Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Saison violente, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Никола Колев, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Еманюел Роблес
Заглавие: Гневен сезон
Преводач: Никола Колев
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: март 1980
Редактор: Добринка Савова — Габровска
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Дамян Николов
Художник на илюстрациите: Дамян Николов
Коректор: Христина Денкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4467
История
- — Добавяне
IV
Още щом пристъпих в двора, видях пред нашата врата струпани много хора, сред които освен обичайните дечурлига с голи задници, бяха и жената на слепия, и хлебопродавачката, и „жената“ на каменаря, и продавачката на билки, и още няколко лелки с шалове на глава и скръстени на корема ръце, с безизразни погледи. Цялото това множество приличаше на някакъв античен хор и действително някъде дълбоко вътре в себе си аз го почувствувах като някакво странно, малко театрално събитие. На фона на вече пожълтяващото небе се очертаваха силуетите на две котки, сгушени на кълбо в края на една тераса: те мечтаеха съвършено безразлични към това оживление на хората. Аз пристъпвах под всички тези погледи, насочени към мене. Някой извика: „Ето го!“ Мама чу това и се показа на прага, много бледна, много развълнувана, с ръка на гърлото си. Зад нея, вътре в къщата, видях двама мъже, единият от които в жълто-кафява полицейска униформа, а другият — в бял костюм и — една подробност, която ми направи впечатление — шапка с права, тясна периферия, която не бе снел от главата си. След краткият ми разговор със Саркос, бях сигурен, че Фред и неговите приятели са срещнали трудности при изпълнение мисията си на улица Азов, Но какво беше моето място в цялата тази работа? Какво искаха от мен? И аз не можех да намеря никакъв отговор на гневния въпрос на човека с шапката:
— Откъде идваш? А? Откъде идваш?
— Безделник! — изръмжа полицаят. — Ще отговаряш ли?
Понеже той ме разтърси за болното рамо, аз не можах да изтърпя и извиках.
— Убих се да ви разправям, че е бил на занимания, — каза мама със стенещ глас.
— Не е бил там. Ние проверихме. — И като е обърна към мене, добави: — Ти не си бил там.
Свещеникът не те е видял. Бил си на улица „Азов“!
Мама отново се опита да се намеси, но полицаят я прекъсна:
— Ти мълчи там и го остави той да говори!
Това, че той говореше на мама на „ти“ ме изненада, макар че бях свикнал да чувам полицаите да говорят така на бедните хора. Но в съзнанието ми бе останал съветът на Саркос: „Разсъждавай преди да отговаряш!“ Реших да стъпвам на здрава почва и да се придържам към това, което бях правил следобед. Затова и признах, казах, че наистина не съм ходил на занимания, (Ето! Виждате ли?), че съм отишъл при Пако Перес на строежа и съм останал през цялото време там.
— От колко часа?
— От два часа.
Точно в този момент Кадер влезе в двора начело на своя впряг с шумотевицата на железните колела и на празната гальота. Той отправи към нас учуден поглед. Аз побързах да добавя:
— Кадер беше там. Ние бяхме заедно. Той може да ви каже.
Направих движение към Кадер, за да го повикам, но мъжът с шапката се намеси:
— И ти мислиш, че ще повярвам на показанията на един туземец?
Аз протестирах, опитвах се да се отскубна, да освободя ръката си, но напразно. Полицаят ме държеше здраво и понеже стоях неподвижен, за да не усилвам болката в рамото си, той набързо ме претърси със свободната си ръка. В задния ми джоб откри прашката и я размаха над главата си като трофей. Мъжът с шапката я грабна и я прибра, като направи движение да ме удари, изсвири от учудване като видя дебелината на ластиците, а после съвсем неочаквано, без да замахва, със студена ярост ми удари една плесница. В същия миг мама се хвърли върху него. Макар и зашеметен от удара, аз чух възклицанията на „античния хор“, скупчил се пред вратата, в който се примесиха буйните протести на мама. Тя говореше с висок, писклив глас, какъвто за пръв път чувах у нея и този глас възпламени нервите ми. Тя забраняваше да ме бият така подло, да, така подло! Тя повтаряше: „Подло!“ А мъжът със заплашителен тон повтаряше: „Внимавай какво говориш! Внимавай!“ Тя обаче не се подчиняваше, не изглеждаше ни най-малко изплашена, беше великолепна в своя гняв, с искрящи очи! Не, това не е изтъркан израз! Те наистина искряха като на разгневена котка! Никога не бях я виждал такава! Тя, която беше толкова боязлива, толкова сдържана! А мъжът с шапката възразяваше, като повишаваше тон и размахваше прашката:
— А това? А това? Това не е ли доказателство? Не е ли доказателство?
— Какво доказателство? — възразяваше мама. — Всички деца на неговата възраст имат прашки.
— Нали тъкмо с такава прашка беше пребит нашият полицай!
Значи нападението срещу полицейския агент Ортега бе успяло! Продавачът на мед беше отмъстен! Започнала сред мъчително безпокойство, тази сцена ме въодушеви най-напред с поведението на мама, цялата преизпълнена с решителност, а след това и с обстоятелството, че ченгетата явно не знаеха нищо положително за извършителите на нападението. Все пак, като не подозираха групата на Фред, за сметка на това беше явно, че някакъв „доброжелател“ беше насочил търсачите към мен. Кой ли ще е той? Кой ли е решил да ми изиграе този номер? Може би някъде съвсем неблагоразумно съм изразил доста високо жаждата си за отмъщение? Над съсредоточените лица — но лица на зрители, лица на хора, който не участвуват в произшествието, — една от котките горе се изтегна, стана и ни напусна с пренебрежение, като сянката й премина върху нас, плъзгайки се от ляво на дясно, сякаш излизаше от нашите тела. Мъжът с шапката все още продължаваше да спори с мама и да поддържа идиотското си разсъждение: „Твоят син не е бил на занимания, той го признава, следователно е бил на улица «Азов». И тази прашка доказва същото“.
За щастие нямах в джоба си никакво стоманено топче. Какво тържество щеше да бъде за тях, ако бяха намерили у мене някое!
— Аз не мога да си служа с нея!
— Какво?
— Пуснете ме и ще видите.
Човекът с шапката направи знак и полицаят ме пусна. Веднага със здравата си ръка разтворих ризата и показах рамото си.
— Това е вярно — каза оживено мама. — Вчера той се нарани.
Понеже когато ме хвана, полицаят бе разкървавил раната, мама имаше подходящ предлог да протестира:
— Виждате ли какво направихте? Виждате ли? Погледнете за момент! Погледнете!
Тя отново бе обхваната от силно вълнение и аз реших да повторя:
— Попитайте Кадер! Той ще ви каже!
С едно-единствено движение античният хор се обърна към обора, където Кадер се занимаваше с животните.
— Затваряй си устата! — каза мъжът с шапката все по-разгневен и вдигна ръка да ме удари. Мама веднага ме прикри с ръката си:
— Не ви е срам! Ако го ударите още един път, ще видите!
— Какво ще видя? А? Я внимавай! — каза мъжът със зъл тон — ти нямаш право да ми говориш така!
— А вие? Вие имате ли право да биете едно дете? И то едно дете, което не е направило нищо! („Детето“ скромно навеждаше глава, като всеки невинно обвинен). Кажете, имате ли, или нямате право? В Републиката ли живеем, или не? Вие се държите с него по-лошо отколкото с един арабин[1]!
В своето простодушие, тя казваше истината! Ако бях арабин, колко по-различно щяха да се отнасят към мене, като се има предвид, че законите на Републиката не се прилагаха изобщо към туземците, които бяха френски поданици, но не и френски граждани, предадени изцяло на абсолютния произвол на колониалната власт.
Но човекът с шапката се бе надвесил над мен и ме гледаше в очите, като че ли искаше да ме хипнотизира и аз видях отблизо неговите синкави ириси, овлажненото му чело, почувствувах неговата миризма на тютюн, на пот.
— А няма ли да ни кажеш поне, кой нападна този полицай?
Той каза това с нисък глас, доверително — явно за да ме убеди, че е безполезно да отричам нещо, което е съвсем очевидно. След това, като промени отново тона, добави:
— Ако знаеш, твой дълг е да ни го кажеш.
Значи така! Той вече не ме обвиняваше в пряко участие в нападението! Това беше безспорен напредък. Аз забелязах обаче, че в античния хор настъпи отново затишие, всякакво движение отново замря. Само очите по лицата на стариците трепкаха като мънички зрителни сигнали. Втората котка също стана и се запъти нанякъде, като че ли изведнъж й стана невъзможно да понася повече всичко това.
Аз излъгах съвсем лесно. Сега вече изцяло влязох в театралната игра, „чувствувах“ чудесно ролята си:
— Не. Нищо не зная — казах съвсем убедително. — Дори не знаех, че е нападнат някакъв полицаи.
— Ти да не смяташ, че ще ти повярвам? Целият квартал се е надигнал, а ти нищо не знаеш?
— Когато се връщах насам, видях само будкаджията. Той ми каза да се прибера веднага. Можете да го попитате!
— Саркос ли? Този комунист? Ти искаш да повярвам на този тип?
(Ако той отстранеше един по един всичките ми свидетели, тогава аз оставах без алиби!)
Неговият гняв бе вкаменил лицето му, сиво стъклените му очи ме гледаха напрегнато, без да мигнат.
— Изпразни другите си джобове! — каза той. — Хайде, бързо!
Подчиних се без да бързам. Извадих едно ножче с две остриета, молив, снимка и четири монети от по десет сантима. Печелех тези пари за мои лични разходи, като носех вода на домакините и внасях дърва на хлебаря. Човекът с шапката разгъна фотографията на две лица, изрязана от вестник, без имената им.
— Какво е това?
— Нюнжесѐ и Колѝ.
Преди два месеца, през май, на борда на своята „Бяла птица“, двамата авиатори се бяха изгубили в Атлантика. Всъщност снимката представляваше Сако и Ванцети, заплашени от екзекуция в Съединените щати. Моята роля на наивен инстинктивно ми подсказа тази лъжа, тя ме подтикна и да не давам повече обяснения, да не наблягам върху казаното.
За да докаже своето усърдие, полицаят ме хвана за тила, претърси джобовете ми и аз почувствувах дебелите му пръсти по бедрата си. Не, нищо не бях забравил. Но това претърсване изглежда обиди мама, която извика:
— С какво право?
— Ние имаме всички права — каза човекът с шапката, без цинизъм, с отсъствуващ поглед, сякаш на себе си.
После разсеяно разгъна за втори път изрезката, погледна снимката, разкъса я и разпиля парченцата с уморено движение. И той също играеше театър. Трябваше ли да протестирам? Не. Истинската ми роля изискваше тук една горчива усмивка. И аз лекичко се усмихнах.
— Не се подигравай с мене — каза мъжът с шапката, но с тон на досада, малко провлачено, като че ли в края на краищата безсмислието на цялата тази сцена го отегчаваше.
Изведнъж сред „античния хор“ настъпи ново вълнение. Абат Портено, като в някакъв грижливо подготвен спектакъл, влезе в двора с велосипеда си. Заради расото, велосипеда му беше дамски. Отстраниха се, за да му направят път. Абат Портено слезе от колелото, прекоси групата от любопитни, която се бе увеличила и като влезе в стаята, свали шапката си. Полицаят поздрави по военному, със стегнато движение, а мъжът с шапката най-сетне я свали от главата си. Навън, за това трето действие, хората все повече настъпваха към вратата и децата вече нахълтаха в стаята.
— Скъпа братовчедке! Господа! — каза абатът, като дружелюбно ме потупа по бузата, минавайки край мен.
Към четири часа и половина му се обадили по телефона от полицейския участък, попитали за мене и той потвърдил, че не съм бил на занятия в училището на благотворителното дружество. Заинтригуван от това обаждане, както и от моето отсъствие (обикновено поради липса на контрол подобни отсъствия минаваха незабелязани), идваше сега да разбере как стоят нещата.
— Какво става?
Изгледа ни един след друг. Косите му бяха полепнали по челото от потта, а брадата му — легнала върху гърдите. Беше едър и силен. Истински атлет. На тридесет и пет години, когато играеше с нас на футбол — с расото! — той ни служеше за пример по издръжливост и бързина. Аз го обичах. Един прям мъж, с остро чувство за справедливост!
Мъжът с шапката, след като избърса челото си, каза много бързо:
— Към три часа, на улица „Азов“, хлапаци ударили с прашка полицая, който бил на пост.
— Сериозно ли е?
— Много сериозно. Предумисълът е безспорен.
— Аз говоря за състоянието на жертвата.
— Засегнат е в лицето. Има спукване на челюстта и три строшени зъба.
— Господи! — промълви мама.
Мъжът бавно проветри лицето си с шапката.
— Възможно ли е това да стане с една обикновена прашка? — попита абатът.
— Напълно възможно е с играчка от този род — отвърна полицаят, като извади моята прашка от джоба си. — Особено когато е заредена със стоманени топчета.
Абатът разгледа прашката и я върна, повдигайки рамене.
— Лудост — тихо каза той.
Изглежда всичко това му беше направило силно впечатление. После се обърна към мене:
— Къде беше днес следобед?
— На една постройка, с Пако Перес.
— Зидарят ли?
— Да.
— Защо именно днес следобед?
— Той е приятел на баща ми. Исках да ми разкаже нещо за него.
Така както бях развълнуван, второто изречение просто се изплъзна от устата ми.
— Добре. Но защо тъкмо днес следобед?
Какво да отговоря. Ако премълчах, какво щяха да си помислят в заключение? Ето че започвам да губя увереността си. Аз съм един смутен актьор, който не знае вече репликите си, пред особено взискателни зрители, заинтересувани по различен начин от моята слабост. Една неделя, в Казино Бастрана видях някакъв испански актьор в същото това нещастно положение. Може би и аз сега имам същия поглед на задушаващ се като него човек? Кой ще ми подскаже текста? Кой ще ми дойде на помощ? Мама?
— Това е истина — каза тя, като гледаше абата.
— Скъпа братовчедке, аз съм готов да го повярвам, но трябва да убедим ей тези господа тук.
— Нека разпитат Пако Перес.
— Разбира се.
— Какво още? Може би хлапаци от друг квартал са наранили полицая?
— Защо не! — промълви абатът.
„Античният хор“ одобри и полицаят започна да крещи:
— Мълчете вие там отвън! Хайде, махайте се всички!
Никой не помръдна.
— Не вярвам — каза тогава абатът — това момче да е замесено в този случаи.
— Бих желал да е така — каза мъжът с шапката не без известно високомерие.
Той поздрави сухо и си тръгна, а след него и полицейският агент. Стената от хора се разтвори, за да минат. Абатът, след като изтласка без грубост децата, затвори вратата след тях. Стори ми се, че здрачът в стаята веднага ни направи съучастници. В главата ми сякаш горяха въглени. Бях много ожаднял. Тръгнах към умивалника, но абатът ме настигна:
— Ти знаеш кой е извършил нападението — каза той.
— Знам, но…
— Не те питам. Значи си бил в течение на това, което се е подготвяло?
— Да.
— И си отказал да участвуваш?
— Не можех. Заради рамото.
— Какво ти е? Май си се наранил?
— Да. И не мога да стрелям с прашката.
— Виждам. Но ти ми каза, че си искал да говориш с Пако Перес за баща си?
— Да.
— Това е съвсем естествено! — каза мама, но така оживено и с толкова променен тон, че абатът ни изгледа последователно, без да помръдне главата си, като придвижваше погледа си от единия ъгъл на окото до другия.
— И това са единствените причини, които са ти попречили да участвуваш в това грозно дело?
— Единствените.
В тишината, която последва, аз отидох чак до ъгъла, където се намираха делвите, сипах си чаша вода и жадно я изпих. Зад мене абатът продължи:
— От дълго време вече не идваш да се изповядаш — каза той с тъга. — Нима не се питаш какво мисли Всевишният за тебе?
Какво да отговоря? Как да му обясня, че малко по малко — от няколко месеци насам се бях „отчуждил“. Наистина, в неделя, когато отивах на богослужение, бях все така развълнуван от тържествеността на обреда, от красотата на религиозните химни. Но съдбата на Христос, макар и да запазваше цялата си поетична свежест, не ми вдъхваше вече тази сигурност, която по-рано ме очароваше. Аз даже още не съзнавах тази промяна. Тя не бе настъпила изведнъж, а с течение на времето и почти без да го съзнавам, както става с онези делви, които постепенно, без ни най-малка пукнатина, пропускат вода през стените и тя се изпарява.
— Този полицай сигурно не е лош човек, — продължи абатът. — Една постъпка на толкова незаслужена злоба към него…
Аз го прекъснах:
— Той не е добър човек!
— Я млъкни! — викна мама.
Абатът я потупа по ръката, като да й внуши да бъде търпелива, после излизайки й каза: „До скоро виждане!“ Чух го навън да разговаря със съседките. Щом той излезе от двора, аз се обърнах и видях мама, опряна на масата. Тя ме наблюдаваше и аз малко се смутих. Помислих, че ще ме упреква или ще се опита да научи нови подробности, но тя се отдалечи със загрижен вид и мълчанието й ме развълнува много повече, отколкото двата разпита.