Джеймс Хадли Чейс
Светът е в моя джоб (7)

I

Прав, с гръб, залепнал на преградата на караваната, която се люлееше неспирно, Джипо фиксираше с опулени очи фургона, намиращ се само на няколко сантиметра от закръгления му корем.

Блек беше направил една обиколка и сега стоеше назад, с очи обърнати към Морган и Джипо.

Тримата се наведоха, за да противодействуват на вибрациите на караваната, теглена от буика.

— Санта Мадонна! — извика Джипо. — Казвате, че има един тип вътре!

— Хм! Само че не спи! — възрази Морган. — Той е чукнат. Виж, Джипо, трябва да се отворят капаците, за да сме сигурни, че няма да задействува сигналът по радиото.

Блек изказа своето първо интересно предположение от началото на операцията.

— Радиото е, включено към батерията. Може би ще успеем да се плъзнем под фургона и срежем жиците?

— Имаш право — одобри Морган. — Промъкни се и открий жиците, Джипо! Действувай!

— Не искам да лягам отдолу! Ако фургонът мръдне, свършено е с мен — протестира Джипо с разстроено лице.

— Чу ли какво ти казах? — изгрухтя Морган. — Хайде!

Мърморейки, Джипо отвори чекмеджетата на касата с инструменти и взе от там ножици и отверка. Морган хвърли едно око през завесата, която покриваше прозорчето срещу него.

Те се движеха сега по второстепенния път и Китсън караше бързо. Караваната се клатеше опасно. Ако имаше моторизиран полицай на шосето, щеше да започне да ги преследва. Но бе невъзможно да се каже на Китсън да намали. Морган замоли Небето тази идея да му дойде сама преди да пристигне до магистралата.

Легнал по корем, Джипо се насилваше да се пъхне под фургона. Пространството беше тясно и той беше почти мъртъв от страх.

Накрая успя и Морган му подаде електрическо фенерче.

Лазейки под мотора, Джипо забеляза по пода на фургона на няколко сантиметра от лицето си една дълга червена ивица.

В момента, когато разбра, че това е кръв, няколко топли капки се стекоха във врата му. Той отстъпи с тръпка на ужас, съзнаващ, че от трупа го разделя само една тънка преграда. С треперещи ръце, с тяло разкъсвано от тръпки, той трескаво затърси жиците на батерията. Ако Морган не бе останал на колене от неговата страна, за да го наблюдава, Джипо щеше да декларира, че ги е отрязал, но не се осмели да лъже пред очите му. Успя да види една, далеч от обсега му.

— Не мога да я стигна. Франк — задъха се той. — Трябва да се реже по-нависоко.

— Горе е запушено — възрази Морган. — Чакай за секунда!

Отиде и взе от чекмеджето с инструментите ножици с дълга дръжка.

— С това ще стигнеш — каза, плъзгайки ги под фургона.

Джипо трябваше да остави фенера, за да манипулира с ножиците. Трудно успя да ги постави на позиции, но беше загубил жицата от погледа си.

— Дайте ми светлина! — задъха се той.

— Иди да му държиш фенера! — заповяда Морган на Блек, отстъпвайки му мястото си.

Блек се промъкна лесно под фургона, за да освети. Виждайки кръвта, която оцветяваше пода и ужасеното лице на Джипо, той направи гримаса. Накрая Джипо сряза едната жица.

— Готово, остави ме да мина! — замоли той.

Когато Блек започна да излиза, пълзейки под фургона, косите им се изправиха. Едно молещо пъшкане достигна до тях през пода, последвано от леко триене. Той отстъпи рязко почти очаквайки да почувствува как нещо го докосва.

— Исусе! — запъхтя се Джипо. — Остави ме да се измъкна!

Обзет от паника, той започна да нанася ритници на Блек, за да го накара да му направи място за излизане.

— Стига — извика Блек със зъл глас, нанасяйки на Джипо един юмрук отстрани, който прекъсна дишането му.

Измъкна се изпод фургона и стана оправяйки сакото си.

— Какво става? — запита Морган, виждайки го бял като сняг.

След дълги усуквания Джипо успя да се появи на свой ред, разкъсвайки ризата си при преминаването. Когато стана, лицето му беше ужасно за гледане. Бузата и шията му бяха оплескани с кръвта, която бе капала върху него.

— Той не е мъртъв — заекна той. — Аз го чух! Той мърда!

Морган се вцепени.

— Сега той не може да си служи с радиото, нито да блокира комбинацията на ключалката. Копчетата със сигурност са свързани с батерията, не е възможно другояче. Хайде, Джипо, отвори капака! Трябва да видя какво прави този тип там!

— А, не! Не аз! — извика Джипо, сгърчвайки се. — Той има пистолет, нали? Щом отворя капака, той ще ме застреля.

Морган се поколеба. Отново хвърли едно око навън. Пристигнала на отклонението на магистралата, колата намали скорост. Когато тя спря, Морган забеляза пред тях автомагистралата, където другите хвърчаха с пълна газ в забързани редици.

Ако шофьорът започнеше да стреля, изстрелите щяха да се чуят. Той не знаеше какво да реши.

— По-добре е да се почака, франк — посъветва Блек, — по магистралата винаги е пълно с ченгета, ако има стрелба.

— Имаш право. Ще чакаме.

С лека тръпка на облекчение Джипо въздъхна и се свлече на пода. Измъкна носната си кърпа и избърса кръвта, мокреща лицето и шията му.

Морган се приближи до фургона и залепи ухо на капака, затварящ прозореца. Не се чуваше нищо. След момент се обърна към Блек.

— Нищо. Сигурен ли си, че си го чул?

— Да! Той даже мърдаше.

Морган се обърна.

— Не се мотай. Боже мой! — подхвърли на Джипо. — Хвърли едно око на задната част на фургона. Колкото по-скоро го отвориш, толкова по-скоро ще имаме мангизите.

Джипо се надигна мъчително и мина пред Морган, за да достигне задната част на фургона.

Буикът тръгна Морган забеляза през прозореца колите, които се движеха в тройна редица Констатира с облекчение, че Китсън не надминаваше 50-те Караваната се плъзгаше без отскоци върху равната повърхност.

Джипо разгледа фургона и почувствува как куражът му го изоставя. Неговите предвиждания се оказаха верни. Това щеше да бъде прецизна работа. Вратата се затваряше тъй херметично, че нямаше никаква надежда да я отвори. В центъра имаше циферблат, а отстрани — едно миниатюрно прозорче, предпазвано от нечупливо стъкло, през което Джипо забеляза една цифра. Знаеше, че ако завърти циферблата щеше да се появи друга цифра За да се отвори вратата, трябваше да се намери точната комбинация на цифрите Щяха да му бъдат необходими отличен слух и пръсти, едновременно чувствителни и твърди.

— Какво ще кажеш? — попита Морган, заобикаляйки фургона, за да стигне до Джипо.

— Няма да е лесно. Когато казвах, че ще ми трябва време да намеря комбинацията, аз не лъжех.

— А ако вдигнем вратата?

— Няма начин. Погледни дебелината на стоманата Тя никога няма да се пукне С времето може би ще успеем да я, срежем…

— Опитай да намериш комбинацията! — възрази Морган. — Имаме 40 минути пред нас преди да стигнем до лагера. Започвай от сега!

Джипо отвори големите си очи, като че ли Морган си бе загубил ума.

— Сега? С всичкия този шум и пукания? — извика той трескаво. — Трябва да мога да чувам прещракванията. Нищо не мога да чуя от шума на Всичките тези коли.

Морган направи жест на нетърпение, но се овладя. Болката в страната му се увеличаваше и това го безпокоеше. Знаеше, че ще бъде непростим гаф, ако притиснеше Джипо преждевременно. Неговите мисли се обърнаха към шофьора, затворен във фургона Клекнал Върху пода, той мислеше за усложненията, които се натрупваха Тяхното начинание ставаше по-трудно, отколкото го беше предвиждал.

Той удари с юмрук по стоманената преграда на фургона.

— Тук има един милион долара — възкликна той. — Даваш ли си сметка? Точно от другата страна на преградата. Един милион долара. Но ще ги имаме! Даже ако трябва да си оставя кожата!

Напълно зает да преодолява с буика завоите на малкия път с голямата скорост, с която караше, Китсън нямаше време да обърне и най-малко внимание на Джини Веднъж излязъл на широкото право шосе на автомагистралата, той се отпусна леко.

Подпряна на седалката си, Джини гледаше как колите се промъкват отстрани край тях. Още съвсем бледа, тя стискаше ръцете си между коленете, за да прикрие тяхното треперене.

Китсън не можеше да откъсне мислите си от човека, който беше затворен във фургона Чувствуваше се изпълнен с ужас при мисълта да проникне във вътрешността му, за да изтегли трупа. А ако шофьорът бе успял да задействува сигнала по радиото? И ако те отиваха да се хвърлят право в устата на вълка?

— Ако е задействувал радиото, ще паднем в лапите на ченгетата — каза той накрая, неспособен да запази за по-дълго време своите безпокойства само за себе си.

— Не може да направим нищо.

— Не — призна Китсън, когото това размишление не успокои никак. — Това не ми пречи да се радвам, че не съм сега в караваната. Трябва да е много кофти за тях вътре!

— Слушай! — извика внезапно Джини.

С разтреперано сърце Китсън чу, заглушен от дистанцията, шумът на сирената на патрулираща полицейска кола, която се приближаваше. Колите, които караха в третата лента, се престроиха машинално в дясно, за да освободят пътя.

Виенето на сирената увеличи тона си и Китсън забеляза полицейска кола, която идваше от обратната посока. Тя бе последвана от четирима полицаи на мотоциклети, после от още двама. Те летяха с повече от сто и двадесет километра в час, свирейки с всички сирени едновременно.

Китсън и Джини размениха поглед.

— Мисля, че напуснахме пътя точно навреме — забеляза той с дрезгав глас.

Джини се съгласи.

Няколко километра по-надалеч те забелязаха, че потокът от коли се движи малко по-бавно. Пред тях вече се нареждаше дълга редица, която се движеше почти с бързината на пешеходец.

— Идва проверка — обяви Китсън с туптящо, сърце.

— Пази хладнокръвие — препоръча му Джини.

Пред буика колите напредваха с бързината на охлюв. Накрая спряха напълно.

След дълго чакане тръгнаха отново и Китсън с мокри ръце ги последва. Вече можеше да забележи контролния пост пред себе си.

Две полицейски коли, разположени напреко на шосето, образуваха тесен проход. Колите минаваха едва-едва през този филтър. Шестима полицейски агенти от пътната полиция стояха до тях. Един от тях пъхаше главата си във всяка кола, която те спираха. Разменяше няколко думи с шофьора, после правеше знак да тръгва.

— Аз се заемам с бърборенето — обяви Джини. — Остави ме да се оправям.

Очарован от хладнокръвието й, Китсън и хвърли бърз поглед. Запита се какво ли мислят техните трима съучастници, затворени в караваната. Не можейки да видят проверката на полицията, те трябваше да се губят в предположения. Още веднъж той благодари на добрата си звезда, която го е поставила в буика, стига само Джипо да не направи глупост!

След десет минути чакане, които изостриха нервите на Китсън извънредно много, те спряха пред патрулните коли.

Със свободен жест Джини вдигна полата си малко над колената и кръстоса краката си. Показа си главата през прозореца.

Един полицай се приближи, погледът му се плъзна набързо от лицето до краката на Джини. Неговата червеникава и коцкарска физиономия се разтопи в гримаса на одобрение, той дори не погледна към Китсън.

— Откъде идвате, госпожице? — запита той, подпрян на буика, със светлинка на възхищение в погледа.

— От Дюка — отговори Джини. — Ние сме на сватбено пътешествие. Защо е тази мобилизация?

— Видяхте ли по пътя един блиндиран фургон на Агенцията „Уелинг“? — запита полицаят — Ако сте го срещнали, няма начин да не сте го забелязали.

— Не! — възкликна Джини. — Не сме виждали никакъв фургон.

— Нали скъпи? — прибави тя, обръщайки се към Китсън.

Той поклати глава. Струваше му се, че ченгето щеше да чуе неравномерните тупкания на неговото сърце и умираше от страх.

— Загубили сте един фургон? — запита Джини, избухвайки в смях.

Полицаят се усмихна без да изпуска от погледа си нейните колене.

— Няма нищо. Можете да минете. Приятно сватбено пътешествие! — Той смигна на Китсън. — Противното ще ме учуди. Хайде, карайте деца.

Китсън тръгна рязко. Няколко секунди по-късно те оставиха патрула зад тях.

— Уф! — въздъхна Китсън с побелели стави на ръцете от стискането на волана. — Ти добре завъртя ченгето!

Джини спусна полата си върху колената и повдигна рамене с нетърпение.

— На мъжете трябва само да им дадеш нещо да гледат, за да ги поставиш в джоба си — засмя се тя. Отваряйки ръчната си чанта, извади от нея един пакет цигари. — Искаш ли една?

— И още как!

Тя запали цигара и му я подаде. Виждайки по нея следа от червилото на Джини, той изпита странно удоволствие при мисълта, че устните на Джини я бяха докоснали преди неговите.

Тя запали друга за себе си.

— Влез в първия път надясно. Той води към Фаун Лейк — каза Джини, когато бяха изминали дузина километри.

Китсън се съгласи. Над себе си забеляза един хеликоптер, който летеше в тяхната посока поне на сто метра височина.

— Погледни там!

Хеликоптерът премина над буика в силна въздушна вихрушка.

— Не губят време — забеляза Джини.

Тя хвърли око на часовника си. Беше дванадесет и десет. Само 40 минути бяха изминали откакто бяха спрели фургона, но те им се струваха цяла вечност.

Морган, Блек и Джипо също бяха почувствали въздушната струя над главите си. С инстинктивен жест Джипо се сви в своя ъгъл, усещайки, че това бяха онези, които ги търсят.

През цялото време, докато буикът напредваше бавно към патрулния пост, всички се бяха проснали на пода.

С пистолет в ръката Морган бе решил да продаде скъпо кожата си на първото ченге, което влезе в караваната. Всички се отпуснаха, чувствувайки как буикът набира скорост.

Морган отвори сакото си и разгледа тампона, който Джини беше поставила върху раната му. Беше напоен с кръв като гъба и кръвоизливът беше започнал отново.

Желаещ реабилитация в очите на Морган, Блек се изправи и прескочи Джипо, за да извади от едно гардеробче аптечната чанта, която бе взел по настояване на Морган.

— Аз ще оправя това, Франк — предложи той.

Морган се чувствуваше отслабнал и количеството на изгубената кръв го плашеше. Съгласи се и се подпря на преградата на караваната.

Джипо го гледаше с уплаха.

„Какво ще стане, ако Франк умре?“ си казваше той. „Свършени сме. Само той е този, който може да ни измъкне.“

Блек приклекна до Морган и започна работа. За няколко минути успя да направи превръзка, която прекъсна кръвоизлива.

— Сега е добре — обяви той. — Дали да не ударим по чашка? — прибави, прекарвайки ръката си с опакото по устата.

— Може! — каза морган с горчивина. — Имаме причини да поливаме!

Блек наля три хубави дози уиски в чашите, които раздаде на всички. Още не бяха ги изпразнили, когато почувствуваха, че буикът напуска пътя. Незабавно двете колела на караваната започнаха да подскачат, люлеейки се по неравния път. Набързо довършиха чашите си. Ужасно разтърсен, Морган трябваше да стиска зъби, за да не закрещи от болка.

Скоро буикът намали и спря. След няколко мига караваната се отвори и Джини се появи с Китсън.

— Как сте? — запита той с безпокойство, уплашен от бледността на Морган.

Гледайки навън през главата на Китсън, Морган констатира, че те бяха напуснали пътя и се намираха в полусянката на една борова гора. Пътят, който минаваше на десетина метра от тях, бе пуст. Той завиваше, криволичейки около един хълм и водеше направо до Фаун Лейк, отдалечен от тук на десет километра.

Чуха над тях шума на самолет, което напомни на Морган колко беше опасно да се застояват на това място.

— Той не е мъртъв — каза на Китсън, посочвайки фургона с пръст. — Трябва да успеем да влезем вътре. По-добре тук, отколкото другаде. Затвори караваната и ни остави да работим. Свали само едно от твоите колела, като че ли си спукал гума. Ако някоя кола дойде, удари леко по преградата на караваната. Джини да отиде да седне на края на шосето с кошницата за провизии и трябва да даде вид, че приготвя пикник. Побързайте!

С навъсено и твърдо лице Блек й подаде кошницата.

Китсън изглеждаше ужасен.

— Какво ще правите? — запита той.

Устата на Морган се присви в жестока усмивка.

— А какво мислиш ти? Затвори караваната и прави каквото ти казвам!

— Чакайте! — изкрещя Джипо с остър глас. — Аз слизам! Не искам да се меся в това! Това не е моя работа! Аз съм тук, за да отворя фургона …

— Млъквай! — измърмори Морган, чийто пистолет внезапно изникнал, се насочи към Джипо. Ти ще отвориш този капан или ще ти пробия кожата!

Неговото изражение ужаси Джипо.

— Ти няма да направиш това, Франк — изпъшка той, размахвайки ръце в умолителен жест. — Остави ме да сляза!

Морган погледна Китсън.

— Прави каквото ти казах! Затвори караваната и започвай да демонтираш гумата!

Блед и треперещ, Китсън се подчини. Със свирещо дишане отвори сандъка на буика и извади крика.

— Добре, човече — казваше Морган на Джипо във вътрешността на караваната. — Сега трябва честно да спечелиш своя дял. Ти беше настрани до този момент, но това се промени! Вразуми се и отвори този капак!

Задъхан. Джипо се приближи като хипнотизиран до капака.

Блек го наблюдаваше, прехвърляйки погледа си от единия към другия.

Джипо веднага видя, че капакът не бе труден за отваряне. Ключалката не беше херметична като тази в задната част на фургона. Морган си даде сметка за същото.

— Вземи една щанга и чук! — заповяда му той. — Можем да го отворим.

Джипо потрепери при мисълта какво щеше да стане веднага, щом капакът бъде отворен.

— Чакай да ги намеря — каза той с променен глас.

— Побързай! — изръмжа Морган.

Джипо отвори едно чекмедже от сандъка с инструменти и извади щанга и чук. Ръцете му трепереха толкова, че щеше да ги изпусне.

— Хайде, роди ли? — извика Морган. — От какво се страхуваш, глупак?

— Ако той ме застреля, кой ще отвори фургона? — запъхтя се Джипо, хвърлил най-силната си карта.

Морган изпусна една въздишка на раздразнение.

— Подай ми инструментите, страхливецо! Но ти губиш, като чакаш, а и твоят малък приятел Ед — също. Ако разчитате вие да получите целия си дял, то се лъжете.

Точно в този момент Джипо с удоволствие би изоставил цялата си част, за да се намери далеч от тази проклета каравана, в малкия хангар, който наричаше „у нас“. Морган му изтръгна инструментите от ръцете и той отстъпи набързо.

Вмъквайки единия край на щангата в тясната пролука разделяща капака от прозореца, той я наби с удари на чука. Щангата проникна между рамката на вратата и капака, раздалечавайки леко последния.

Морган продължи да чука, докато 10 сантиметра на щангата изчезнаха вътре. Вдигна глава, пусна чука и се обърна към Блек.

— Ти също като него ли ще чакаш?

Блек измъкна своя 38-ти от калъфа, закрепен под мишницата му и се приближи до Морган.

— Когато поискаш, аз съм тук — каза той с твърдо лице и решителен поглед.

Морган направи иронична гримаса.

— Опитваш се спасиш твоята част?

— Остави. Франк, Хайде, готов съм…

Морган се готвеше да натисне с цялата си тежест върху щангата, когато три бързи удара по преградата на караваната го спряха.

— Някой идва — промърмори тай — Да почакаме малко.

Блек се приближи до прозореца и погледна навън през пердето.

Една кола, теглеща също каравана, се беше спряла на няколко метра от Джини, все още седнала на склона на шосето.

Мъж на около 40 години, чието червеникаво лице бе изцяло обгоряло от слънцето, слезе от нея.

От своите места една жена и малко момче гледаха буика и караваната.

— Мога ли да ви помогна, госпожице? Спукали сте гума? — каза той.

Джини му се усмихна.

— Благодаря ви, но моят мъж ще се оправи сам. Благодаря, все пак.

— Вие отивате във Фаун Лейк? — подхвана непознатият.

— Да.

— Ние също. Там прекарахме миналото лято. Познавате ли местността? Ще ви хареса. Там е страхотно и ще бъдете обслужвани като крале. Позволете ми да се представя. Фред Брадфорд. Ето моята жена — Мили и Фред-младши, моят син. Имате ли деца?

Джини избухна в смях, тъй естествен, че Блек бе очарован.

— Не! Всъщност, не още Ние сме на сватбено пътешествие.

Брадфорд се тупна по бедрото и избухна в радостен смях, който предизвика значително раздразнение в обитателите на караваната.

— Ах! Непростимо! Ти чу ли, Мили! Те са на сватбено пътешествие, а аз като тъпак ги попитах дали имат деца!

Жена му повдигна вежди с неодобрителен вид.

— Ела тук, Фред. — му извика със сух тон — Ти безпокоиш госпожата.

— Да, имаш право — призна Брадфорд, усмихнат. — Извинете, госпожо… хм!… Не чух добре името ви.

— Харисън Извинете съпруга ми. Той е зает със своя крик.

— Това е съвсем естествено. Хайде, до скоро може би! Независимо от това, ви пожелавам превъзходно сватбено пътешествие.

— Благодаря.

Едрият човек достигна до колата си, седна на волана и се отдалечи, кимайки за довиждане. Морган и Блек размениха неспокойни погледи.

— Ако шофьорът започне да ни играе номера — забеляза Блек, — ще се чуят изстрелите.

— Няма значение — възрази Морган. — Недей да се грижиш за това. Сигурно има дивеч в тази гора. Ще помислят, че е ловец. — Той сграбчи щангата. — Хайде да свършваме!

— Какво става? — извика Китсън през прозореца.

Морган спря, за да открехне прозореца с един сантиметър.

— Остани където си и ни предупреди само, ако някой друг дойде! Ние сме в деликатен момент…

Китсън се отдръпна, обзет от желание да повърне.

Морган затвори отново прозореца.

— Готов! — осведоми се с едно поклащане на глава.

— Готов.

Морган натисна върху щангата. Джипо бе скрил лицето си в ръце.

II

Дейв Томас, шофьорът на фургона, лежеше прострян върху пода на кабината, понасяйки нечовешкото страдание на смазаната челюст със стоическия кураж на тези, които не допускаха неуспеха.

Куршумът на Морган бе преминал през долната част на лицето, счупвайки брадата му и издълбавайки ивица под езика.

Под въздействието на шока и болката той бе загубил съзнание, за да си го възвърне четиридесет минути по-късно. Даде си сметка, че кърви обилно и най-малкото движение с глава го принуждаваше ужасно да страда.

Остана неподвижен, в полусъзнание за това, което става около него, учуден, че фургонът се движи, когато нямаше никой на волана.

Чувствуваше, че не му остава много време да живее. След един такъв кръвоизлив смъртта беше неминуема, но той не се страхуваше от нея. Чувствуваше, че ако по чудо избягаше от нея, то повредите на челюстта и езика му ще бъдат непоправими. Нямаше никакво желание да свърши живота си със завинаги обезобразено лице, а отгоре на това и ням, може би.

Той размисли върху качеството на друсанията, които чувствуваше и заключи, че фургонът бе скрит в друга кола Идеята бе остроумна, но не съвсем. Трябваше само да натисне копчето, за да подаде сигнал по радиото, който ще осведоми полицията за местоположението на фургона, независимо къде е скрит.

Съзнанието му диктуваше да натисне копчето без да се бави, но то се намираше над него и зад гърба му. Трябваше да се обърне настрани и вдигне ръка, за да го достигне.

Ако се обърнеше, неговата счупена челюст, подпряна сега на яката и възела на връзката му, нямаше да има опора и той се колебаеше дали да си наложи подобно страдание Ако останеше спокоен, болката щеше да е поносима.

Впрочем, той не мръдна. Със затворени очи виждаше отново мършавата и жестока физиономия на човека, който стреля в него. Кой можеше да е той? Жената в „М Ж“-то беше ли в екипа на бандата? Цялата режисура беше забележително измислена. Катастрофата бе отлично изиграна и Томас даже се разсърди на Мик Дърксън, другия пазач, когато сигнализираха в Агенцията за катастрофата. Без обаждането можеха да си помислят, че те са съучастници Бяха получили от началниците позволение да спасят псевдожертвата Очевидно това бе фатално.

„Какво нещастие, че едно тъй хубаво момиче се е заплело в тази мръсна история“ мислеше Томас Тя му напомняше малко за неговата дъщеря Кари, макар че детето бе само на 13 години.

Кари имаше същия цвят на косите, но не беше достатъчно хубава. Трябваше й още много за това. При това, тя щеше да стане един ден може би истинска красавица. Кой може да каже? Това бе въпрос на бъдещето.

Дъщеря му винаги се възхищаваше от него. Тя го наричаше моя герой, повтаряйки му, че той трябва да е действително смел, за да кара един фургон, пълен с банкноти. „Ако тя можеше да ме види сега, рухнал, в момент, когато губя всичката си кръв, без да направя и един жест да спася фургона, защото нямам кураж да се обърна настрани, ще остане с най-лошото мнение за мен“ — си казваше той.

Имаше два начина да се спаси фургонът. Първият се състоеше в това да се задействува сигнала на радиото, а вторият — да се натисне копчето, което се намираше до волана и да се блокира комбинацията на ключалката. За да го достигне, той трябваше да седне и се наведе напред. Само при мисълта за последствията от един подобен жест върху счупената му челюст, се почувствува облян в пот. Но Кари щеше да бъде разочарована, ако не спасеше фургона. Хариет, неговата жена, щеше да разбере. Но Кари имаше непробиваема концепция за честта и ако не опиташе нещо, той нямаше да е на почит в нейните очи. Също и цялата Компания разчиташе на него и ако направеше всичко възможно, може би те щяха да направят един жест за неговата жена и Кари. Не можеше да се предвиди какво ще направят, но едно нещо бе сигурен: ако оставеше бандитите да проникнат във фургона, неговите началници щяха да си помислят, че не си е изпълнил задачата и това щеше да се има предвид за тяхното решение в момента, когато трябваше да се отпусне една пенсия на Хариет. Това бе съвсем сигурно. „Хайде, малко повече кураж!“ — си каза той. — „Сигналът по радиото е най-сигурен. Да започна от него. Само трябва да се обърна настрани и да вдигна ръка. Копчето е точно над главата ми. Натисни го и след половин час ченгетата ще пристигнат и ти ще станеш герой. Можеш да опиташ. Това си струва малко мъчение“. Но му трябваха доста минути, за да събере кураж Когато се реши накрая да помръдне, болката беше толкова силна, че той загуби съзнание. С ръка, поставена на пода близо до педала за амбриажа, той остана неподвижен, губейки кръвта си.

При неочаквания шум на ударите с чук дойде на себе си и отвори очи. Капакът, закриващ стъклото от страната на волана, се намираше точно срещу него. Сега можеше да забележи през една цепнатина дневната светлина. Очите му се адаптираха към нея и различи върха на една щанга, напъхана между капака и рамката на прозореца.

„Идват да ме ликвидират, мръсници“ — си каза той. „Не ми пука, но поне ще имам задоволството да сваля един преди да пукна. Струва си Мик ще ме презира там горе, ако не опитам да отмъстя за него. Ще ми направи удоволствие да сваля двама, но от мястото, където се намирам, ще имам може би шанса да успея да се докопам поне до един.“

С трепереща ръка той се опита да потърси пипнешком своя пистолет, който не бе имал време да извади преди Морган да стреля в него. Това бе един автоматичен Колт 45, който му се стори тъй тежък, когато го изтегли от калъфа, че насмалко не го изтърва С усилие го взе в дясната си ръка, с дуло, насочено към прозореца. „Хайде, опитай се, негодник! Приготвил съм ти малка изненада Побързай! Нямам много време да живея. Хайде!“

— Някой идва! Да почакаме малко! — чу той един глас да крещи.

Последва дълга тишина. Томас чувствуваше, че отново ще загуби съзнание и трябваше да концентрира цялата си енергия, за да се бори със слабостта, която го обземаше.

— Хайде, хайде! — мърмореше между зъби.

— Ако шофьорът започне да ни играе номер, ще се чуят изстрелите — чу той глас.

— Няма значение — отговори друг — Сигурно има дивеч в тази гора, ще помислят, че това е ловец Хайде да свършваме!

Пистолетът изглеждаше все по-тежък и по-тежък на Томас и той си даде сметка, че не може да го държи постоянно насочен към прозореца. Трябваше да изчака, докато отворят вратата. Тогава щеше да има шанс да улучи един в гърдите. Чу пукането на щангата, която някой натискаше от другата страна на капака и зачака продължението, с прекъснат от болката дъх, но решителен, опасен и свиреп като ранен лъв, попаднал в клопка.

— Иди да потърсиш още една щанга — каза един глас. — И ми помогни!

Върхът на втора щанга се появи в отвора. След няколко пукания капакът се отвори със сухо изтрещяване.

Морган и Блек, отбягвайки правоъгълника на прозореца, стояха от двете страни на вратата с наострени уши.

Не чувайки нищо, те размениха по един поглед.

— Мислиш ли, че това е клопка? — запита Блек, задъхан.

— Може и да е — отговори Морган.

Без да излага главата си той протегна ръка през отворения прозорец и затърси пипнешком дръжката на Вратата Томас го наблюдаваше с полузатворени очи, с пръст, натиснат леко върху спусъка, готов да стреля.

Морган отвори вратата, която се стовари върху Блек, закривайки му вътрешността на кабината.

Морган хвърли едно око вътре, протягайки си главата, но се дръпна набързо.

Бе видял за миг проснат на пода човек със затворени очи, с цвят на лицето като глина и челюст, превърната в ужасна смес от кръв и счупени кости.

— Няма да има стрелба — обяви на Блек малко задъхан — той е свършен.

„Не още, приятелю!“, помисли Томас „Почти, но не съвсем Ще забележиш скоро това.“

Събра силите си, за да повдигне с няколко сантиметра пистолета си, който му изглеждаше тежък един тон Успя в момента, когато Морган се появяваше в рамката на вратата.

Морган се целеше в шофьора, но само за свое оправдание, понеже беше убеден, че нещастникът беше вече мъртъв.

— По-добре ще направим да го измъкнем от там и да го погребем — каза той, обръщайки се към Блек, който залепен зад вратата протягаше глава навътре и на свой ред гледаше Томас с ужасен поглед.

Томас отвори очи.

— Не прави глупости! — изрева Блек, опитвайки се да извади пистолета си но беше заклещен от стоварената върху него врата.

Томас натисна спусъка в същата секунда, в която и Морган направи същото.

Двата изстрела се смесиха.

Куршумът на Морган премина през гърлото на Томас и веднага го уби Този на Томас улучи Морган в стомаха Колената му се подкосиха и той се строполи в кабината с лице между краката на Томас.

Джипо издаде вик на ужас.

Блек остана един миг замръзнал на мястото си.

Отблъсквайки вратата на фургона към краката на Морган той се промъкна между него и преградата на караваната.

Наведе се във вътрешността на кабината и обърна Морган по гръб. Той изви към него стъклен поглед.

— Загубен съм — промърмори с толкова слаб глас, че Блек го чуваше с мъка — Успех, Ед. Вие всички имате нужда.

Струя кръв изскочи от устата му и го задуши Главата му падна назад.

Блек се изправи и избърса с носната си кърпа кръвта на Морган от своите ръце.

„Ако успеем един ден да отворим фургона, ще получим по двеста и петдесет хиляди долара всеки“ — изненада се той на мисълта си Щяха да бъдат вече четирима вместо петима, които да разделят плячката.