Джеймс Хадли Чейс
Светът е в моя джоб (12)

ГЛАВА XII

Блек бе изкарал фургона от караваната. Наведен над задната врата, с ухо, залепено на ключалката, той слушаше, въртейки с дясната си ръка зъбното колело на циферблата с методична бавност. Китсън остави кирката и отиде при Джини. Седна в краката й и с трепереща ръка запали цигара.

Джини протегна ръка и я постави върху рамото на Китсън, който вдигна ръка и сграбчи пръстите на младото момиче между своите.

— Мръсна смърт! — каза той. — И аз не можах да направя нищо. Умрял е, докато се биех с този мръсник Блек. Във всеки случай, никога нямаше да мога да го закарам навреме в болницата.

— Това е вярно.

— Той говореше, че това ще свърши зле! Имаше право. Да се чупим оттук, Джини! Да изчезнем двамата щом мръкне!

— Имаш право — отвърна Джини. — Всичко това е моя грешка. Никога няма да мога да си я простя. Аз съм тази, която задвижи всичко. Докато ти го погребваше, аз останах тук да размисля. Сега виждам до каква степен съм се лъгала и колко съм била лоша. Даже, ако след пет минути Блек успее да отвори фургона, не бих искала да докосна парите. Ще полудея!

— Искаш да кажеш… че ще дойдеш с мен? — запита Китсън, без да я гледа. — Ние можем да тръгнем от нулата, Джини. Ще се омъжиш ли за мен?

— Да, ако ти държиш толкова. Но мислиш ли, че ние ще можем да се измъкнем? Рано или късно те ще ни хванат.

— Може да имаме шанс… Струва си да се опита. Да вземем буика и да бягаме към границата с Мексико. Полицията няма нашето описание. Ако успеем само да отидем в Мексико…

— Хей! Китсън! Ела тук! — изрева изведнъж Блек. — Какво стоиш? Ела да ми помогнеш!

Китсън и Джини се спогледаха. Китсън се изправи и тръгна към фургона.

— Знаеш ли да си служиш с горелка? — запита Блек.

Неговото лице беше обтегнато и сгърчено и той имаше объркан вид.

— Не.

— Сега е моментът да се научиш! Трябва да се пробие дупка в този проклет фургон. Помогни ми да свалим бутилките с ацетилен.

— Не разчитай на мен! — възрази студено Китсън.

Блек го простреля с поглед.

— Какво ти става? Трябва да се отвори фургонът, нали?

— Измивам си ръцете — обяви Китсън. — Писна ми Не трябваше никога да се набутвам във вашите комбинации Отвори го, ако искаш! Правя ти подарък от моята част, ако успееш да сложиш ръка върху него. Аз се оттеглям.

— Предаваш се! Виждаш добре, че не мога да успея съвсем сам, нещастнико! Помогни ми да сваля бутилките с газ и ме остави на мира с твоите глупости.

— Ние с Джини тръгваме щом се стъмни — каза Китсън. — Прави каквото искаш. Ние тръгваме.

— А! Така ли било? — изръмжа Блек. — Вие искате да бъдете чифт, двамата? Не, за какво се мислиш? Защото си накрая на силите си, глупако, затова ли искаш да оставиш един милион долара? Ти си побъркан, повярвай!

— Във всеки случай ние ще направим това — възрази Китсън, запазвайки спокойствие.

— Вярвам, че вие обичате да ходите пеш! — захили се Блек.

— Ще вземем буика.

— Какво? Аз имам нужда от него и съм готов да тръгвам.

— Той ритна преградата на фургона. — Ще вдигна във въздуха ключалката на този Господ фургон, даже да пукна. И нито ти, нито твоята мадама няма да ми попречите, беден глупако! Ако искате да се чупите, чупете се, но внимавайте! Няма да докосвате колата!

С ъгъла на окото си Блек видя как Джини става и се приближава до тях.

Даде си сметка, че бе сам срещу двама. Сигурно Джини имаше пистолет.

— Тръгваме тази нощ — му каза спокойно Китсън — и ще вземем колата. — Можем да те заведем до националния път, ако искаш, но след това се оправяй както можеш.

Блек се поколеба Хвърли поглед към Джини, която беше неподвижна, с ръка, скрита по дължината на тялото й.

„Ако се нервирам, те ще ме свалят“, помисли си той.

— Добре, ако вие държите на това — Блек с едно повдигане на раменете отстъпи. — Докато дойде нощта имаме време да се занимаваме с фургона. Това прави дванадесет часа. Можем да опитаме шанса си. Вие ще прекарате целия ден като си въртите палците, нали? Помогни ми да сваля бутилките с газ!

Изненадан от този тъй примирителен глас, Китсън се поколеба.

— Както искаш, — каза той — но няма да успееш. Можеш да опитваш десет години, но няма да успееш да пробиеш тези ламарини.

— Трябва да се види.

Блек хвърли едно око към Джини. Тя все още го гледаше, но вниманието й започваше да отслабва.

— Приказваш много, момчето ми. Ела да ми помогнеш!

Китсън мина пред Блек, за да стигне до караваната. Блек извади внезапно пистолета си и го насочи към него.

— Пусни си пистолета — изрева на Джини — или ще пробия кожата на твоя жиголо!

Джини се подчини и оръжието й падна в тревата.

Заплашвайки и двамата, Блек отстъпи няколко крачки.

— Иди до него! — измърмори той.

Джини се приближи до Китсън.

Блек направи полукръг около тях, вдигна пистолета на Джини и го хвърли в сака си.

— А сега слушайте ме добре и двамата! Ние ще отворим вратата на фургона. Не мислете, че няма да достигна целта си. Няма да мръднем оттук, преди да отворим фургона и да вземем мангизите. Това, може би, не ви интересува, но аз държа на тях и ще ги имам. — Той задвижи пистолета си в посока на Китсън. — Качи се горе и донеси бутилките с ацетилен!

Китсън повдигна рамене и се отправи към караваната, следван от Блек.

— Не мога сам — обяви той. — Джипо ми беше помагал да ги подредим. Зная, че тежат много. Ще направиш по-добре да дойдеш и да държиш за единия край.

Хилейки се, Блек сложи оръжието си в калъфа.

— Не прави истории, глупако! Ще съжаляваш.

Китсън вдигна ръка и с едно силно разтърсване освободи бутилката от опората й. Блек вдигна единия край и го постави на рамото си. Бавно двамата мъже излязоха заднешом от караваната. Китсън внезапно пусна бутилката със сгъстен газ, която се затъркаля по земята. Силата на удара бе причината Блек да загуби равновесие.

Китсън подскочи, неговият юмрук удари силно Блек по шията и той рухна.

Ругаейки, Блек се засили да извади пистолета си, но Китсън го смаза със своите осемдесет килограма от кости и мускули.

В продължение на няколко мига те се бориха като бесни, но Блек с един удар на коляното си в гърдите на Китсън успя да се освободи от него. Измъкна пистолета си точно в мига, когато Китсън го нападаше отново.

Последният сграбчи китката му, нанасяйки му един ляв в лицето. Блек изпусна оръжието си, пъшкайки.

Китсън се вдигна с един скок и насочи пистолета към Блек, без да му остави време да се осъзнае.

Блек поиска да стане. Имаше една драскотина под окото и кръвта течеше по лицето му Устните му бяха присвити в жестока гримаса.

— Ти ще ми платиш за това! — извика той яростно.

— Много късно. Ти не си повече в надбягването — възрази Китсън запъхтяно.

Внезапно се чу бръмченето на самолетен мотор, придружено със свистене на въздух. Малък самолет за военни тренировки минаваше над главите им. Струята накара тревата да се слегне, докато самолетът наклоняваше крило за завиване, за да премине долината.

Блек се надигна, клатушкайки се, с очи, впити в самолета.

— Те са ни видели — каза той задавено — Не може другояче. Ще дойдат тук и ние ще паднем в ръцете им.

Неподвижни, тримата видяха как самолетът описа голям кръг и се насочи право към тях.

— Скрийте се! — изрева Блек, хвърляйки се като луд към гората.

Другите двама го последваха, но самолетът беше вече над тях. Той мина ръмжейки на по-малко от тридесет метра над главите им. Бегълците забелязаха две глави, които се подаваха извън стъклата, за да ги видят по-добре, след което самолетът зави и изчезна.

Джини и Китсън размениха по един ужасен поглед.

— Скрийте се глупаци! — изкряска Блек — Не стойте там!

— Те ни видяха — каза Китсън, без да го слуша — Те ще дойдат, Джини!

— Да Аз ти бях казала че те накрая ще ни заловят!

Китсън се засили към пътя, пресече го и се сгуши в тревата, загледан в дългата ивица, която виждаше ясно да слиза, чупейки се до дъното на долината По-долу, на около дузина километра, той забеляза три коли които се приближаваха бързо, вдигайки облак от прах.

Неговото сърце подскочи в гърдите. Ужасен, той изтича до Джини.

— Ето ги!

— Ти видя ли ги! — запита Блек излизайки от гората с ругатня на уста.

— Да Със скоростта с която се движат, ще бъдат тук след десетина минути.

— Остава ни още един шанс — каза Блек с треперещ глас — Иди докарай буика! Ако успеем да стигнем върха, ще можем да се измъкнем.

— Пътят свършва на два километра от тук — възрази Китсън. — Да опитаме да се изкачим пеш.

Блек изтича към караваната с блестящи очи и се върна, въоръжен със своята автоматична пушка.

— Няма да ме хванат жив! — каза той — Не съм за електрическия стол!

Китсън отвори вратата на буика и Джини се плъзна до него. Забеляза, че тя трепери и я потупа по коляното.

— Не се страхувай! — окуражи я той — Остава ни още един шанс.

Блек се настани до Джини и Китсън тръгна по тревата, за да стигне до пътя.

И тримата се обърнаха, за да хвърлят по едно око към фургона, спрян под дърветата.

— Казваха, наистина, че техният фургон е неуязвим Мръсници! Това не беше лъжа!

Китсън тръгна с пълна газ Буикът започна да криволичи яростно.

Блек се наведе през вратата, за да хвърли последен поглед към фургона.

„Има повече от един милион долара, затворени там“, си казваше той. „Да не говорим за моето бъдеще и, даже, за живота ми.“

Китсън караше, вземайки завоите с ръба на гумите, с обтегнато лице и с очи, втренчени право пред себе си.

Стигнаха до първата опасна отсечка Китсън намали, но лошо беше пресметнал скоростта. Трябваше да спре и даде заден ход, докато Блек го ругаеше.

В момента, когато тръгваха, самолетът започна да описва кръгове над тях като овчарско куче, пазещо стадото си.

— Ако мога да ги сваля тези мръсници там! — изръмжа Блек с поглед, втренчен в самолета, който летеше над техните глави.

Внезапно се чу ревът на полицейска сирена. Джини изтръпна и стисна юмруци.

Китсън с мъка задържаше колата върху разровения и задръстен с каменни блокове път изтръгнати от билото на планината през последните бури.

Отляво една преграда се издигаше като стена от гранит. В дясно пропастта се простираше до долината.

Китсън намали.

— Не можем да отидем по-далеч — обяви той. — Пътят спира до тук.

Той се готвеше да премине следващата отсечка, когато внезапно спря.

Пътят беше покрит с парчета скали и дървета. Невъзможно бе буикът да преодолее препятствията.

Блек слезе от колата, въоръжен с автоматичната си пушка. Без да се грижи за двамата си съучастници, той започна да тича напред и премина готовия за срутване куп.

Китсън спря за миг и вдигна очи. Много високо над главите им забеляза върха на планината, целия покрит със сняг. Поколеба се за момент, после, хващайки Джини, й показа върха с пръст.

— Ние трябва да минем оттам — обяви той. — Навярно можем да се скрием горе. Ако останем с Блек сигурно ще ни хванат.

Джини погледна преградата на планината и отстъпи назад.

— Никога няма да мога да се изкатеря там! — каза тя. — Опитай сам, Алекс!

Той я помъкна.

— Не, или ще успеем заедно, или никой няма да се качи! — заяви той.

Започнаха изкачването. Първите сто метра бяха относително лесни и Джини успяваше да го следва. Спираха на равномерни интервали и той и протягаше ръка и й помагаше да се качи по-високо.

Сега воят на сирената им се струваше по-близък.

Изкачването ставаше все по-трудно и те напредваха много по-бавно.

Залепени към гладката преграда на планината, те се чувствуваха ужасно уязвими, но на около петдесет метра над тях се издигаше една купчина от скали, където можеха да се скрият. Китсън молеше Джини да върви по-бързо.

В уплахата си тя внезапно загуби равновесие, но Китсън я задържа и, без да й остави време да си отдъхне, я дръпна силно към върха.

В момента, когато достигаха до купчината скали, чуха колите да спират долу.

Запъхтени до краен предел, те залегнаха един до друг и заоглеждаха пътя надолу. Китсън забеляза Блек, който тичаше като луд по пътя, размахвайки силно свободната си ръка като се обръщаше от време на Време назад. Загуби го зад забоя и погледна към скалистата преграда, питайки се какво може да направи.

Много над себе си забеляза една широка платформа от камъни, прикрита от дръвчета, която, по всяка вероятност, беше невидима от пътя. Ако успееха да я достигнат, те можеха да се крият там, докато полицията се откаже от търсенето.

— Тръгваме ли? — запита той, галейки ръката на Джини.

— Да вървим — отвърна тя и поклати глава в знак на съгласие.

Той й се усмихна. Лицата им почти се докосваха.

Джини приближи още повече своето и притисна устните си към тези на Китсън.

— Извини ме, Алекс! Всичко беше моя грешка.

— Трябваше аз да се откажа — възрази той. — Ударът се провали, това е всичко.

Под тях се чуха силни възклицания.

— Намерили са Блек — прошепна Китсън. — Хайде, на път!

Започнаха да се катерят.

Изкачването създаваше на Джини чувството за ужасен кошмар и тя никога не би издържала, ако Китсън не й помагаше при трудните преходи.

Когато почти бяха достигнали платформата от скали, тя спря внезапно, с единия крак върху корена на едно дърво, захваната за една остра скала и остана залепена към преградата със затворени очи.

— Продължи сам, Алекс! — задъха се тя — Не мога да отида по-далеч. Остави ме тук! Не мога повече…

Китсън погледна над себе си. Те бяха само на няколко метра от платформата.

Наведе очи към Джини и забелязвайки пропастта и долината в дъното, почувствува виене на свят. Затвори очи, залавяйки се за едно дръвче. Потта обливаше лицето му.

Джини повдигна своя поглед към него и го видя закрепен за преградата, точно над нея. Тя помисли, че той ще падне.

— Алекс!

— Няма нищо — каза той на един дъх. — Зави ми се свят. Ще ми ще мине. Не се обръщай! Дръж се за минута!

Те останаха там, подобно на две мухи, залепени на стъкло, после Китсън рискува да помръдне с хиляди предпазни мерки. Намери една по-добра опорна точка за крака си и се наведе към Джини.

— Подай си ръката! — заповяда той. — Не се страхувай. Няма да те изпусна.

— Не, Алекс! Няма да успееш да ме вдигнеш горе. Ще падна.

— Дай ми ръката си!

— Ох! Алекс! Страх ме е! Ще се пусна. Не мога повече…

Той я сграбчи за ръката, точно когато тя се пускаше и нейният приглушен вик бе отнесен от Вятъра.

Тя се люлееше, увиснала на ръката на Китсън. Полата й се надуваше и нейните дълги тънки крака се размахваха над пропастта.

Китсън се залови за дръвчето, дърпайки я с ръката си.

— Направи едно усилие! — извика той задъхано. — Ще те дръпна до преградата. Опитай се да намериш опорна точка и аз ще те изтегля!

Той я приближи до преградата, докато тя движеше отчаяно краката си в търсене на опора. Успя накрая да се подпре и Китсън почувства как му олеква на ръката.

Поддържайки я, той хвърли един поглед към нея.

— Ще стане — каза той. — Остави ме да отдъхна. Останаха неподвижни една безкрайна минута.

— Хайде! — каза той накрая.

И я задърпа като сак към себе си.

Тя задраска скалистата преграда, залюля се над платформата и се свлече до него.

В същия миг те чуха една оглушителна детонация, ехото на която се отрази далеко В планината.

Джини се сгърчи, стискайки по-силно ръката на Китсън.

Звукът идваше отдясно, много по-ниско.

Китсън се наведе внимателно, за да изследва пътя, който се простираше надолу. Виждаше ясно и даже забеляза буика, заобиколен от три полицейски коли.

От другата страна на срутванията десет войника и трима полицаи напредваха предпазливо по пътя.

Петдесет метра по-високо, прикрит близо до пътя зад две малки скали, откъдето стърчеше дулото на неговата автоматична пушка, Блек бе легнал в засада.

Петдесет метра над Блек един джип, който той не можеше да забележи, слизаше бавно, обкръжен от трима войника.

Китсън разбра, че джипът трябваше да дойде от другата страна на клисурата и Блек се намираше в клопка.

Поздрави се, че беше започнал изкачването, вместо да го последва.

Близо до следващата отсечка един войник лежеше с лице към земята, като главата му бе потънала в кръв.

Войниците, които се качваха по пътя, се спряха на завоя, за да останат вън от обсега на стрелба на Блек. Те се намираха само на петдесет метра от него.

Един малък и елегантен рус комендант напредна предпазливо в отсечката и, забелязвайки трупа на войника, набързо се върна назад.

— Излез от там! — извика той. — Видяхме те. Ръцете горе! Ти си заловен!

Китсън видя как Блек се притисна към земята.

Джини се приближи до него, за да вижда по-добре.

Въпреки шестдесетте метра, които ги разделяха, войниците им се струваха необикновено близко.

— Ще се решиш ли или да дойдем? — отново извика комендантът.

— Аз ви чакам, банда негодяи! — изрева Блек яростно с глас, в който се забелязваше ужас. — Елате, де!

Комендантът каза нещо на един от полицаите, който се съгласи и се отправи към един от войниците, с когото разговаря няколко секунди. Войникът подаде своята пушка на един от другарите си, после, вадейки малък предмет от чантичката си, се насочи бавно към двете скали.

С туптящо сърце Китсън наблюдаваше сцената.

Стигнал при завоя, войникът се спря.

— Това е последният ти шанс! — изрева комендантът. — Излез от там!

Блек отговори с една ругатня.

Войникът хвърли с всички сили малкия предмет, който се завъртя бързо във въздуха, падайки към Блек.

Джини скри лицето си в рамото на Китсън. Той насмалко щеше да извика, за да предупреди Блек, но се сдържа, знаейки добре, че това ще издаде тяхното скривалище.

Гранатата падна точно пред двете скали, които подслоняваха Блек.

Китсън затвори очи.

Силна експлозия разтърси планината. Китсън дочу търкаляне на камъни и свистене на парчета кремък във всички посоки.

Той отстъпи без повече да гледа под себе си и стисна Джини в своите прегръдки.

Цялата тръпнеща, тя се залови за него и те останаха така, тясно притиснати.

— Тук има само един! Къде са другите? Къде е жената? — извика внезапно някой.

— Те няма да ни намерят — увери Китсън, прекарвайки ръката си през бакърените коси на Джини. — Никога няма да помислят да ни търсят тук.

В същия момент той чу шумът на един самолет.

Даде си внезапно сметка, че отгоре те трябваше да са така видими, както две мухи в чиния с мляко.

Размениха по един поглед. Джини се гушеше в него, правейки се толкова малка, колкото бе възможно.

Замръзнал от страх, Китсън гледаше как самолетът се приближава.

С мощно ръмжене на мотора той изплува от заслепяващото слънце. Прелетя над тях и Китсън, вдигайки очи, забеляза пилота, който ги наблюдаваше.

Крилата на самолета се заклатиха, като че ли пилотът искаше Китсън да разбере, че ги е видял. После самолетът зави и Китсън можа да види как пилотът вика в своя микрофон, за да каже на колегите си на пътя какво е видял.

— Слушай ме, Джини — каза Китсън, хващайки младото момиче за брадичката и гледайки я в ужасените очи. — И аз, като Блек, не искам да свърша на електрическия стол. Ти можеш да се измъкнеш. Най-лошото, което може да ти се случи, е да те осъдят на десет години. Ти си едно хлапе. Съдът ще бъде снизходителен. Десет години минават бързо. Можеш да започнеш живота си, когато излезеш от затвора. Остани тук и се остави да те арестуват.

— А ти? — запита Джини, стискайки ръката му с пръстите си.

Китсън се усмихна криво:

— Аз ще направя големия скок. Това е най-бързият начин да се измъкна. Предпочитам това пред килията на осъден на смърт.

Джини изпусна дълга въздишка.

— Няма да те напусна. Алекс. Не се страхувам от смъртта, но се страхувам да остана десет години в затвора. Зная, че няма да го понеса. Няма да те напусна.

Изведнъж един глас започна да бучи във високоговорител.

— Хей! Вие горе! Двамата! Предайте се! Знаем къде сте! Не правете глупости и слезте!

— Чакай ги тук, Джини! — замоли Китсън.

— Не! Аз говоря сериозно.

Китсън се наведе над нея. Притисна я силно в своята прегръдка.

— Спомняш ли си какво казваше Франк: светът ще бъде за нас. Той, може би, имаше право, само че не се отнася за този свят, а за един друг. Да отидем да видим!

Взе я за ръката и станаха заедно.

Погледите им стигнаха до пътя, където полицаи и войници се бяха разгънали във верига, готови да се прикрият. Техните пушки бяха насочени към двата силуета, които се издигаха на върха на каменния пилон.

— Ето! — извика Китсън, чийто глас достигаше слабо до ушите на преследвачите. — Пристигаме!

Той изгледа Джини.

— Готова ли си?

Тя му стисна силно ръката.

— Опитай се да не ме изпускаш, Алекс! — замоли тя. — Да! Аз те следвам…

Дебнещите войници видяха как те прекрачват ръба на скалистата платформа и падат към тях, въртейки се, в бездната.