уверявам ви, заповедта му е била в джоба“, казваше тя с истинско възмущение, сякаш смъртта не беше се съобразила с общоприетите правила. По време на службата си в Индокитай майор Кенсон бе донесъл мебели, дребни украшения и оръжия, които изпълваха цели две стаи. Откровено казано всичките тези натрупани неща напомняха цял битпазар, но в една грижливо заключена витрина бяха подредени предмети от нефрит, седеф и слонова кост, на които аз винаги се възхищавах. Харесваха ми също копринения параван, украсен с дългокраки блатни птици край приказно поточе и копия, украсени с тайнствени флагчета. Цялата тази уредба обаче не ми говореше нищо за душата на госпожа Кенсон. За да проникна в някои от чертите на нейния характер, трябваше да изчакам тя да излезе от къщи. Тогава Ясмина, с лукаво присвити очи, ме въведе в спалнята на своята господарка, светая светих, в която никога още не бях стъпвал. Тази стая ми се стори като филмов декор, тъй като до тогава единствено филмите ми даваха възможност да надзърна в едно общество, за което ние почти нищо не знаехме.

Муселинени завеси ограждаха прозорците и леглото, създаваха тайнствена интимност. Всичко беше бяло и розово като вътрешността на кутия за бонбони. Навсякъде — вързани панделки, порцелани с цветенца, а на стените — гравюри изобразяващи Трианон^[1] и овчарки с криваци и кринолинени рокли. Така аз разбрах, че госпожа Кенсон е запазила душата си на пансионерка.

Любопитното бе, че тази душа на пансионерка не изключваше господарски темперамент, съчетан по отношение на мене и с едно неудовлетворено педагогическо призвание. Наистина, веднага щом забеляза, че в образованието ми има твърде сериозни празноти, тя решително се зае да оправя моите недостатъци и както казваше, да създаде от мен момче „Comme il faut“^[2] (Тя го произнасяше „Комифо“.) Грандиозно начинание! Не й стигаше, че ме хокаше на масата за начина, по който държа и си служа с вилицата и ножа, а ме удряше и по ръцете, ако забравех да опра ръцете си от двете страни на чинията ми и то пред очите на Ясмина и Долорес — просто потъвах в земята от срам. (В това отношение ние всички бяхме честолюбиви). Госпожа Кенсон ме караше да спазвам невероятни дреболии, като например да си избърсвам устните с кърпата за хранене, или да пия от чашата на съвсем малки глътки. Ядосан, аз много пъти изпитвах безумно желание да й хвърля приборите в лицето, но мама ме умоляваше да бъда търпелив и да уважавам при всички обстоятелства моята благодетелка. „Es necesario aguantar“^[3]. В началото имах искреното желание да се науча на добри маниери и следвах буквално съветите на госпожа Кенсон. Твърде скоро обаче открих, че тя влагаше в своята игра несъзнателен елемент на садизъм и дебнеше всяко мое движение, за да си направи удоволствието да ме нахока. Понякога тя даже възклицаваше: „О, но ти си истински дивак!“, сякаш правеше някакво невероятно откритие, сякаш внезапно забелязваше, че имам изпилени зъби по обичая на някое човекоядско племе.

Да ям месо и особено риба или раци, се превръщаше в истинско мъчение за мен. От ден на ден усърдието на госпожа Кенсон нарастваше в тревожни размери. По-рано да беля ябълката ми изглеждаше чиста глупост, понеже бях свикнал да я отрия с ръце и да я захапя направо. Да използувам понякога нож можеше да мине за малко прекалена изтънченост, но да се бели плода, като се набожда предварително на вилица, беше в моите очи вече връх на превзетост. Тези богати хора наистина се чудят какво да измислят, за да се отличат с нещо от обикновените хора. От това изпитание с ябълката излязох с чест — много ми се искаше да докажа, че съм не по-малко сръчен от другите. Но тези правила, тези обичаи, присъщи на една класа, толкова отдалечена от моята, аз не можех да наруша нито за миг, без госпожа Кенсон да отсече: „Лакътя!“ или „Вилицата!“ От другата страна на масата ме дебнеше нейният поглед, студен и твърд, като погледа на алигатор в някое блато.

Долорес, която сновеше от столовата до кухнята, наблюдаваше и одобряваше тази дресировка. А вечер ми доказваше, че трябвало да бъда благодарен на госпожата, че госпожата действувала единствено за мое добро, че аз несъмнено съм едно хулиганче от улицата, надъхано с лоши мисли и че госпожата ще се справи с мене. Когато протестирах, тя ме упрекваше, обвиняваше ме в неблагодарност, в цинизъм. Ако съм бил толкова учен, колкото твърдяха (кои са твърдели?), — а тя видимо се съмняваше в това, не била доловила у мен никога никаква искрица — аз трябвало да разбера къде е интереса ми и да се възползувам в най-голяма степен от така благоприятните условия за моето възпитание и моето бъдеще. Обикновено тя завършваше като добавяше, че ако знаеха какъв късмет съм извадил, хиляди деца по света биха ми завиждали. Като се замислях над думите и, разбирах, че тя имаше право, но това с нищо не намаляваше съжалението ми за предишния живот. Мама ми се струваше недостижима, загубена за мене, аз се чувствувах опустошен и оголял като сираче.

Защото мама беше свободна само в неделя следобед. Първия път, както се бяхме уговорили, аз отидох да я чакам пред оградата на вила Воазен. Същата котка ме изгледа отдалече така, сякаш беше много добре осведомена за мене. Щом зърнах мама в края на алеята, в сърцето ми сякаш запърха някаква птичка. Трамваят ни откара на гробищата. Докато мама слагаше цветя на гроба на своите родители, аз наблюдавах жените, които минаваха, забулени в дълги черни воали. Шествието на тези призраци сякаш увеличаваше тайнствеността около кипарисите и надгробните камъни. Защото въпреки всичко, у мен все още съществуваше известно чувство за свръхестественото, а моят дух често попадаше на границата между реалното и нереалното.

След това отидохме с мама у семейството на Фернандес. Валеше. Останах с Марко и Фред под навеса. (Тази неделя Тони бе наказан да стои сам в училището, понеже го хванали когато рисувал по черната дъска неприлични рисунки). Чувах долу мама да разказва за новата си работа с тон на доста разочарован човек. Наистина, не се оплакваше, но изрази желание да напусне сегашната си работа. Без да мога да схвана причината, която изтъкваше, все пак разбрах, че не е щастлива.

След като я придружих обратно до вилата (тя трябваше да се прибере точно в седем часа), забелязах, че ние не бяхме водили почти никакъв откровен разговор помежду си. Направих равносметка на думите, които си бяхме разменили: всичко на всичко, че тя живее в една стая с готвачката, родом от Балеарските острови, че едно момиче в къщата свирело на пиано, а друго имало астма. От своя страна, аз се бях показал още по-сдържан: просто бях потвърдил, че между мен и моята благодетелка всичко върви добре.

А това не беше вече вярно. Само след седмица прекарана у нея, аз толкова почнах да я ненавиждам, че се замислях дали да не прибегна до червените мравки, които ние наричахме жандари. Затваряте три такива мравки в шишенце и го заравяте. Ако и трите мравки умрат преди седмия ден, въпросният неприятел е изложен на риск да хване бързо някоя мръсна болест или да го постигне лоша участ. До такава степен бях свикнал с някои суеверия, че наистина бях склонен да прибегна до това старо средство, но все пак се отказах.

Защото госпожа Кенсон изглеждаше решена не само да промени моето поведение и да цивилизова маниерите ми, но и да контролира учението ми и моите познанства.

По отношение учението ми, тя веднага ме упрекна щом разбра, че съм избрал арабски език вместо английски. Аз изкусно я накарах да се откаже от мисълта си за промяна. Не че тя считаше английския език — довод, който аз бих приел — по-полезен за моето бъдеще на моряк. Чисто и просто тя смяташе този език за „аристократичен“, а човекът, който имаше предимството да го знае, за личност „комифо“. За нея арабски и испански бяха езици на хора от втора категория. Нещо още по-крайно: по време на нашите странни вечери седнали един срещу друг, тя ме посъветва никога да не признавам (каза тъкмо тази дума), че моят баща е бил зидар, професия, която в нейните очи беше недостойна. По-добре било да го представям като строителен предприемач или даже за предприемач на цели строежи. Ама че глупачка! А при друг случай тя ми втълпяваше, че трябва да пофранцузя фамилното си име, т.е. да го произнасям Робл. Аз побеснях. (От това изпитание датира ударението, с което украсявам моето презиме, ударение което не съществува в испанския език и разбира се отсъствува в официалните ми документи). Госпожа Кенсон, колкото и да се считаше добра, никак не щадеше моята гордост и тъпчеше с леко сърце честолюбието ми, без да подозира навярно какво негодувание предизвикваше по тоя начин у мен. Но как да изразя недоволството си? Тя не търпеше ни най-малкото възражение, а пресичаше слабите ми опити да реагирам, като ми казваше със съкрушителен тон:

— Забранявам ти да ми отговаряш! На мене не ми отговарят! Не обичам тези, които отговарят!

Следователно да се въздържам! Ако я разсърдех и ако ме изхвърлеше навън, щях да поставя мама в безизходно положение, щях да увелича още повече нейните грижи.