Еманюел Роблес
Гневен сезон (14)

III

Дойде неделя и аз настоях пред мама да напусне вила Воазен, като й напомних за обещанието, което ми беше дала. Тогава тя ми съобщи, че обещаното жилище най-сетне се е освободило. Да, тази новина беше добра и веднага семейство Фернандес ни покани, за да я отпразнуваме. Заклаха едно пиле. За да бъда съвсем искрен, трябва да кажа, без истински или престорен срам, че Марко и аз го бяхме заловили в местността, наречена „Ла Монтанета“, едно обществено сметище, недалеч от железопътния мост, където птицата се беше заблудила. Аз още не бях се снабдил с нова прашка, след като човекът с шапката миналата година ми беше взел предишната, но Марко никога не се разделяше с неговата и още повече се беше усъвършенствувал в меренето. Накратко, гарнирано с препечени картофи, пилето бе много вкусно.

Въпросната квартира се намираше над един склад за „промишлени масла и смазки“. До него се отиваше през един коридор, винаги задръстен вляво и вдясно от големи метални варели. Бяха необходими някои ремонти и Камильо Фернандес предложи услугите си да ги извърши безплатно заедно с още един зидар, на име Ландини, когото всички наричаха Италианеца. Трябваше да се смени плочника в кухнята и да се поправи единия от таваните, прогнил от стари наводнения. Аз и Марко бяхме общи работници, най-вече за изнасяне на отпадъци от мазилката.

Италианецът, млад човек, с тънко тяло, с хлътнали в орбитите очи, току-що пристигнал от Оранския юг, ни разказа вълнуващи случки за глада там. Даже и в нашия квартал обикаляха мюсюлмански отшелници, със знамена, дайрета и кастанети, които от къща на къща събираха помощи за бедуинските села и околността. Заради тях аз препродавах книгите, купени някога с пари, спечелени с пренасянето на вода, дърва и въглища. През тези дни аз повече уважавах хляба (преди да го нареже, мама с острието на ножа правеше върху него кръст), като знаех, че на други той съвсем липсваше и те умираха от глад. Правеше ми особено впечатление, че италианецът така силно преживяваше видяното от него. Това беше доказателство, че у него имаше човечност и доброта, а те не се срещаха толкова често.

В началото на май аз помогнах на мама да се преместим. С моите приятели отидохме да вземем нашите вещи, останали в мазето на госпожа Кенсон. Тя отказа да ме приеме и изпрати Ясмина да отключи.

Понеже мама беше напуснала работата си във вила Воазен и още не беше си намерила друга, нейните дребни спестявания не ни позволяваха да се храним с нищо друго освен с макарони и оризова каша. Един ден намислих да подновя приключението на Марко и се запътих към „Ла Монтанета“. Открих друго пиле, което се ровеше в отпадъците. Нямаше никой. Парчета от бутилки блестяха на слънцето. Бях заел прашката на Фред, но ми липсваше тренинг, затова трябваше да повторя и да потретя, докато не зашеметих животното. Скрих го под ризата си и тръгнах към къщи. Съживих пилето, понеже беше съвсем мършаво и решихме да го угоим. Понеже ползувахме тераса, оставих го там, като го вързах с канап за крака. Когато реших, че вече е готово, качих се да го потърся, но го намерих почти изядено. По покривите и терасите живееха свободно като истински собственици скитащи котки, които се хранеха с каквото им попадне и аз им бях предоставил това угощение. Погледът ми се спря на най-изподраната измежду тях, която дремеше върху една преграда, свита на топка, с блажения вид на онези, които са напълнили стомаха си и са напълно доволни от себе си и от света. Да си присвоиш пиле, което е на свобода, беше циганска традиция, утвърдена у мене. Това не беше кражба. Ето защо аз напълно одобрих действията на котката, като я поздравих отдалече, вдигайки юмрук с изправен палец.

Майка ми намери работа в току-що откритата нова пералня точно в центъра на града. От този момент нататък нашият живот потече както обикновено, сякаш този дълъг отрязък от време не бе и съществувал.

Един ден аз поканих Вероник у нас. Бях й говорил как се бяхме настанили, как бях подредил личните си вещи и тя бе любопитна да види къде и как живеех.

Още щом дойде, аз й показах кухнята, изцяло поправена от Камильо Фернандес и се похвалих с предимството: течаща вода вкъщи. Аз нямаше да мъкна вода от чешмата, нямаше да чакам дълго на опашка, особено през сухите периоди, когато водата едва-едва течеше. После я заведох в моята стая. Мебелировката й се състоеше от легло с дюшек от водорасли, дъсчена каса, пълна с книги, и един андалуски сандък, в който подреждах бельото си. Докато й обяснявах какво бе направил италианецът, за да замаже отново целия таван, забелязах, че тя едва ме слушаше и разглеждаше целия този декор с изненада. Смутих се. За пръв път откривах своята бедност в погледа на друг човек. След това Вероник прелисти няколко книги. „Я гледай, ти четеш Стендал?“ Стоях зад нея, а пред мен, съвсем близо виждах врата й, тесните й рамене. Тя продължаваше да изследва моето царство. В съседната стая тя бе съвсем озадачена пред низа червени чушки, които мама бе оставила да се сушат край прозореца. Нашата стара стомна, донесена с платноходка чак от Балеарските острови и украсена с око-талисман, също привлече вниманието й. Тя отново тръгна с малка, танцуваща стъпка, може да се каже едва докосвайки земята. Видях, че още повече е отслабнала, изглеждаше още по-лека, още по-прозрачна. Застана пред една увеличена снимка на баща ми. Друга представляваше жена, забрадена с дълъг черен копринен шал. Това беше баба ми. После се спря пред моя портрет от първото ми причастие. Образ, остарял вече с четири години, който ненавиждам, мразя и презирам. На тази снимка имах съвсем глупав вид, с таке и лента на ръкава, но мама много държеше на нея.

— Това тук ти ли си?

— Уви!

— Изглеждаш толкова мил, приятен!

— Не се подигравай!

Смеейки се, тя продължава да оглежда и когато върви късата й пола ритмично удря малките й плоски бедра. До леглото на мама забеляза нашия Христос от сребро върху зелено кадифе, нашия свети Антоан Падуански — върху главата му още личат следи от паяка, който някога бях нарисувал с мастило. И накрая статуетка на Дева Мария Африканска, с лице черно като асфалт, както и трябваше да бъде, със запалена пред нея свещ. Моята хугенотка разгледа тези изображения без да мигне, с пръст на брадата си, но без да каже нито дума. Когато откри моя паяк, изящно нарисуван върху темето на свети Антоан, тя навярно го взе за някакъв символ и остана за момент замислена, но запази същото мълчание. Може би тя се страхуваше, че ако започне да ме разпитва за всичко това, ще извърши нещо неуместно, което ще засегне моите религиозни убеждения?

Тъкмо в края на своята обиколка, тя забеляза саксията с обички и в тази саксия, забита отвесно стъклена тръбичка, в каквито продават ванилия на топчета. Тя изтегли края на тръбичката, която се показваше над саксията. В тръбичката бяха затворени три червени мравки. Те изглеждаха още живи, в неподвижно очакване. Вероник остана смаяна.

— Какво е това?

— Нали виждаш — мравки.

— Защо?

— Това е опит.

— Какъв опит?

— За техните жизнени възможности.

Куха, но удобна формула, за да се измъкна от затруднението. Вече споменах, че моето съзнание още не се бе отказало напълно от непонятното, абсурдното, ирационалното. То още пазеше някаква нишка чрез която се свързваше с тайнствения свят, в който ме бе посветила моята андалуска баба. А трите мравки в стъкленицата бях уловил във вила Воазен…

С решителен жест Вероник отпуши тръбичката и освободи мравките. Те се размърдаха. Не бяха мъртви. Започнаха да шават.

— От колко дни ги държиш затворени?

— От шест.

С решителна крачка тя излезе на площадката, изтича по стълбището, пусна животинките в нашия малък двор, засят с кали и после се завърна.

— Обясни ми, моля ти се — каза тя настойчиво.

Така сигурно се молят някои стенографи, които разпитват туземци от първобитните племена, без да се съмняват нито за миг, че те ще скрият своите тайни или ще объркат отговорите. Понеже не продумах нито дума, тя малко се намръщи. (Боже, колко копринено нежна беше кожата й! Възхищавах й се! Имах желание да я погаля с пръсти, да я целуна!) След кратко мълчание тя каза:

— Казват, че вие, испанците, сте много жестоки. Вярно ли е?

— Мисля, че тази истина често се доказва. В тази област ние превъзхождаме папуасите от Нова Гвинея и американците от Тексас.

Тя възкликна и млъкна.

Понеже изпитвах истинска нежност към нея, предпочетох да прибягна до ирония. Защо да я въвеждам в моя вътрешен свят? Да я ужасявам, като и разкривам джунглите, които съществуваха у мене? Задоволих се само да се усмихна. Тя се обърна и ми каза:

— Не, аз те познавам. Ти си добър.

И се приближи към мен с очарователен порив, целуна ме сърдечно и невинно, както умееше. Аз бях щастлив, но съжалявах за червените мравки. Ако някога се бях отказал да ги използувам срещу госпожа Кенсон, за да привлека върху нея злата съдба, то по отношение на бившия господар на мама не изпитвах някакви подобни угризения. Само един ден още! Ако Вероник беше оставила затворените мравки само още един ден, кой знае? Quién sabe?^[1] Андалусия на тайните и на магиите продължаваше да мобилизира у мен демоните на отмъщението и аз вече си представях, о Вероник! — вечерта на седмия ден, човека от вилата, разкъсан от мъчения и с пяна на устата.