Уилям Дийл
27 (47)

47.

Кигън седеше в задната стаичка на „Розата“. Масата беше покрита с изрезки от вестници и списания. Беше наел две бюра да преглеждат периодичния печат и да му изпращат изрезки: едното на изток от Мисисипи, а другото на запад. Трябваше да търсят убийства, необикновени престъпления или нещо свързано с номер 27. Всеки ден пристигаха дебели пликове и той преглеждаше изрезките, търсейки нещо, каквото и да е, което да му подскаже местонахождението или действията на Двадесет и седем.

В бара влезе висок като върлина мъж и въпреки че беше просто един силует, очертан от слънчевата светлина, която струеше през вратата, Кигън веднага го позна.

Смит.

Това означаваше лоши новини.

Смит прекоси салона, седна, махна на Дребосъка и каза:

— Може ли една чаша от най-хубавото ви бяло вино, моля?

— Как се измъкна от двата екипа? — попита Кигън.

— Хувър ги е привикал. Толкова е зает да събира подривна информация, че са му необходими всичките му хора. — Той кимна към изрезките. — За какво е всичко това? Кигън му обясни.

— Той няма да направи нищо, което да го издаде — каза Смит.

— Той не е идеален — отговори Кигън. — Никой не е идеален. Ще направи грешка и когато я направи, аз ще разбера. Ако не я прочета или чуя, ще я почувствам. Аз мога да усетя как бие сърцето му. Мога да усетя потта върху дланите му. — Той рязко кимна. — Наистина ще разбера.

— Кигън, преследваш този човек сума ти време и все още си безкрайно далече от него.

— Грешиш, Смит. Бях само на три мили от него миналата седмица. Ще ти кажа какво знам за него. Той е висок. Рус. Вероятно има зелени очи. Намира се в чудесна физическа форма и е наистина чаровен. И има три лоши рани на лявата буза. Научихме това от пилота, който го е закарал в Албюкуерк. Носи златна запалка „Дънхил“ с вълча глава на върха. Имам отпечатъци от пръстите му. Знаем, че е използвал името Фред Демпси. Този човек е като хамелеон. Може да променя самоличността си по-бързо, отколкото ти си сменяш шапката. Досега е убил поне осем души, знаем го със сигурност. Когато бяга, го прави така, че да изглежда, че е мъртъв. Уби един горски, Крамър, потопи тялото му в едно езеро и се спусна оттам със ски — тридесет и пет мили, повечето от които по време на буря. Убива едно четиричленно семейство, после преминава със ски още петнадесет мили и плаща на някакъв местен пилот-акробат хиляда долара да го зара в Албюкуерк, а не в Денвър, което би било логично. Той не действа логично. Ако не бяхме зад гърба му, щеше да се измъкне успешно. Същото е направил и в Дрю Сити.

— Но той наистина се е измъкнал, Кигън. Вече може да е навсякъде. Маскиран по всякакъв начин и с нови документи. И сега… знае, че някой го преследва.

— Това няма да го промени — каза Кигън. — Той е класически психопат, Смит. По дяволите, той убива и когато не е необходимо. Уби онова семейство в Колорадо: две деца, майка и баща, без изобщо да е необходимо. Всички в Аспън знаеха как изглежда.

Смит вдигна рамене.

— Не обича да оставя следи. В сферата на разузнаването това не е необичайно.

— Искаш да кажеш, че е простено? Смит се намръщи.

— Нищо не е простено, но и не е забранено. Тези неща се приемат, без да се казват. Пусни един човек на свобода по този начин и основната му цел ще бъде да оцелее. Той си има задача за изпълнение, той е вражески агент на свобода на две хиляди мили от родината си, на неприятелска територия. Ти какво би направил? Както и да е, въпросът е спорен, Кигън. Какво ще предприемеш сега? Ти си го загубил.

— Не знам, но те уверявам, че познавам този човек по-добре от всички. И ако някой може да го хване, това съм аз.

— Хувър ще се заеме с това по свой начин и когато реши, че има сметка — каза Смит сухо. — И честно, той гледа на този аспект с шпионажа като на шега. Точно сега неговият интерес към Двадесет и седем се свежда до това, че е заподозрян в масови убийства и бягство от закона.

— И какво? Ще оставим Хувър да покаже лицето му по пощите и във вестниците. Да оповестим случая? Наистина да започне преследване?

— Нямаме шанс — каза Смит. — Ако тревогата излезе фалшива, той ще се окаже в глупаво положение, а Хувър по-скоро би си отрязал крака, отколкото да се намери в глупаво положение.

— Ще ти кажа истината. Това вероятно по никакъв начин няма да даде резултат. Аз те уверявам в едно: Двадесет и седем си има план. Никога не остава без план. Сега, след като знае, че е преследван, съм сигурен, че пак си има план.

— Ами ако е пуснат в действие? — попита Смит.

— Не знам — вдигна рамене Кигън. — По дяволите, необходим ми е шанс. Ако не получа шанс, каквото и да трябва да направи, той ще го направи. И не ме питай какво може да бъде то. Достатъчно съм си напрягал ума да отгатна.

Смит въздъхна и отново отпи от виното.

— Виж, остави ги да си играят тяхната игра, аз ще играя моята — каза Кигън. — Какво имаме да губим?

— Просто е въпрос на време преди бюрото да разбере кой си ти и когато научи, Хувър така ще подскочи до тавана, че едвам ще го свалим.

— Очевидно Хувър не вярва, че човек може да се поправи.

— Шегуваш ли се? Ако зависи от него, той би забранил съдебните процеси и съдебните заседатели и би обявил нарушението на правилата за движение за федерално престъпление. Съжалявам, Кигън. Донован и аз сме впечатлени от това, което направи, но сега това е дело на ФБР. Ти си отстранен.

— Какво! — извика Кигън толкова силно, че всички в бара се обърнаха. Кигън стана. — Глупости!

— Съжалявам — каза Смит, — ФБР ще се заеме с това, понеже делото се отнася до беглец. Шпионажът няма нищо общо.

— Тогава ще продължа сам — каза Кигън злъчно. Смит се изкикоти и поклати глава.

— Как? Та ти нямаш откъде да започнеш.

Кигън не отговори. Той знаеше, че изрезките са почти безполезни, но те бяха последната му възможност.

— Разбира се — каза Смит, — има една възможност. Кигън го погледна подозрително.

— Каква възможност?

— Да подпишеш договор с Бюрото за съгласуване на информацията — каза Смит. — По този начин можем да оправдаем едно текущо разследване на основание, че го подозираме, че е вражески агент. Хувър се интересува от него точно сега само като от беглец.

— Смит, аз не съм шпионин. Не съм в системата на Донован.

— Приемат всякакви — каза Смит. — Освен това шефът и аз сме съгласни, че ти свърши дяволски добра работа като го проследи чак в Колорадо.

— Ти ми казваш, че ако се присъединя към тази нова разузнавателна агенция, ще мога да продължавам да се занимавам с това?

— Засега.

— И после какво?

— Ще бъдеш в нашия екип.

— И винаги на ваше разположение?

Смит бавно кимна.

— От Нова година ще открием курсове за обучение. Определили сме едно място в Бостън. Ще бъдат двумесечни. Надяваме се да ги изкараш. По дяволите, Кигън, погледни на нещата трезво: вероятно при всички случаи ще започнем война.

— Не и ако Siebenundzwandzig успее да я предотврати. Смит отвори куфарчето си, извади един договор и му го подаде.

— Помисли си все пак.

— А какво ще стане с Драймън?

— Не мисля, че ще можем да оправдаем използването на военен пилот и самолет повече. Във всеки случай той следва да бъде освободен след два месеца. Ще го върнат в предишната база и ще започне процедурата по уволнението му.

— Пълномощията?

— Ще трябва да се откажеш от пълномощията на Белия дом. След като завършиш курса в Бостън, ще имаш нови пълномощия от Бюрото за съгласуване на информацията.

— А междувременно Двадесет и седем е на свобода, а Франция и Англия са във война с Германия.

— ФБР е по петите му.

— С погрешно обвинение — изсумтя Кигън.

— Не ги подценявай. Може и да го хванат с информацията, която сме им дали. И определено имат средствата, които ти нямаш.

Кигън погледна договора, сгъна го и го прибра в джоба си.

— Ще си помисля.

— Чудесно — каза Смит с кисела усмивка. — Ще поддържаме връзка.

 

В кабинета си в главното командване в Мюнхен Адолф Хитлер стоеше пред една внушителна карта на Европа и гледаше самодоволно цветните стрелки, които обозначаваха неговата светкавична война, Blitzkrieg, с Полша. За две седмици войските му се бяха спуснали като щипки на изток през полския коридор, после на юг и на изток през Южна Полша, после обратно, за да се съединят със северните дивизии. Варшава беше обградена и разнебитена от двуседмичните опустошителни бомбени нападения.

Полша беше негова.

Той се засмя високо. Зад него Фирхаус тихо изръкопляска.

— Приемете поздравленията ми, майн фюрер. Сега целият свят разбра значението на Blitzkrieg.

Хитлер кимна категорично няколко пъти, очите му горяха трескаво.

— Точно както беше запланувано — тихо се похвали той. — Шестдесет хиляди убити, двеста хиляди ранени, седемдесет хиляди души пленени. А войната нямаше и три седмици.

— Следващата е Франция и после ще отблъснем британците оттатък Ламанша, а, майн фюрер?

От самото споменаване на Ламанша го заболя стамахът. Хитлер не вярваше, че вече притежава средствата, за да нахлуе в Англия.

— Никога не подценявай врага си, Вили — каза той и вдигна предупредително пръст. — Британците са издръжливи. Горди. Упорити. Те са експлоататори. Те са психологическа сила, опасваща целия свят. И са защитени от голям морски флот и много храбра авиация.

— Снабдявана от американците — добави Фирхаус.

— Точно така — каза Хитлер. — Ти разбираш накъде клоня, а, Вили?

— Да, майн фюрер.

— Колко бързо можеш да задействаш Siebenundzwandzig?

— Готов съм да наредя на подводницата да тръгне на юг, майн фюрер.

— Кой я командва?

— Капитан Франц Лайгер.

— Аха! — каза Хитлер и вдигна вежди. — У-17. А Siebenundzwandzig?

— Поддържаме връзка с него чрез обяви във вестника. Можем да го задействаме веднага.

Хитлер го погледна с подозрение.

— Ти си предвидил моето решение, Вили?

— Не напълно, майн фюрер — каза Фирхаус, не желаейки да накърни крехкото его на Хитлер. — При тази война Лайгер може да промени плановете си и да иде на друго място. Това може да е последната ни възможност. Хитлер се усмихна.

— Ти, разбира се, осъзнаваш, че операция Gespenst може да предизвика открита конфронтация с американците, нали?

— Във всеки случай те снабдяват британците. За да се намесят, им трябва заповед. Току-що са одобрили осемдесет и пет милиона долара за нова авиация, повечето от която очевидно ще дадат на Съюзниците. Сега му е времето, майн фюрер. Колкото по-дълго забавим американците, толкова по-добре.

— Разбира се, разбира се, съгласен съм. Във всеки случай няма какво да губим. Кога ще стигне подводницата на място?

— Ще са необходими три седмици.

— И кога планираш да се изпълни задачата?

— Третата седмица на ноември. По време на техните празници по случай Деня на благодарността. Няма по-подходящо време.

Хитлер се усмихна и кимна.

— Добре, Вили. Ти свърши чудесна работа, също и Siebenundzwandzig. Задействай го веднага. Чакал е прекалено дълго време. Ние също.

 

Наблюдателната кула проряза гладката повърхност на морето като с нож и след малко подводницата тихо се показа на повърхността. Капитанът бързо се изкачи по стълбата, отвори люка и излезе в хладната септемврийска нощ, Двама офицери го последваха. Двама артилеристи се появиха от люка на палубата и заеха мястото си при 88 милиметровото оръдие. Никой не издаде звук.

Капитанът се взираше през бинокъла си в черното море. В тишината се чу дълбокият тътен на двигатели, после в мрака смътно започнаха да се очертават кораби. Той ги преброи, усещайки, че на стотина метра от десния борд се е появила втора подводница, У-22.

— Малък конвой — прошепна капитанът. — Шест кораба. Нямат охрана.

— Да дам ли сигнал? — прошепна помощникът.

— Още не…

Както много от германските командири на подводници, Фриц Лайгер не беше нацист. Професионалист от военната флота, той малко се интересуваше от политика. Но като повечето германски офицери негодуваше срещу Версайския договор заради това, че беше потъпкал германската гордост и икономика, така че одобряваше войната с Великобритания и Франция. Той беше нисък, набит австриец с дебели мустаци и стоически характер. Познаваше опасностите на службата в подводниците, както и напрежението, което неговият екипаж щеше да преживее преди да приключи войната, така че имаше малко приятели сред хората си. Въпреки че беше честен и добросърдечен, той усещаше, че не може да си позволи лукса на другарството.

През първия месец на Втората световна война имаше петдесет и две Unterseeboote, действащи в Североатлантическия океан: подводници тип УИС с екипаж от четиридесет и четири души, едно-единствено палубно оръдие, две противовъздушни оръдия и пет торпилни цеви. Лайгер беше един от първите командири на подводници. Той беше спомогнал да се развие стратегията на група атакуващи подводници, като се проследяваха конвоите и се известяваха другите подводници, които после провеждаха нощни атаки на повърхността по британски кораби, които пренасяха самолети и оръжие от Америка за Великобритания. В първите двадесет и осем дни на войната групата атакуващи подводници беше потопила деветнадесет британски кораба. Лъскавата сива акула на Лайгер, У-17, беше ликвидирала четири от тях, включително пътническия кораб „Атинянката“, който беше потънал с 1400 души пътници и екипаж, двадесет и осем от които американци.

Лайгер изведнъж спря да разглежда тъмнината и се наведе напред. Като фокусира отново бинокъла си той видя това, от което един подводничар се страхуваше най-много — кипящата бяла вода, която се разбиваше в носа на един британски торпеден катер, докато той кръжеше широко пред конвоя и после изправи курса си. У-17 се намираше точно на пътя му.

— Катер! — извика той надолу към командния пункт. — Пригответе се за потапяне.

И заедно с придружаващите го скочи през люка и през тясната тръба към командната палуба на подводницата.

— Дълбочина трийсет метра — нареди капитанът, щом слязоха. — Не можем да рискуваме изстрел от повърхността. Вдигнете перископа.

Щом подводницата се уравновеси и перископът се издигна, той долепи очи до него. Торпедният катер беше на кръстчето, на хиляда метра, и бързо приближаваше. Сега капитанът можеше да вижда силуета му ясно, докато той цепеше водите на океана към тях. Завъртя перископа, фокусира го върху конвоя и каза:

— Разстояние до целта.

— Шестстотин и петдесет метра — дойде отговорът.

— Първи? — каза той, без да се отделя от перископа.

— Да, капитане?

— Ще се заемем с предните два кораба. Изстреляй четири торпили, скорост тридесет и пет, после ще се потопим веднага на шестдесет метра и ще минем под конвоя.

— Под конвоя?

— Точно така. Катерът приближава бързо. Щом изстреляме торпилите, ще ни търси от тази страна на конвоя.

Първият помощник бързо кимна.

— Слушам.

Без повече да обръща внимание на катера, капитанът фиксира кръстчето върху първия кораб от редицата. Точно зад него, отчасти скрит в сянката му, имаше втори кораб. По план втората подводница щеше да се заеме с последните два кораба от конвоя. Всяка подводница щеше да се измъква индивидуално.

— Разстояние? — попита капитанът.

— Петстотин метра.

— Прицел?

— Прицел готов.

— Свали перископа.

Тънката тръба се плъзна безшумно под палубата. Лайгер погледна часовник и започна да брои наум.

— Първи изстрел.

— Първи изстрел… първи изстрел извършен.

— Втори изстрел.

Изстреляха четири торпили, после капитанът заповяда:

— Дълбочина шестдесет метра. Десет градуса наляво. Пълен напред.

Подводницата се наклони рязко и зацепи водата. Момент по-късно чуха първата експлозия, после втората.

— Добре — каза Лайгер с усмивка. Почакаха и чуха звука на третата торпила да заглъхва.

— Пропусна — каза капитанът разочаровано. После четвъртата улучи.

Серия експлозии проехтя в морето — парните котли на първия кораб експлодираха. После избухна и вторият. Екипажът на подводницата стоеше по местата си, всички гледаха железния корпус, сякаш очите им можеха да проникнат през него, и се чудеха къде ли е британският торпеден катер.

После чуха плясъка на още четири торпили и още две експлозии.

— Добре — каза Лайгер. — У-22 уцели един. Тътенът от машините на конвоя нарастваше, докато минаваха под него. Подводницата беше изпълнена със звуци: боботене на двигатели; скърцаща стомана, когато първият кораб се потопи под вълните; стенещи стоманени плочи, които се извиваха и пукаха от налягането на водата, докато разбитият кораб потъваше към дъното; тъпото „бум“ от атаките в дълбочина — катерът нападаше У-22.

В безопасност от другата страна на поразения конвой, Лайгер издигна У-17 на двадесет метра и вдигна перископа. Черното небе гореше. Два от торпилираните кораби все още плуваха, но горяха и се бяха килнали. Останалите се бяха разпръснали и се опитваха да избягат. Зад тях, в ослепителната бяла светлина, сновеше катерът.

Лесно можеха да ударят още два. Имаше само един катер и той беше зает. Един от корабите, танкер, потънал във водата почти до ръба от тежината на превозвания петрол, се обърна и изведнъж се превърна в идеална цел. Беше само на петстотин метра.

— Заредена ли е задната цев?

— Да, капитане.

— Обърни на две трети… готови за стрелба… четиристотин метра… прицел… пети изстрел… пълен напред.

Наблюдаваше танкера през перископа и броеше секундите наум. Торпилата уцели. Целият кораб сякаш експ-лодира в един огромен, кипящ ад. Няколко секунди по-късно чуха експлозията и почувстваха как подводницата леко се заклати.

— Директен удар по средата! — извика той и екипажът зааплодира.

— Това е петролен танкер и гори на повърхността — продължи Лайгер. — Разцепи се по средата… и потъва. Долу перископа, първи. Обърни на двеста и седемдесет градуса, машинист… пълен напред.

Един час по-късно вече бяха в безопасност далече от поразения конвой и охраняващия го ангел. Екипажът беше притихнал и отчаян. Не бяха чули никакъв сигнал от У-22 и предполагаха, че е потънала.

— Браво, момчета, поздравявам ви — каза капитанът, за да повдигне духа на екипажа. — Ще поплуваме още половин час на двадесет метра дълбочина и после ще може да подишаме свеж въздух.

Той се върна в каютата си. След десет минути на вратата се показа радиотелефонистът.

— Съобщение, капитане.

— Да?

— Идва от Майката. Непрекъснато повтаря само едно: Всех святих.

Изражението на Лайгер почти не се промени. Той кимна.

— Благодаря.

Радиотелефонистът си тръгна, а Лайгер затвори и заключи врата на каютата си.

— По дяволите — изруга той, отвори сейфа и извади един плик, надписан Geheim и под него Gespenst.

— За какво, по дяволите, е всичко това? — сърдито изръмжа той. И извади разпорежданията за суперсекретна мисия, която знаеше просто под името „Призрак“.

Очите на Лайгер се свиха от любопитство и безпокойство. Изведнъж му нареждаха да отиде на юг, извън зоните на бойните действия. А в бистрите води на южноатлан-тическия океан една шейсетметрова стоманена риба можеше лесно да бъде забелязана от въздуха.

И за да станат нещата още по-лоши, по време на тази нова мисия той щеше да бъде подчинен на Die Seshs Fuchse, един разузнавателен отдел на СС. Лайгер мразеше СС и гестапо, както повечето военни в Германия. Той смяташе Хитлер и неговите близки приятели за главорези и психопати. А професор Вилхелм Фирхаус беше за него един от най-лошите. Въпреки че се бяха срещнали само веднъж, Лайгер беше изпитал мигновена антипатия към гърбавия разузнавателен шеф — този тип бе толкова жаден за победа, че беше загубил всякакво чувства за достойнство.

Лайгер се наведе над картите си и започна да изчислява разстоянието до крайния пункт на пътуването — източният бряг на Големия Бахамски остров. Подводницата вдигаше около седемнадесет възли скорост на повърхността, седем под водата, и ако беше необходимо, можеше спокойно да се потопи на дълбочина 120 метра. Можеха да стоят под водата до двадесет и два часа при „пълзящата“ скорост от четири възела.

Лайгер пресметна, че ако пътуват при максимална скорост по повърхността през нощта, а през деня под водата, за да не ги открият, и ако времето се задържи, пътуването от неговото местонахождение югоизточно от Гренландия до Големия Бахамски остров ще отнеме около седемнадесет дни. Имаше три седмици, за да извърши пътешествието.

— Да го вземат дяволите! — каза той, сърдит, че му е наредено да напусне бойните действия заради някаква глупава „разузнавателна“ мисия.

 

Бромли, Ню Хампшир, беше малко градче, с не повече от 2500 жители. Рано сутринта един старец с усилие вървеше през фоайето на единствения хотел в града. Косата му бе съвсем побеляла, лицето му беше набръчкано като сушена слива. Дрехите му, въпреки че бяха спретнати и чисти, бяха с един номер по-големи и висяха — тялото му очевидно бе смалено от възрастта. Беше прегърбен и носеше очила с телени рамки. Подпираше се на бастун, понеже трудно движеше десния си крак — може би последица от удар.

— Добро утро, мистър Хемпстед — каза служителят на рецепцията.

— Здравей, Хари — отвърна Хемпстед с треперещ глас. — Има ли някаква поща днес?

Хари провери кутията с пощата, макар да знаеше, че е празна. Хемпстед беше от почти месец в хотела и всеки ден чакаше писмо от сина си, но досега не беше получил никаква поща.

— Съжалявам, няма — каза Хари.

Старецът се затътри през вратата и тръгна към трапезарията, както правеше винаги. По пътя спря до щанда за вестници и си взе „Ню Йорк Таймс“.

Двадесет и седем се гордееше със себе си. Маскировката му беше идеална. Бръчките по лицето му скриваха трите белега на бузата. Беше невероятно този, който го преследваше, да търси седемдесетгодишен старец в южната част на Ню Хампшир. Той се настани в едно ъглово сепаре на трапезарията, поръча наденица, франзела и кафе и отвори вестника на личните обяви.

Кодът беше Schlussel Drei, Код Три. Основното съобщение беше фалшиво и се разчиташе по цифрите в него — трябваше да се извади три от първия номер, да се прибави три към втория, да се извади три от третия и да се прибави три към четвъртия.

Двадесет и седем четеше обявите за хиляден път. И изведнъж сърцето му спря. На третата колона, по средата, беше съобщението, което беше чакал шест години.

 

„Чарли: Вземи 8 места за представлението на 14-и. Ще се срещнем в 9 ч. вечерта на спирката на 86-а улица. Елизабет.“

 

Двадесет и седем го декодира като 5,17,1800 (6 следобед) и 89.

5.17.1889 — рожденият ден на Хитлер.

„Боже мой! — каза си той. Наистина беше развълнуван. — Най-сетне!“

 

През последната седмица на октомври У-17 стигна източния бряг на Големия Бахамски остров и намери подходящо скривалище между храсталаците, надеждно скрита от зорките очи на щатските военноморски гранични катери, които патрулираха из океана. След като постави достатъчно наблюдателни постове, Лайгер реши да позволи на хората си лукса да плуват, да ядат прясна риба, плодове и яйца, които можеха да купят при предпазливи посещения в околните селца. Той беше уведомен, че ще трябва да остане в тези води около месец, така че реши да се придвижва всеки три или четири дни, нощем, и да търси ново защитено заливче или проток, където да се скрие.

Лайгер трябваше да изчака сигнал от кораба майка далече в морето, преди да отвори втората част от запечатаните разпореждания. Но сега, след като беше пристигнал благополучно на определеното място, той не можеше да чака повече. Заключи се в каютата си, отвори сейфа, извади плика и го скъса.

Прочете инструкциите бавно, пъхна листата обратно в плика и го върна в сейфа. Облегна се и въздъхна.

Mein Gott. Дързък план. Наистина безумен. И все пак… може би щеше да даде резултат.