Еманюел Роблес
Гневен сезон (5)

V

През следващите дни две натрапчиви мисли непрекъснато ме преследваха. Мама сигурно ще ми каже: „Край. Всичко е решено. Ще живеем с друг мъж!“ Другата беше, че полицейският комисар ще ме извика, за да ме измъчва и да ми изтръгне признания. Като че вървях по мост от лиани над бездънна пропаст. През деня имах усещането, че от всички страни срещу мен се плетат заговори: Лос Кондорес^[1] се четеше на афишите по стените за един испански филм. Придружаваха ме лешояди, с човки като извит кинжал, със студени очи на убийци. Струваше ми се, че жените от квартала ме следяха от праговете на къщите със същия този поглед. Не очаквах никакъв покой, не виждах никакво пристанище. Бях навлязъл във вихъра на една буря, която никога нямаше да престане. Единствената ми защита срещу отпущането, обезкуражаването, окончателното корабокрушение, оставаше споменът за моя баща. От своя страна Фред ме накара да обещая, че ще остана временно на страна. Той считаше, че е необходимо да бъда предпазлив. Бях самотен. Вечер мама, както обикновено, едва ми отправяше по някоя дума, но след посещението на полицаите, тя изглеждаше по-затворена, по-потайна от всякога. Искрено казано не страдах от това и от своя страна аз възприех горе-долу същото мълчание.

На два пъти в квартала срещнах човека с шапката, изглежда посещаваше някои къщи или разпитваше момиченцата, които играеха по дворовете, а ние нямахме право да се събираме с тях, толкова рано се извършваше разделянето на половете в нашите семейства.

Най-сетне разбрах как се бе развило приключението на моите приятели. Това стана в района на благотворителното дружество, в един ъгъл на църквата, под статуята на Дева Мария, където ме бе извикал Фред. Той не се доверяваше на никого. Лос Кондорес. Зловещите птици протягаха оскубаните си шии, дебнеха ни от всички страни. Цял храсталак от свещи гореше пред олтара и пламъците се издигаха право нагоре и вдъхваха спокойствие в неподвижния въздух. Тримата устроили засада в единствения етаж на изоставената къща и видели агента Ортега да пристига не пеша, както го очаквали, а на колело, което карал по тясната сянка на тротоара.

По даден сигнал те стреляли едновременно с прашките. Но поради подвижната цел и голямото разстояние, никое от топчетата не улучило. Нямали време да заредят отново, понеже агентът стъпил на земята и започнал да търси с поглед нападателите. Той пресякъл улицата със заплашителни прибежки. Тони избягал, отишъл към терасата, където се намирала подвижната стълба, приготвена за слизане. Фред също се оттеглил, но за да избере по-подходящо място за втора стрелба. Марко останал на поста си. По-късно ни разкри, че имал и лични съображения да нападне Ортега. Предишната година агентът арестувал един от неговите братовчеди, направил някакво незначително провинение, разделяйки се с ергенския си живот. Държал го два дни в участъка, макар много добре да знаел, че на другия ден била сватбата му. Никакви постъпки не могли да склонят нито агента, нито разбира се комисаря. Обидата била голяма, без да се смята материалната щета, тъй като трябвало да се отложи сватбата, да се забави подготовката, да се задържат поканените, да се похабят толкова хранителни продукти. Затова и Марко останал сам, твърдо решен да отмъсти. Той оставил полицая да навлезе в развалините, да нагази в купищата отпадъци от мазилка, да се покатери по стълбата и тогава, замервайки го почти в упор от една странична пролука, го засегнал право в лицето. От удара агентът се олюлял, отдръпнал се, опрял се в стената и се хванал с две ръце за долната си челюст. Според уговорения план, тримата съзаклятници пристигнали на уговореното място поотделно, устроили едно престорено сбиване, за да привлекат вниманието върху себе си и да подсилят алибито.

Бяла и синя, Дева Мария ми се усмихва, подава ми своята лилия, за да ми подскаже, че сега всичко се крепи на мен, че при първата ми слабост всички свещи ще угаснат. На свой ред аз разказвам на Фред за срещата ми с мъжа с шапката. Фред не показва безпокойство и неговото доверие е истинска подкрепа за мен.

Слънце! Дни на ослепителна светлина! Аз, който исках да бъда прозрачен за другите, ясен, „четлив“, трябваше да скрия дълбоко в себе си някои мисли, да не се доверявам на никого и най-напред на самия себе си, като актьор, да определя точно ролята си, да я изиграя безпогрешно, да живея с маска. По протежение на стените кондорите бдяха. „No se puede vivir sin amor!“^[2] Червените букви на рекламата се редяха под мощните нокти на кондорите.

Една сутрин не можах да устоя на желанието си да посетя къщата, където бе извършено нападението срещу полицейския агент. Сред сухия мирис на развалините, останах дълго да съзерцавам стълбището, останало без парапет, слънчевите лъчи през пролуките на терасата. Откачена при бягството, стълбата лежеше сред развалините.

Някога, от същата тази тераса, ние бяхме изненадали някакъв си скитник, бивш легионер, наречен Саланже, погубен от алкохола — откъдето и нашето презрение на млади пуритани, — който понякога идваше да потърси убежище в тези развалини. Той вдигна поглед към нас, леко обезпокоен, като ни виждаше въоръжени с прашки. Всъщност беше луд, от тихите луди, но безспорно луд. Старият му военен шинел бе разкопчан върху косматите му гърди и от време на време той ги чешеше с маймунска трескавост. Застанали всеки по на един ъгъл, Фред, Марко и аз бяхме взели на прицел най-напред неговата бутилка вино, но после — понеже скитникът размахваше юмрук, крещеше и заплашваше — ние стреляхме с прашките си право върху него. В дъното на рова, образуван сред двора, той се завъртя в кръг като мечка, без дори да направи опит да се закрие, обсипван от камъните на прашките, загубил своите стари, подпетени и износени обувки, с олигавена от слюнка брада. Накрая, ударен в тила, той падна зашеметен, като странно въртеше ръцете си. Марко се канеше да продължи стрелбата по това неподвижно тяло. Неговата странна усмивка ме обезпокои. Настоях да спре, но той се обърна към мене и ме изгледа със своите малки, изцяло изпълнени от ириса очи:

— Какво те прихваща?

— Ще го убиеш!

— Та какво от това?

Поколеба се за миг, преди да се откаже. Спомням си, че възбуждението ми изведнъж премина и аз слязох в двора да раздвижа скитника. Той говореше несвързано, пъшкаше и явно се страхуваше от мене. Този именно страх ме разтърси, този животински поглед неспособен да разбере нито своето страдание, нито жестокостта на своите мъчители.

След това приключение аз малко се отдалечих от Марко. Но с него ме свързваше нещо силно: неговият баща беше единственият останал жив от групата в Казабланка.

Моето рамо отдавна бе оздравяло, но следствието все още продължаваше. Комисарят даже бе повикал Пако Перес, за да провери моето алиби. Бяха разпитвали майката на Марко, Изабела Фернандес, една жена с пронизителен глас, която се бе възмутила при мисълта, че можеха да подозират нейния син. Полицаят бе възразил, че трябвало да установи как са прекарали времето си всички младежи в квартала, които се смятаха за по-смели и сръчни в употребата на прашките.

Тези обиколки на следователите, за които мама не знаеше нищо, понеже по цял ден отсъствуваше, създаваха около мен атмосфера на скрита опасност, на неизбежна катастрофа. Аз се чувствувах едновременно невинен и виновен и две или три нощи поред сънувах един и същи сън: мъчех се да се изскубна от някаква джунгла, дебнат от погледи, скрити сред гъстия листак.

През деня между мама и мен мълчанието продължаваше, като че ли всеки от нас се страхуваше да проговори, за да не поднови един стар спор, да не започнем разискване, от което и единият и другият щеше да излезе наранен. Но аз я наблюдавах по-внимателно отколкото преди и откривах у нея черти на необичайно кокетство. Тя подсилваше червенината на устните си, слагаше руж на страните си, започна да носи обици, каквито до сега не бях виждал у нея. Тази промяна, колкото и несъществена да бе, никак не ме изненадваше. В онази незабравима вечер тя с няколко думи бе разрушила у мен илюзията, че е само майка, моята майка. Малко по малко стигнах до мисълта, че тя бе също и жена, че имаше тяло, че можеше да се хареса на мъж, да вдъхне желания.

Този нов начин, по които я разглеждах, не закъсня да повлияе върху моята чувствителност и аз започнах да изпитвам някакво стеснение когато гледах интимното бельо, което тя винаги простираше под навеса в кухнята, а не както другото на двора. Стеснявах се също така и ако сутрин я заварвах да се мие, с твърде широко деколте.

През тези последни юлски дни моята мисъл не преставаше да се върти около това следствие, което не свършваше, около тези полицаи с обезпокоителна упоритост и преди всичко около моята майка, която може би се беше увлякла по друг мъж. Струваше ми се, че ако това беше наистина така, тя щеше да направи смешна тази чудна и трагична любовна история, единственият плод на която бях аз. Винаги бе сгрявала сърцето ми мисълта, че аз бях дошъл на света, заченат от най-възхитителното човешко чувство, най-дълбоко свързано с тайнството на моето собствено съществувание.

През август в Съединените щати бяха екзекутирани Сако и Ванцети. Знаехме, че те са двама италиански емигранти, обвинени в убийство, осъдени без доказателства и че цели шест години са чакали присъдата да бъде изпълнена. В града бе настъпило известно вълнение и полицията ни остави на мира.

Събитието бе засегнало чувствително Камильо Фернандес, бащата на Марко. Тяхното семейство не живееше като нас в къща, т.е. в жилище с двор, а в стара многоетажна постройка заемаше само една стая, от която се излизаше направо на улицата. Към тази стая имаше полуетаж, до който се отиваше по една мелничарска стълба. Това бе царството на Марко, а долу, над широкото легло с медни топки, бяха наредени портрети на свирепи предшественици.

След вечерта, посветена на двамата нещастни италианци, аз ходех по-често у семейството на Фернандес, понеже отново бях обхванат от желанието да чуя спомени за баща си. През този сезон, след вечеря, Камильо обичаше да излиза на хлад, седнал на стол пред тяхната врата. Беше грапав и възлест като дърво. Една дума беше достатъчна, за да отприщи у него механизма на спомените. Погледът му веднага се оживяваше. Той бавно търкаше ръцете си, разядени от работата с цимента и разказваше с пресипналия си глас. Казабланка, ами да! Най-напред весело бяха спирали в Малага, в Танжер. После тези епидемии… Другарите умирали един след друг. За да спадне треската им, слагали ги във вана със студена вода. Никакви лекари. И те умирали като другите. Тифусът е болест, която прави хората равни. Първите пристъпи на треската обхванали баща ми през нощта, в общата палатка. Като го чул да бълнува, Камильо запалил един фенер и се приближил до него. Видял характерните петна по корема. „Изтичах до лазарета. Един сенегалски войник на пост ме спря. Забранено беше да се излиза от лагера!“

Камильо пазеше една пощенска картичка, която представляваше завършената болница, с редицата малки павилиони, покрити с ламарина. Понякога гледах тази снимка с известна меланхолия, като че ли в тази обикновена обстановка беше умряла и една част от самия мене.

Камильо ми разказваше също така и за серенадите, които правел баща ми на своята годеница. В нашия квартал тази андалуска традиция продължи да съществува чак до войната. Наемаха един или двама певци-китаристи и цялата улица се ползуваше от техните услуги. Понякога моят баща сам пеел романсите и аз не намирах в това нищо странно. „То е защото той беше много влюбен“, — добавяше Камильо. — „Рядко съм виждал толкова влюбен мъж!“

Подобни думи дълго кръжаха в съзнанието ми като птици над морето.

Край на ходенето в занималнята! След като полицията вече ни остави на мира, целите си дни прекарвахме на Белия Нос.

В първите дни на септември горещината започна да спада. В някои следобеди виждахме как в края на дигата влиза параходът от Марсилия, натъпкан с пътници, които бяха прекарали по-голямата част от лятото си във Франция. Те се навеждаха над веригата на борда, щастливи, че се завръщат. Аз им завиждах, като че ли се завръщаха от някакво приказно пътешествие.

През целия този период привидно нищо не се бе променило между мен и мама и все пак аз се страхувах от тази непозната за мене част от нея, която моят ум се стремеше да открие.

Тогава ненадейно разбрах, че ще ни изгонят от къщи.

Това стана така: нашият съсед, слепият китарист, започнал един ден да бие жена си. Какъв бил предлогът? Недъгавият я упреквал, че безразборно харчела. Докато на улицата, пред кафенетата или на двора той показваше любезно лице, въпреки неприятните си черни очила, вкъщи, напротив, загубваше сладникавия си глас и виеше на пристъпи като куче. Въпреки че жена му се стремеше ловко да се изскубне от ударите му, той винаги успяваше по необясним начин да я залови в ъгъла, където тя се укриваше, като че ли притежаваше специален усет. Когато я хващаше, той я биеше с бързи удари, с лице отправено към тавана, с изопнат гръб, ругаейки, а в опустошените му очи сякаш се появяваше някакъв червен пламък. Този път той се проявил по-грубо от обикновено и „жената“ на каменаря отишла да вика представителите на властта. Дошъл полицейският агент Ортега.

Невидим от месец насам, Ортега се бе появил от няколко дни, по-сприхав от всеки друг път. Ние го видяхме — Фред, Марко и аз — да влиза в двора, където от горещината миризмата на амоняк, излизаща от обора, се чувствуваше по-силно. На минаване той ни отправи враждебен поглед, после нареди на любопитните да се разотидат. Марко направи подигравателна гримаса, докато агентът чукаше на вратата и викаше: „Хайде, отвори, простак!“ Чуваше се как жената на слепеца ридаеше, умоляваше да не причиняват неприятности на мъжа й, понеже имал основание да я бие, че тя била свикнала с това, че ако един мъж не можел вече да бие жена си, тогава… Но агентът заплашваше китариста с арест, караше му се с гневен глас, наричаше го „измет“, докато другият държеше да се обяснят, с глас, който отново беше станал сладникав. Агентът грубо го прекъсна и му нареди „да млъкне един път завинаги“. След това прибави:

— За щастие скоро ще ви изхвърлят навън, с вашите торища, с вашите въшки и бълхи! После всичко това трябва да се изчисти с огнехвъргачки!

Като си тръгваше той отново ни погледна, без да му минава през ума, че неговите нападатели, Марко и Фред, са тук. За миг даже се уплаших, дали дръзката усмивка на Марко няма да го издаде.

Когато вечерта съобщих новината на мама, тя изглежда не се разтревожи много. За това се говореше от известно време насам. Но даже и да бяха верни слуховете, според известни разпоредби, трябваше задължително да ни потърсят друго жилище. Мама изглеждаше толкова сигурна в правата си, толкова убедена. Защо тогава да се безпокоя? Въпреки подозренията ми, в моето съзнание продължаваше свободно да цъфти силно желание за доверие, за щастие.

Една сутрин Марко ме поведе към Белия Нос. Имаше някаква тайна и искаше да я разкрие само на мен. Защо беше избрал мен? И до сега не знам. Може би заради приятелството, с което бяха свързани нашите бащи? Марко имаше твърде непостоянна чувствителност, приливи и отливи, с повече или по-малко предвидими симпатии и антипатии. Най-постоянното у него беше истинското влечение към опасностите, и — както у Фред — безразсъдна наклонност да презира опасностите.

В осем часа бяхме под скалата. Около нас се простираше пустинята. Нямаше нито къпещи се, нито въдичари. Беше още много рано. Морето блестеше, а над него започваше да се издига пара между малките носове на сушата. В дъното, отвъд комините и мачтите, които стърчаха над линията на вълнолома, хълмовете на Санта-Крус и полуостровът на Мерс-ел-Кебир преливаха един в друг нарязани на тъмни и светли ивици от слънчевите лъчи.

За да не откраднат дрехите ни, носехме ги с нас, като ги придържахме сгънати във вързоп над главите си и плувахме само с една ръка до онази част на потъналия кораб, която стърчеше над водата. Там бившият трюм образуваше под нас една почерняла пещера. Никой от нашата група още не бе успял да проникне в каютите, разположени по средата на платноходката, на около три метра дълбочина. Само бяхме се уверили, че тази част от кораба е наистина опасна — осеяна с препятствия, пръснати на различни страни, разбити преградни стени, железария и подпорни греди по палубата. Обаче Смаил, опитен гмуркач, пазач на почивната станция, наскоро беше успял да проникне в тези каюти. По-точно той беше открил отвора, през който бяха минавали по-преди тези, които ограбваха медта от потъналия кораб и го бе показал на Марко.

Едно такова изследване отговаряше на моето влечение към неочакваното, към непознатото. Освен това винаги когато трябваше да покажа известна смелост, известна дързост, аз мислех за моя баща, за неговия безстрашен дух, виждах в това връзката си с него. И от тази гордост черпех воля да се отлича на всяка цена, да направя нещо извън моите възможности и сили.

Понеже Марко вече се беше гмуркал тука заедно със Смаил, той потегли пръв. Аз веднага се хвърлих по неговите следи. Бързо, отвесно слизане, после отворът: на нивото на пясъка — две пробити корабни обшивки. После завой и плуване над някакво помещение в долната част на кораба. Накрая, по следите на Марко, влязох в една стая с почернели от огъня стени, осветена сякаш от подводно сияние. Тук водата бе по-студена, осеяна с мънички рибки. Сред синьото вълнение на водата, аз направих завой зад Марко, който ми посочи една издатина на височината на тавана. Отначало не различих нищо, обхванат от студа, който схващаше краката ми. Изкачих се по диагонал, за да видя по-добре. Скулптура! Първоначално предположих, че е скулптура на някакъв светец, но засегната от пожара, превърнала се в един черен, напукан блок. В горната част обаче наполовина запазена, се разпознаваше женски бюст, с изпъкнали гърди и с непокътнати големи очи, със сини ириси. Техният поглед изглеждаше жив сред тази водна маса, в която нашето плуване създаваше вълнение, осеяно от дълги пръски на мехури.

Още щом се върнахме на плажа зад потъналия кораб, отекна сирената на един товарен кораб — тежко, могъщо, сякаш за да ознаменува нашия триумф. Сега аз знаех тайната на Марко — тази обгоряла жена с халюциниращи очи. Каква поезия се криеше зад тази фигура? И защо Марко разкриваше тази своя тайна само на мен? Запитах го:

— От къде разбра, че тя се намира там?

— От Смаил.

— Често ли идваш да я гледаш?

— Не често. Когато всичко ми стане противно.

Не разбрах добре неговия отговор. По това време не можех добре да разбера моя приятел, да отгатна неговата склонност към себеотрицание. Затова изтегнати на горещите дъски, сред блясъка на слънцето, което ме караше да затварям очи, аз тълкувах последната му фраза според моите собствени склонности. Смятах, че е обхванат от желанието да избяга от света, понеже и аз понякога изпитвах такова чувство. От всички нас преди няколко месеци от това чувство само Тони бе подтикнат към действие. Качил се тайно на борда на един английски петролоносач на път за Хайфа, на другия ден излязъл от своето скривалище, пред разширените от учудване очи на кормчията. Щастливо пътуване, но за кратко — при спирането на петролоносача в Порт-Саид, капитанът го предал на френския консул. Ние сто пъти го бяхме карали да ни разказва за своето приключение, за живота си с моряците, за дните в Порт-Саид, за канала и за корабите, пътуващи през него за Сингапур, за Япония, за Австралия. В този ден, след посещението при тази женска статуя и с чувството на споделена тайна, аз вярвах, че Марко прилича на мен, че и неговото сърце като моето бе зажадняло, че и той се стремеше да пробие преградите, да се изскубне и да тича свободно в безграничното пространство, да скита безкрай по моретата, където никога нищо не умира.