Еманюел Роблес
Гневен сезон (2)

II

Не чух веднага, когато моят приятел Фред почука на вратата. Не го очаквах, но още щом влезе в стаята и замига с очи, за да привикне към полумрака, той видя рамото ми и отсече, че аз не ще мога да взема участие в нападението на полицейския агент Ортега. Фред имаше потайната походка на уличните котки и същия жълт поглед с непогрешима проницателност. Аз възразих. Бяха решили без мене. Не можеха ли малко да почакат? Едно приключение с толкова богати перипетии ми допадаше, особено в тези моменти на сътресение, но Фред виждаше, че с мъка си служех с лявата ръка, а начинанието беше деликатно, изискваше от всички пълно владеене на силите. А не можеше да се мисли за отлагане на този проект за по-късно. Наистина, полицейският агент Ортега щеше да бъде на служба днес следобед на улица „Азов“, която отчасти граничеше с пущинаци и бе благоприятна за засада.

От много дни ние заговорничехме по тоя въпрос, по-точно откак стария Брахим не стъпваше вече в нашия квартал. Старият Брахим беше продавач на мед. Ние бяхме свикнали да го виждаме да минава, голям, слаб, с железния си бидон в ръка, около който се въртяха по няколко пчели, много достолепен в своята съвършено чиста джелаба^[1], с красивата си бяла брада на пророк и зелената си чалма, знак, че беше хаджия, т.е. беше ходил на поклонение в Мека.

Той беше един от хората, с които бяхме свикнали — заедно с точиларя, с козаря, с продавача на риба с татуирани ръце. Ние го обичахме. Когато идваше вкъщи, разменяхме на арабски любезни поздравления, изпълнени с благословии и възхвали към Бога, които ме очароваха.

Понеже не могъл да представи документ, че е платил някаква си общинска такса (и как неграмотният Брахим би могъл да знае за този вид такса?), една сутрин полицейският агент Ортега, отправяйки му редица обиди, с един ритник бе опразнил цялото съдържание на неговия железен бидон в канала. Свидетелите бяха видели високия старец да скрива лицето си с длани, преди да се отдалечи, дълбоко наскърбен.

Силно възмутени, ние решихме да накажем полицейския агент Ортега при първия благоприятен случай. Схващахме инстинктивно, че нашето общество се основаваше върху един ред, който презираше победения, слабия, бедния и отричаше да им признае всяко истинско човешко достойнство. А ние бяхме възпитани в един работнически морал, който спонтанно ни обединяваше срещу потисника, караше ни да се чувствуваме солидарни с неговата жертва, така че полицейският агент Ортега за всеки от нас бе станал един личен неприятел, една постоянна обида. Понякога плюехме след него. Мечтаехме да го заловим, да бъде в наши ръце, да го намажем с мед и да го оставим на червените мравки, както бяхме виждали да правят в някои филми.

Докато избърсвах с мокър парцал пръстения под, Фред ми излагаше в подробности своя план. Говореше, без да прави почти никакви движения, с равномерен глас и понякога с израз на злорадство. Каква беше идеята му? Да използуваме нашите прашки — наричахме ги „стекове“ — които сами си правехме от каучукови ремъци, дебели колкото пръст. При важни случаи ние ги зареждахме с железни топчета, взети от сачмени лагери, които крадяхме от гаражите. Преди три месеца бях участвувал в едно начинание от този род, но с една наистина по-малко амбициозна цел. Една богата дама бе отказала да плати обичайното възнаграждение за работата на един наш другар, който беше внесъл въглищата й — работа трудна и нечиста. Искахме да я накараме да размисли върху тая своя постъпка и един ден, когато прането й бе простряно, ние изцапахме чаршафите й, като ги бомбардирахме от отсрещните тераси с глинени топчета, потопени в катран.

При първата ни среща, един от нас бе предложил да нападнем полицейския агент Ортега със стоманени топчета, което предизвика дълъг спор. Аз възразих, че в този случай агентът „би могъл даже и да пукне“, но увлечени в чувствата си, някои се присмяха на моите опасения и настояваха за твърдите топчета. По-страхливи или по-човечни, други поддържаха моето становище в полза на обикновените топчета.

Фред ми съобщи, че в мое отсъствие бяха се спрели на стоманените топчета и че нападението ще стане от една изоставена къща, случайно убежище на влюбени и на скитници; тази къща предлагаше на нападателите най-добри условия за засада и оттегляне. Болен! Аз бях болен! Заради това неразположение щях да пропусна едно изключително приключение! При мисълта за него забравих безпокойствата, предизвикани от разговора с мама миналата вечер. Станах отново едно дебнещо животно, създание за борба, изпълнено с нападателна сила.

Алфред Мансано, наречен Фред, беше на моята възраст и имаше моя ръст. Той ходеше бос, както всички нас през лятото, за да не къса платнените си обувки. Главата му бе остригана ниско, с кичур на челото. Това стрижене се правеше, за да се предпазва от въшки, но в същото време то бе и икономично. Фред беше водач, който умееше да ни възпламенява при нужда и най-вече да подразни честолюбието ни в случай на слабост. Имаше особен навик да казва присмехулно: „Хайде, уплашихме ли се?“, с което сякаш ни удряше през лицето, поощряваше нашата гордост. Мама твърдеше, че това момче винаги е имало само „мрачни“ идеи, т.е. екстравагантни идеи и опасни, глупави начинания. Аз, който го познавах по-добре, ценях великодушието му, въображението му и това, че често в неговата храброст имаше малко лудост.

Докато изплаквах ведрото, изпирах на умивалника ризата си и накрая поливах обичките и здравеца, Фред, седнал на масата с увиснали крака, кафяви от слънцето и белязани от заздравяващи рани, ме запозна с плана, който беше изготвил, като вземаше за изходно начало запустялата къща. Всичко беше предвидено, пресметнато, изчислено. Ще издебнем полицейския агент Ортега при неговия пръв обход, който ще съвпадне със следобедната почивка. Кварталът ще бъде заспал, капаците на прозорците спуснати. Една стара стълба, намерена сред развалините и поправена набързо, ще улесни бягството през терасите.

Като го слушах, си мислех, че баща ми би се радвал, ако ме видеше да участвувам в това начинание, бях убеден, че притежавам неговата смелост, неговото влечение към приключенията, неговата страст към справедливостта. Неговата смърт, малко преди раждането ми, ме измъчваше, като че ли някаква брънка от веригата на моя живот се бе скъсала и променяше неговия смисъл. Щом Фред изчезна, след като му бях изказал своите пожелания за успех, аз се почувствувах съвсем разстроен, потиснат от чувство за самота. Под влияние на това чувство, аз съвсем забравих моите книги. Като не знаех какво да правя, влизах от стая в стая, със съзнание помрачено от мисълта, че ако мама наистина се ожени отново, тя ще накърни най-дълбоката същност на моето съществувание, тайната на неговия смисъл. Чувствувах се заплашен като в тези сънища, в които стените коварно се стоварват върху вас. Какво ще предприеме тя? Какво ли ще бъде нейното решение след снощната сцена? По това време мама сигурно беше към трийсет и четиригодишна. Понеже работеше в една пералня от понеделник сутринта до събота вечерта, според тогавашните норми, аз сравнително рядко я виждах. Тя посвещаваше по-голямата част от неделята, веднага след църковната служба, на поддържането на нашето жилище, на пране и на шиене, а понякога отиваше да глади по няколко часа на дами от централните квартали. Никога още кракът й не бе стъпвал в киносалон. В замяна на това, тя, макар и много рядко, ходеше на театър, присъствуваше на оперетни представления като „Баядерката“ или „Граф фон Люксембург“, или на испански драми като „Ла Тампестад“, или „Мария де ла О“. Знаеше едва да чете и да пише и човек можеше да си помисли, че в манастира край Сиди-Бел-Абес тя е прекарвала времето си само в молитви и пеене на църковни песни. Френският език, който тя говореше, беше нечист, примесен с думи и изрази от нашето местно наречие или термини, които в нейния говор се отклоняваха от истинския им смисъл. Вече дадох примера с „мрачни“, което в нейното съзнание означаваше всяка опасна екстравагантност, докато думата „барок“ даваше на същата тази екстравагантност оттенък на комична любезност. Следователно според нея можеха да ме навестяват мрачни идеи или барокови идеи, еднакво неразумни по начало, но първите с оттенък на драматизъм, а вторите — на прищявка.

По природа мама беше по-скоро стеснителна, лесно се разколебаваше, особено пред буйните словоизлияния на амбулантните търговци. Разбира се, беше вярваща и то с една вяра, която ме смущаваше. Христос беше умрял измъчван, за да изкупи нашите грехове и бог, който виждаше всичко, в края на краищата щеше да ни съди. (Когато тя говореше за религия, аз откривах понякога в устата й формули, на които ме бяха учили по вероучение). За нея смъртта не беше унищожаване на човешкото същество, тя беше едно състояние на покой, на което се радваха всички, които бяха страдали много, без никога да са се съмнявали в божественото съвършенство. Да я разпитвам по-нататък, за да си изясня някои линии на мисълта й, не би довело до нищо. Тя отбягваше отговора или се учудваше на моето неверие пред толкова безспорно очевидни истини.

Над нейното легло, недалеч от старото семейно разпятие от сребро, на фона на зелено кадифе, тя бе закачила портрет на татко. Този портрет, в овална рамка, бе лошо ретуширано увеличение на една снимка. На нея виждах млад мъж, със сиви очи и енергична брада, с присмехулна устна, с доста нападателен израз в погледа, който много ми харесваше, защото по това време аз трудно разграничавах нападателността от понятието за мъжественост и храброст. Всъщност аз малко се доверявах на този образ без истинска внушаваща сила и ако търсех едно по-вярно отражение на моя баща, намирах го у себе си, в тази сляпа страст към живота, в тази носталгия към вечността, която чувствувах, че бие в мене с ударите на собствената ми кръв.

В определения час, както се бяхме уговорили, двамата приятели, с които бях ходил да се къпя предната вечер, дойдоха да ме потърсят. Те не бяха посветени в тайната на нападението срещу полицейския агент Ортега, понеже Фред грижливо бе избрал състава на своя екип и бе включил в него само напълно решителни и сигурни момчета. Според него на тези двамата им липсваше хладнокръвие и трудно сдържаха езиците си. Ще отида ли с тях до Белия Нос, до потъналата платноходка? Вече нямах желание за това, толкова се чувствувах измъчен, желаех да остана сам, макар че малко се безпокоях да надникна откровено в себе си.

Изтъкнах като предлог болното си рамо, изтощителната безсънна нощ и те ме изслушаха мълчаливо, обгорели като мен от слънцето и от солта. Дали ми повярваха? В края на краищата аз бих могъл да ги придружа, без това да ме задължава да се спущам във водата заедно с тях, да участвувам в една много мъчителна операция. Прави в полумрака, те ме наблюдаваха със своите дръзки очи и изглежда отгатваха в мене известна неловкост, може би подушваха, че крия нещо от тях, че имам предвид нещо друго, че пред тях предпочитам друга компания.

— Ще отидеш ли с Фред? — запита ме първият.

— Не.

— Какво мисли да прави той?

— Не зная.

— Не си ли го виждал тази сутрин?

— Не съм излизал.

С помощта на игла, вторият се мъчеше да извади един трън от морски таралеж, забил се в безименния пръст на ръката му, но аз го познавах и знаех, че въпреки привидното безразличие, той внимателно следеше нашите реплики.

— Добре. Както желаеш.

Те тръгнаха отново с тези гъвкави крачки, на които са способни само босите крака и зад капаците на прозореца аз ги гледах как прекосяваха двора, разговаряйки ниско.

Както обикновено към дванадесет и половина мама се върна да приготви набързо нашето ядене. (В повечето случаи това бяха картофи, яйца или макарони, но почти никога месо). Тя беше уморена. През този сезон в пералнята жените работеха при изтощителни условия. Бях научил, че остават по комбинезони, някои почти голи, плувнали в пот и че достъпа на мъже в пералнята бил забранен.

— Не си ли ходил на занимания тази сутрин?

— Не.

— Ще отидеш ли следобед?

— Може би.

— Няма да останеш затворен тука, нали?

— Защо не?

Тя се обърна към мене:

— Какво става с тебе?

Изгледах я мълчаливо и тя извърна поглед. До края на обеда между нас продължи неловко мълчание, докато навън целият свят пламтеше под порои от слънце.

Когато тя тръгна отново в своята светла рокля, обута в сандали, у мене се събуди едно много старо чувство. При смъртта на баба ми, според обичая, бяха покрили всички огледала. Преодолявайки скръбта, някакво любопитство ме бе подтикнало да повдигна платното, което покриваше едно от тях. Какво можех да открия? Разбира се, показа се моят лик, но на фона на запалените свещи, които горяха като храст от неподвижни пламъци при одъра на мъртвата. И това видение, с моето разстроено лице, окръжено от пламъци сред околната полусянка, ме преследваше дълго след това. Сега аз отново открих непокътнато чувството, което придружаваше това видение, едно толкова тягостно, толкова непоносимо чувство на изоставеност, че реших да изляза, да отида където и да е, да скитам сам из улиците.