Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Saison violente, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Karel (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Еманюел Роблес

Заглавие: Гневен сезон

Преводач: Никола Колев

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: март 1980

Редактор: Добринка Савова — Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Дамян Николов

Художник на илюстрациите: Дамян Николов

Коректор: Христина Денкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4467

История

  1. — Добавяне

На Павел и Жаклин Мачек

Ето че идва лятото, гневен сезон…

Аполинер

Първа чест
Продавачът на мед

I

Пред полуоткрехнатите капаци на прозорците видях как арабинът коняр Кадер, с фенер в ръка излезе от обора и премина през двора. Фенерът му караше сенките да се движат, а върху стената се отразяваше неговият силует с големия кръг на чалмата му. До мен достигаха песни от грамофоните — тези грамофони от онова време, с фунии като камбанка — и ми напомняха на множество птици, изпълващи с крясък юлската нощ. Когато се унасях в дрямка, съзнанието ми излизаше извън действителния свят и плаваше с ритъма на тези бавно размахващи се криле. Не успявах обаче да заспя. Бях ходил следобед с двама другари да се къпя. Подхлъзнах се по една скала, покрита с лепкав мъх и си нараних рамото. Болеше ме. А може би безсънието ми се подсилваше и от това, че бях гладен. Морските бани винаги изостряха апетита ми, а леката вечеря не можеше да го утоли. Всяка година през хубавите дни моите приятели и аз ходехме да лудуваме в подножието на Белия Нос, в залива, който сега е вече в района на пристанището. Фортът Сент-Терез още съществуваше и бележеше границата на морските бани. В подножието му малко естествено заливче служеше за убежище на лодките за разходка и за нощен риболов. С горделиво удължения си вълнорез, във формата на рог, те сякаш отправяха предизвикателство към морските простори.

Колко часове на плуване, на гмуркане, на плъзгане между купищата камъни, откъснали се от скалите, колко слизания в помещенията на някой потънал кораб като на този италиански платноход, запалил се преди войната и останал тук на дъното! Ние отивахме да изследваме и другия склон на Белия Нос, където нощем идваха да се къпят голи двойки. И понякога търсехме върху пясъка следите на красивите женски тела, които бяха лежали край самите вълни. Колко вълнуваха те нашето въображение! Когато слизахме край града откъм този склон, наречен „Куева дел Агуа“ („Водната пещера“), ние спирахме пред ледения извор, който изтичаше по средата на склона, под издатината на една скала и ядяхме младите пъпки на калдъръмчето, които Хермес бил препоръчал на Одисей, за да се предпази от магиите на Цирцея. Всъщност ние бяхме одисеевците на тези крайбрежия, одисеевци-юноши със същата безстрашна любознателност към тайните на света. И понякога на връщане към къщи минавахме през пристанището, спирахме се пред малките кафенета, украсени с картини изобразяващи борби с бикове, със здравец и със стомни във формата на петли. Върху насипа рибари напалили огньове под големите котли, сякаш изпълняваха някакъв варварски ритуал. Тези, които се връщаха привечер със своя улов, често носеха странни морски чудовища, чиито жестоки очи ни очароваха.

race.png

Морето беше съвсем близка част от нашия свят, то вдъхновяваше почти всички наши планове, ние бързахме да отидем отново при него, като при една привилегирована граница между две зони: зоната на зависимостта и на принудата и зоната на стихийното своеволие.

Изведнъж чух мама да се приближава до вратата. Имахме само две стаи и мама живееше в първата, която служеше и за кухня. Ослушах се. Нямаше съмнение, тя идваше да ме види. Понеже бях гол поради горещината, бързо дръпнах одеялото и се покрих до брадата, но не от прекалена свенливост, а за да скрия раненото си рамо. При завръщането си от пералнята в центъра на Оран, където тя работеше, мама не беше забелязала, че държах лявата си ръка притисната към тялото, на височината на колана. Дали поради лошото осветление на газената лампа, или поради някакви грижи, тя не беше разбрала нищо за моето състояние и сега се страхувах, че ще открие раните ми. Сигурно щеше да се досети, че не съм ходил на следобедните занимания в патронажа[1], където ме бе записала, тъй като имаше доверие в бдителността на своя първи братовчед, абата Портено. Аз отдавна не бях стъпвал на тези занимания и, с изключение на времето през което ходех на училище, разполагах без никакъв контрол, с цялата си свобода.

Мама предпазливо отвори вратата. Косите й, които тя носеше на кок, сега бяха разпуснати за през нощта. Щом разбра, че не спя, тя дойде и седна до леглото ми, върху един сандък, който ми служеше за стол. Лампата, поставена в другата стая върху готварската печка, облицована в червени плочки, ни осветяваше отдалече в профил, със слаба, сякаш угасваща светлина, което сега за мене беше особено изгодно. Какво имаше да ми каже мама? Бях неспокоен. Дали абат Портено бе разбрал за моите отсъствия? Даже и да беше така, едва ли би съобщил на мама. Аз го познавах, познавах неговата почтеност. Той щеше най-напред да ме потърси и да ме изслуша. Но сега това посещение на мама бе необичайно, а при това даже и в обикновено време нашите разговори се ограничаваха до съвсем малко неща. Между нас нямаше доверяване на тайни, нямаше задушевност. Освен грижите за ядене и пиене, ние не споделяхме нищо и понякога ми се струваше, че бяхме един за друг като два разминаващи се влака. Бях в очакване. Мама беше седнала встрани и аз я виждах в старото огледало, с проядена от червеи рамка, което беше единствената ни луксозна вещ. Тя носеше твърде широка нощница, падаща чак до глезените, украсена само с малка плисирана яка, стегната с ширит. Светлината докосваше страната й, отразяваше се в окото й. Гледаше ме, но ми се струваше, че погледът й не беше отправен към мен. В този полумрак той сякаш „плаваше“ някъде пред моето лице. За момент помислих, че е болна или изпитва някакво болезнено чувство. Знаех какво я безпокои: да загуби един работен ден означаваше да се увеличат нашите трудности. Мислех вече да я запитам, когато тя заговори със сдържан глас, като че ли се страхуваше да не я чуят от съседното жилище.

— Яде ли достатъчно?

Въпросът ме обезпокои по-малко с това, което изразяваше външно, отколкото с объркването, което тя искаше да прикрие. Стори ми се, че това беше само предисловие, че трябваше да „видим какво ще стане“, както се казва обикновено, затова измърморих едно предпазливо „да“. Ново изчакване. Спомням си, че от конюшнята и от единствения клозет в дъното на двора, който служеше на всички наематели, идваше силна миризма на амоняк. Спомням си също, че цялата нощ изглеждаше прогнила от тази миризма.

Все под одеялото си, аз продължавах да наблюдавам мама в нейната неизносваща се нощница, която тя бе запазила заедно с още няколко други неща от чеиза си, още от манастира Сиди-Бел-Абес, където бе останала до осемнадесетгодишна възраст. По това време, когато тя се е готвела вече да стане монахиня, някаква семейна драма я е принудила да прекъсне послушничеството.

От конюшнята достигаше до нас тропотът на конете, които с копитата си удряха земята. Този шум щеше да остане задълго свързан с моето вълнение от тази нощ.

— Слушай — каза мама със същия потаен глас, — какво би помислил, ако…

С ръце опънати по бедрата, тя се поколеба и аз бях обзет от нетърпение.

— Ако какво?

— Ако се омъжа отново.

Какво можех да й отговоря? В моя случай изразът „пресече ми се дъхът“ прие точното си значение, искам да кажа, че престанах да дишам за няколко секунди, сякаш исках да уловя в себе си ехото от тези думи, а и да открия отвъд думите техния дълбок смисъл! Но не, добре бях разбрал! Какъв идиот бях! Трябваше да приема безпощадната истина, че моята майка е създание, различно от това, каквото аз си го представях, един непознат остров, на който бях обходил само крайбрежието! До този момент си мислех, че тя е непоколебимо вярна на спомена за моя баща, когото аз не познавах, понеже бе умрял три месеца преди раждането ми, спомен, чиято вълнуваща сила бе сложила отпечатъка си върху нашия общ живот. Аз бях смаян! Всичко се разнищваше, всичко рухваше и копитата на конете, които продължаваха да удрят в нощта, сякаш бяха ударите на кирка, подкопаващи сграда и засилваха още повече впечатлението, че нещо вътре в мене се руши, пропуква, срутва.

Тя чакаше, дебнеше моя отговор. Значи бе срещнала един чужд човек и възнамеряваше да му стане жена! Те двамата сигурно се виждат от дълго време насам, срещат се някъде! А аз не знаех нищо! Нищо не бях отгатнал, не бях предчувствувал. Нищо не бях подозирал, нищо! Мама бе успяла да прикрие една толкова съществена част от своята същност! Да, усмихвайте се, аз реагирах като измамен мъж. Със смесица от безнадеждност и гняв разбрах, че не познавах никак съществото, което бе най-тясно свързано с моя живот. За пръв път схващах чудовищната ирония на айсбергите, за които ми бяха казвали, че по-голямата част от масата им се намира под водата. И ето! Моята майка: леден остров! А аз познавах от нея само видимата част, толкова бяла, толкова лека, толкова чиста! Изведнъж аз бях обхванат от внезапно смущение, започнах да не се съгласявам с тези намерения, наричах ги безсмислени, отвратителни. Без да повишавам глас, тъй като всички съседни прозорци, както и нашите, бяха отворени, за да влезе нощната прохлада, аз заговорих страстно, раздвижих се, изправих се, като по този начин разкрих нараненото си рамо.

— Но, момчето ми, аз само те питам!

Не обичах да ме наричат „момчето ми“, този вид преструвка ме караше да настръхвам. Мама е застанала с изправен бюст, с ръце кръстосани върху коленете и аз видях в погледа й израз на безпокойство. Бързо обърнах лице към стената с тапети на цветя, проядени от влагата. Тогава мама ме погали по главата, сякаш за да ме успокои, да ми вдъхне увереност, кой знае, може би за да ми внуши, че се отказва от намерението си.

После тя стана, отиде да потърси лампата, върна се с равномерна крачка, придружена от кръга светлина по тавана.

— Какво си си направил тук?

Тонът й не показваше, че ме съжалява, макар да издаваше лека тревога. Аз го изтълкувах веднага посвоему във връзка с мислите, които ме занимаваха. „Ти виждаш, като че ли казваше тя, аз не мога да те отгледам сама, необходима ми е и мъжка ръка.“

— Ударих се, когато играехме на топка. Паднах.

— Господи! — промълви тя, наведена над мене, като държеше лампата на височината на рамото ми.

— Няма нищо.

— Как няма нищо?

— Сложих му кислородна вода.

Ние използувахме кислородната вода за наранявания, синаповата лапа за настинка и сярната вода за всичко останало. (Е, преувеличавам. Баба ми, която е родом от Андалусия, ни беше завещала цяло ръководство за приготвяне на лекарства, в което се вземаха за основа билки, насекоми и някои органи на животни. Спомням си, че тя бързо бе излекувала с пластир, направен от счукани в хаванче оси, цирея на един съсед. Спомням си също така и за един отвратителен, но ефикасен сироп, който бе приготвила за мене — една смес от билки и отвара от охлюви. Мама отказваше да използува тези рецепти). Тя протегна ръка и докато с върха на пръстите си внимателно опипваше нараненото място, аз добавих доста ядосано:

— То даже не ме и боли!

Може би тя разбираше, че исках да докажа колко силно и твърдо момче съм, а не някакъв хилав хлапак, докато всъщност това беше викът на моето разочарование, на моята безпомощност, на моя бунт, по-силен от физическата болка. И понеже тя със свъсени вежди продължаваше своя преглед, аз с буйно движение отново се покрих с одеялото. Тя бавно стана и тръгна с въздишка, като остави зад себе си вратата широко отворена. Дали това беше съзнателен пропуск? Един начин да отбележи своето отстъпление? Или загрижеността да не остави между нас в този час на криза една материална преграда? Бях склонен да тълкувам случая по този начин, да дам на тази зееща врата смисъла на едно разбирателство, което в края на краищата нищо не ще успее да разруши. Тази мисъл обаче не можеше да смекчи чувството за поражение, което ме смазваше и надвесен над някаква бездна, аз усещах, че се търкалям и падам безкрай.

В съседната стая, седнала пред масата, сякаш нищо сериозно не се бе случило между нея и мен, мама бе започнала да брои парите си. Тя правеше това вечер в дните, когато получаваше заплатата си, слагаше купчинки от монети за всеки отделен разход: една за наема, една за храната, една за облеклото и на края една за въглищата.

Лампата, поставена на масата пред нея, осветяваше лицето й, косата й блестеше и понеже бе намалила фитила, за да пести газта, този безсилен пламък я очертаваше сред някаква лъчиста мъгла, която й придаваше неземен образ. За пръв път открих, че тя е много красива, лицето й бе слабо, но със съвършена чистота, и аз останах с впечатлението, че всеки от нас бе извършил по една ужасна грешка.

На другия ден, когато се събудих, чух, че тя говори на испански с козаря, който минаваше от врата на врата, а стадото му се събираше в средата на двора. Слушах думите на мама и с изненада установих, че тя имаше хубаво настроение. Значи така, тя за която мислех, че е толкова безхитростна, беше пълна с тайни!

Преди да тръгне на работа, тя постъпи както обикновено — хвърли пепел върху въглените, за да има огън когато се върне, после ме попита за рамото и ме посъветва да го лекувам. И както обикновено, тя ме целуна по бузата, една бърза целувка с върха на устните. Ни най-малък намек за нашия кратък разговор от предната вечер. Когато останах сам, помислих си, че и аз си замълчах по въпроса, че и аз бях направил усилие да изглеждам естествен, въпреки огорчението си. Щяхме ли занапред да се отнасяме като двама противници, които се дебнат и ревниво крият своята игра? Може би моите протести я бяха отклонили от тоя проект? Може би наистина я бях убедил? Може би тя още днес ще каже на нейния кандидат, че никога не ще отиде срещу моята воля? Аз не знаех нищо за тоя човек и цялото ми същество го отхвърляше напълно, с почти свещена пламенност! И все пак всичките ми мисли не преставаха да се въртят около него, подобно кръженето на малки, жестоки, войнствени грабливи птици, готови за нападение!

Като оправих леглото си и подредих стаята, трябваше да се заема с водата. Всяка сутрин имах задължението да снабдявам къщата и пълнех от каменната чешма две стомни, които блестяха от влага в полумрака до готварската печка. Кадер впрягаше конете в гальотата и както обикновено ние разменихме дълги поздравления по арабски. Вече се чуваха крясъците на децата на слепия китарист, който живееше в една стая в ляво от нашето жилище, а пред вратите на конюшнята мухите весело бръмчаха на слънцето. Започваше денят, един от тези блажени летни дни, които трептяха от светлина. Скоро приятелите ми щяха да дойдат да ме търсят и щяхме да преминем през скалите, за да стигнем бързо до Белия Нос.

Съвсем гол във ведрото, което служеше за пране, аз започнах своя утринен тоалет, без да мога да си служа с лявата ръка. Бях затворил вратата и спуснал капаците, за да не събирам по прозорците хлапетата от двора. Тяхното присъствие никак не ме стесняваше, но понякога жената на хлебаря Пара протестираше, че не съм бил вече дете.

С моите приятели възнамерявахме да изследваме едно помещение от потопения кораб, което бе най-трудно достъпно и цялото осеяно с препятствия. Този опит нямаше да бъде първият, но до сега нито един не бе излязъл успешен, затова пристъпвахме към него с голямо вълнение. Моята радост обаче беше чувствително помрачена. Съзнавах, че не трябваше да оставя мама да тръгне без да й говоря, без да й кажа няколко думи. Най-сетне не беше сигурно, че тя има кандидат и нейният въпрос можеше да означава, че тя има намерение да се ожени отново, само ако й се представи удобен случай. Това не изменяше ли същността на въпроса? Като се сапунисвах — а аз обичах да се покривам целия с пяна — убеждавах себе си, че тази подробност имаше значение и че още нищо не беше загубено. Тази мисъл ме облекчи, животът стана отново пълен с вълшебство, отново никаква частица от него не ми убягваше, той беше тук, присъствуваше с цялото си изобилие, като тази градина от нашия стенен килим, с неизчерпаемото разнообразие на неговите растения, със съцветия и многоцветия, приказно царство, в което разцъфтяват всички пориви, всички надежди, всички желания.

Бележки

[1] Благотворително заведение, в което през ваканцията се грижат за деца, чийто родители са на работа.