Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Saison violente, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Никола Колев, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Еманюел Роблес
Заглавие: Гневен сезон
Преводач: Никола Колев
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: март 1980
Редактор: Добринка Савова — Габровска
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Дамян Николов
Художник на илюстрациите: Дамян Николов
Коректор: Христина Денкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4467
История
- — Добавяне
II
Колежът има форма на обширен триъгълник, в съседство до арабския квартал; дворът му е засаден с фикуси, а коридорите кънтят. Ето ме отново тук след отсъствие, което никой освен мускетарите и директорът не бе забелязал. С удоволствие започвам пак учебните занятия. Особено приятно ми е да видя отново госпожа Диоре, учителката ни по рисуване, която е на тридесет години, със закръглен бюст, с толкова свежа и розова кожа, че бих я погалил. Всеки път, когато се навежда, за да види какво рисувам, когато приближава към мене бюста си, в цялото ми същество изведнъж разцъфтява някакво червено дърво, бързо и властно разпростира клони. Имаме няколко съученици, които вдигат при нея шум и винаги изпитвам желание да им смачкам фасона. Бих искал тя да разбере, че не съм като другите, че съм по-различен. Различен в какво? Не знам. Но като оставим настрана чара на госпожа Диоре, рисуването е нещо твърде второстепенно. За нас е важно не да възвисим духа си, а да научим, да възприемем възможно повече, да се нагълтаме, да се натъпчем с познания, да откачим по една диплома, а после по някоя служба, с надежда да избегнем по-късно тази болест, чийто вкус добре познаваме — вкуса на твърдия хляб и на сухия ориз.
Обичам физиката, литературата, историята, географията. По география нямам грешка. Там вече ставам педант. Жалко, че нашият учител, господин Галацо, е малко разстроен, след като го напусна жена му. (Тя избягала един ден, като отнесла и всички мебели). Той често идваше в клас без да е подготвил уроците си и тогава ни разказваше за щяло и нещяло. Случваше се да тръгне към мен и да ме попита със саркастичен тон: „Вие, приятелче, сигурно не споделяте това гледище?“ „Един ден, когато го прекъснах и възразих нещо за английските каменовъглени мини, той чак подскочи и силно възбуден се запъти към бюрото си, сякаш щеше да поиска веднага да ме изгони, после каза с тържествуващ глас: «Двадесет[1]! Вие заслужавате двадесет! Пиша ви двадесет!» Друг път, при подобна обстановка, изреваваше: «Вие искате моето място, така ли? Искате да ме заместите? Хайде, заместете ме! Хайде, заместете ме! Качете се тук!» Говореше ни за Рур[2], като си служеше с приблизителни данни за неговите промишлени възможности, а бях чел по този въпрос чудесно проучване в един от вестниците на Саркос. Единственото спасение в такива случаи беше да се направя на глупак и да изчакам да премине бурята.
Моята учителка по литература, госпожа Байи, бе с отрязан ляв крак, последица от нещастен случай с трамвая в Тулуза. Беше се отказала от всякакво кокетство, подстригваше се късо като мъж, носеше костюми с мъжка кройка. При ходене, освен с протеза си служеше и с бастун. Беше жена, чиято искряща, интелигентност ни пленяваше. Тя нямаше възраст. Беше жива, великодушна, без предразсъдъци. Ние я наричахме La Goja, Куцата, но я уважавахме. Тя ни запознаваше с творчеството на автори извън програмата като Джек Лондон и Максим Горки, кореспондираше с Колет, Жионо, Дюамел[3] и понякога ни четеше неиздадени страници от тях. С нейна помощ аз се запознах с творчеството на Аполинер[4]. За мене това бе светкавично откровение, мълния сред мрака. И като си помисля за всички тези стихотворни проповеди, които ни предлагаха като поезия! Дотогава съм имал сляпо сърце, не прогледнала душа! С Аполинер аз изведнъж открих чудната прозрачност на света:
Млечен път, о сияйна сестра
На белите потоци на Ханаан…“
В училището открих и другари, които не живееха в нашия квартал, но имаха също като нас „мускетарски“ дух. Сред тях на първо място бе Калфон, син на пощенски раздавач, който усърдно се занимаваше с физкултура, и Луго, когото природата никак не бе облагодетелствувала. Искам да кажа, че бавно загряваше. Обаче можехме да бъдем напълно доволни от неговите рефлекси като вратар. Истинска котка-тигър със затаено внимание и великолепни скокове. Майка му се бе оженила повторно преди две или три години и той никак не изглеждаше засегнат от това. Но нима може да разпитваш такъв нещастник? Имаше само една мисъл в главата, забита като гвоздей: да спира шутовете. Мишите му очи непрекъснато следяха траекторията на някаква невидима топка. Понеже Калфон и аз бяхме защитници в отбора, ясно е, че удивителната ловкост на Луго беше по-ценна за нас, отколкото неговата умствена пъргавина. Понякога даже му завиждах. Казвах си, че с такава елементарна чувствителност като неговата, никога никакво вълнение не би могло да проникне в неговото сърце, да премине през дебелите му стени, докато у мене само мисълта за друг мъж в живота на моята майка мигом спираше движението на кръвта ми, изсушаваше тялото ми и умъртвяваше духа ми.
Веднъж по време на игра, аз в стремежа си да не допусна топката да попадне в нашия най-бърз противник, Мохамедѝ, я отпратих високо над главата му и несръчно забих парцаливата кална топка в простряното пране на интерната на първия етаж. Викове! Поразии! И накрая неизбежното наказание — сам в училището след края на учебната седмица.
В неделята останах целия ден в безлюдния колеж. Бях сам. Други наказани нямаше. Валеше. Претупах набързо домашното упражнение, което ми бяха дали и малко след това чух сирена на кораб. Сигналът идеше от пристанището и събуди у мен носталгия. Гледах потъналия във вода двор и сякаш чувствувах, че духът ми се къпеше в някакво блато, старо милиони години. Станах и сълзите ми започнаха да напират. О, животе мой! Животе мой! Мой млад животе! В тези толкова празни и толкова безполезни часове аз го чувствувах да се бунтува у мене с яростта и безнадеждността на волно животно, попаднало в клопка. Спомням си, че в Оран, когато бях на тринайсет години, с приближаването на една гладна зима, аз вече страдах от това, че се чувствувах затворник на самия себе си, а в същото време желаех да държа в ръцете си целия свят. От наситеното с влага небе дъждът се лееше върху постройките на колежа, шибаше фикуса с връхлитащи струи, удряше по стъклата на учебната стая и като че оголваше душата ми чак до нейната най-тънка, най-крехка, най-уязвима обвивка.
Наистина ни изгонваха от жилището.
Досега живеехме с илюзията, че сме забравени, но малко преди Коледа един чиновник ни представи някакъв документ, който уточняваше последния срок: 15 януари. Понеже мама не беше намерила никакво жилище, нашите празници в края на годината бяха много тъжни. Невъзможно беше да си купим от тези дражета с бадеми, или испанска нуга, каквито предлагаха магазините, украсени с елхи, поръсени със ситни парчета памук, които представляваха снега. (За пръв път видях сняг на осемнадесетгодишната си възраст и до тогава имах за него само чисто умозрителна представа). За икономия рисувах и оцветявах сам нашите поздравителни картички — малки, бели картончета. По това време трябваше да пресмятаме много точно всеки разход.
Мама се отчайваше при мисълта, че ще напусне този квартал. Аз я разбирах. Тук тя се бе запознала с баща ми, тук се бе омъжила, тук се бях родил аз. Нейните най-щастливи спомени се съсредоточаваха в тези няколко улици. Да се отдалечи от тях, означаваше да изчезне от живота й една светлина, която още трептеше между тези стени. На мен никак не ми тежеше, че напущам този квартал. Можех да се връщам тук когато си искам, а приятелите си срещах отново всеки ден в училище.
През януари се усилиха дъждовете, тласкани към нас от големите ветрове на Атлантическия океан.
Всички наши съседи се раздвижиха, те също търсеха къде да се настанят. Семейството на слепия първо намери убежище и се струпа със своите осем деца в една преустроена пералня. Каменарят с „жена“ си избяга да живее в Мерс-ел-Кебир. Хлебарят, чийто магазин и фурна бяха част от общата къща, набързо си приспособи една стая под дървения навес.
Понеже мама отново искаше отпуски, нейният работодател се ядоса и накрая й намери заместничка. На масата отново се появи „мигата“ — ядене на обсадени, състоящо се от нарязан и накиснат стар хляб, който после се суши и пече в печката с чесън.
Чиновниците отново дойдоха, но този път не бяха много любезни и бързаха. Една вечер мама ми съобщи новината: същия следобед приела работа у богат търговец на вина в квартала Сен-Пиер, близо до нашия. Този Жил Воазен имаше многочленно семейство и поддържаше не по-малко домашни прислужници: готвачка, камериерка, шивачка, шофьор, градинар. Освен шофьора всички хора живееха задължително в сградите около вилата. Мама беше наета на работа като перачка, но не й позволиха да ме вземе при себе си. Но тя веднага разреши въпроса. Понеже знаеше, че бих отказал да живея у вуйчо Антоан, а той и без това имаше само една стая, намираща се над работилницата, тя щеше да ме повери на някаква своя клиентка, която съвсем непринудено лично й беше направила това предложение. Малкото си мебели струпахме в мазетата на тази госпожа Кенсон. Макар и объркан от това толкова внезапно и непредвидено решение, аз се заех с пренасянето на нещата и издействувах от Пако Перес да ни даде гальотата на неговото предприятие. Кадер ни помогна с обичайната си услужливост. Моите собствени неща натъпках в един куфар с издут капак и изящно направени ключалки, опасан с железни обръчи. Още през 1868 г. той бе придружавал моята баба в пътешествието й от Гренада до Малага и от Малага до Оран. Историята на пътуването върху една платноходка, която, подета от бурята, едва не потънала, правеше този куфар още по-ценен за мене.
Аз познавах тази госпожа Кенсон, която щеше да ме приеме и се подготвях за трудното изпитание, като същевременно се радвах, че съм се отървал от вуйчо Антоан. Какво толкова? Нима Фред, Марко, Тони и аз не бяхме образували едно братство, чийто основен принцип беше при всички обстоятелства „да не се предаваме“? На испански това се нарича „агуантар“, което означава да страдаш, да устояваш, да издържаш. Този стоицизъм обаче бе малко нов за мене и той не ми помогна да преодолея тъгата си в деня, когато придружих мама до вилата на Воазен. Застанал зад решетката на градината, отвъд която ми бе забранено да премина, аз я гледах как се отдалечава, слаба и тънка, с чанта в ръка по алеята, оградена от палми. Една котка ме наблюдаваше между саксиите със здравец и като че ли тя повече отколкото оградата бележеше границата между мен и имението Воазен. Мама се обърна само веднъж и ми направи знак да тръгвам, да не се бавя.
Вместо да се върна веднага у госпожа Кенсон, предпочетох да поскитам, обхванат от желанието да се движа и да бъда сам. Понеже духаше вятър, прекарах следобеда по алеята Летан, в съседство с пристанището, като гледах как вълните прехвърлят дигата, вървях покрай стените на Розалказар, друго испанско укрепление. Спомням си, че изпитвах някаква вина за всичко, което се случи с мама. Това чувство за виновност, което често ме измъчваше, поддържаше у мен някаква нужда от изкупление и опрощение, някаква носталгия към невинността.
Дълго време скитах така из алеите с разтърсени от вятъра дървета, без да преставам да мисля за тази вина към мама. Реших да се върна у госпожа Кенсон едва по здрач, в момента когато зад Мерс-ел-Кебир слънцето разпръскваше лъчите си сякаш от далечен кратер и като че ли тази тревожна светлина беше отблясък от някакъв завинаги угасващ свят.