Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“ — Робърт Кемписти, 1996

ИК „Бард“ ООД, 1996

История

  1. — Добавяне

30.

Лежа цяла нощ в леглото буден. Наблюдаваше телефона и чакаше Фирхаус да отговори на неговите обаждания. Беше звънял три пъти и беше разговарял все със същия студен оператор от СС. При последното позвъняване операторът се беше държал оскърбително.

— Не разбираш ли? — тросна се есесовецът. — Няма го. Ще ти се обади, когато реши. Auf wiedersehen.

Кигън лежеше и мислеше за Джени. Чудеше се къде ли се намира тя в този момент. Чудеше се с какви ли ужасни мъчения гестапо си излива яда върху нея. Представяше си как напада затвора, убива всички пазачи и я отвежда на свобода — луда и яростна спасителна операция, като на кино. И също така искаше да си отмъсти. Фирхаус, Конрад Вайл, фон Майстер, всички бяха допринесли по различен начин за трагедията, всеки поради различни съображения и всеки беше еднакво отговорен.

Минутите се влачеха бавно. Зората се прокрадна между пердетата и хвърли върху килима червено петно. Той наблюдаваше как лъчът светлина става по-дълъг и по-широк и бавно осветява стаята.

Телефонът представляваше мълчалива заплаха. Той го погледна, посегна към него, после си отдръпна ръката. Премисли, посегна пак и поръча да му донесат кафе и кифли. Когато на вратата се почука, той отвори, като очакваше пиколото. Там обаче стоеше Бърг Радмън.

— Може ли да вляза? — тихо каза той.

Страхът обхвана Кигън отново — още по-ужасен страх, защото Бърт Радмън никога преди не беше искал позволение да влезе. В неговия стил беше да нахлуе с размахани ръце.

— Не знаех, че гестаповците са прибрали Джени.

— И аз го разбрах късно снощи. Позвъних в бюрото и ти оставих съобщение.

— Господи, Ки, съжалявам.

— Не знам какво да правя. Никога не съм се чувствал… така безпомощен.

— Изглеждаш ужасно. Спал ли си? Кигън поклати глава.

— Не можах да заспя. Ти какво разбра? Със сигурност, искам да кажа?

— Била е арестувана в два часа вчера следобед…

— По дяволите, защо тръгнах да се обаждам! — възкликна измъчено Кигън.

— Да се обаждаш? Къде?

Кигън започна да обикаля стаята. Говореше тихо, сякаш на себе си, сякаш Радмън изобщо го нямаше и той се… обръщаше към някакъв въображаем събеседник и изреждаше действията, довели до залавянето на Джени.

Радмън го спря и го погледна насмешливо.

— Откъде знаеш всичко това?

— Някои неща са предположения, но повечето са факти. Знам го, можеш да ми вярваш.

— Какво друго знаеш?

— Че вероятно са я измъчвали. Сега вече може да е мъртва. Нали така правят.

Радмън го хвана здраво за ръката.

— Тя не е мъртва, Франсис.

— Сигурен ли си? Откъде знаеш? — бързо каза Кигън.

— Получих информация. Преместили са я към пет часа тази сутрин.

— Преместили? Къде?

— Карат я в Дахау, Ки.

За момент Кигън не проговори. Не беше изненадан. Самата новина не беше неочаквана. Смая го това, че най-лошите му страхове са се сбъднали.

Дахау!

— Не! — изграчи той.

— Взели са четирима. Арестувани за…

— Не! — изкрещя Кигън и стисна юмруци.

— Слушай… слушай ме, Франсис, нищо не можеш да направиш точно сега. Но поне знаем, че е жива. Тя е политически затворник. Ако я бяха съдили, щяха да я осъдят за държавна измяна. Но няма да има съдебен процес. Засега нея просто я няма, Ки. Може би когато…

— По дяволите, всички ми повтаряте едно и също. Само това чувам: „Нищо“. Писна ми да слушам тази дума.

— Ки…

— Ще отида в посолството, ще се обадя на президента…

— Ки…

— По дяволите всичко, ние ще се оженим! Тя ще стане американски гражданин. Господи, тя не е направила нищо. Нейният брат…

— Ки!

Кигън спря. Беше плувнал в пот, ръцете му трепереха.

— Чуй, човече — каза Бърт. — Ако можех да щурмувам това място сам и да ти я докарам, щях да го направя. И ако не беше най-добрият ми приятел, нямаше да ти говоря така…

— Тогава недей — отряза го Кигън. — Слушай. Не приемам нищо. Аз… не мога… да се откажа… от това!

— Трябва да го направиш! — отговори Бърт. Почти викаше. — Нямаш друг избор!

— Казваш ми това и продължаваш да твърдиш, че си най-добрият ми приятел…

— Господи, опитвам се да бъда искрен с теб…

— Глупости! Глупости!

— Слушай, нали точно ти казваше, че това не било твоя работа, помниш ли? — рязко каза Радмън. — Че това не било твоята страна, че всичко щяло да отшуми. Казваше ми, че съм истеричен. Истеричен? Я се виж.

— По дяволите, какво очакваш да правя? Да танцувам из стаята?

Пиколото най-сетне им донесе кафето и Радмън наля две чаши и седна на дивана.

— Всеки ден стотици, може би хиляди хора биват отвличани по този начин — каза той. — Изчезват от домовете си, от улиците, магазините, от училищата, за Бога, и семействата им не могат да ги видят никога.

— Аз не съм един от тях. Аз съм американски гражданин…

— Това е несъществено, приятелю — прекъсна го Радмън. — Набий си го в главата. Всичките ти пари, цялото ти влияние не значат нищо тук. Ти си един от тях, Ки. Същата болка, същият гняв, същото… всичко. В тази история ти си просто един от тълпата. И безбройните други гласове заглушават твоя.

— Тогава да им покажем какво става. Напиши една статия за Дахау, за всичките…

— По дяволите, не разбираш ли? Никой не иска да чуе за това. Написах една статия за Дахау за „Хералд Трибюн“ преди три месеца. Натикаха я чак на трийсета страница на нюйоркското издание.

— Значи да легна по гръб и да се правя на умрял, така ли?

— Ки, ти не можеш да я измъкнеш — бавно каза Радмън. — Целият свят мисли така, както мислеше ти преди — че това си е германски проблем.

— И ти няма да направиш нищо, понеже това ще застраши ценното ти мръсно бюро, така ли?

— За Бога, Ки…

Кигън изведнъж замахна и фрасна чашата си в стената. Парчетата порцелан се пръснаха из стаята, а кафето бавно потече надолу. Раменете му увиснаха.

— Тръгвай, махай се оттук — унило каза Кигън. — Остави ме сам.

— Защо? — каза Радмън. — За да се отдадеш на самосъжаление?

Кигън се отпусна върху един стол и не отговори. Сякаш се беше смалил от бремето на трагедията. Радмън въздъхна и тръгна към вратата.

— Вече си поредният член на един много тъжен клуб, Ки. И всеки ден броят на членовете му расте.

И си тръгна. Когато вратата щракна и се затвори, Кигън скочи и каза високо:

— Глупости!

Телефонът иззвъня.

„Фирхаус? — помисли си той. — Най-сетне.“

Изтича през стаята, грабна слушалката и почти извика:

— Да?

— Хер Кигън?

— Да?

— Обажда се шивачът. Костюмът ви е готов.

Кигън, объркан, сърдит, съвсем напрегнат, не мислеше ясно.

— Какво? Какъв костюм? — рязко попита той.

— Костюмът ви е готов и днес затваряме рано, хер Кигън.

Щрак.

Кигън внезапно се върна към действителността. Беше ли това Волфсон? Не бе познал гласа, нямаше достатъчно време. Боже Господи, това беше предупреждение. Беше ли гестапо вече по дирите му?

Спря насред стаята и няколко пъти пое дълбоко въздух, за да се успокои. Какво му беше казал Волфсон? Ако му се обадят за костюма, веднага да иде в градската зоологическа градина и да намери телефонната кабина до въртележката.

Веднага.

Той надникна през предния прозорец на апартамента, после през задния. Нищо необичайно. Отиде до шкафа и извади куфарчето, единствения си багаж. Отвори го рязко, извади един плик, провери съдържанието и го сложи във вътрешния си джоб. В куфара нямаше нищо друго ценно. Той го остави на масата и отново погледна през прозореца. Един черен мерцедес зави и спря на отсрещната страна на улицата. От него слязоха четирима мъже с кожени палта и черни шапки. Двама влязоха през парадния вход на хотела, другите двама заобиколиха.

Кигън излезе от апартамента, взе асансьора до втория етаж, бързо отиде до аварийното стълбище и тръгна надолу. Когато стигна първия етаж, вратата се отвори. Две черни фигури нахлуха на стълбището и почти се блъснаха в него.

Кожени палта, черни меки шапки, безизразни лица, празни очи. Копои. Единствена разлика между двамата беше във височината.

По-високият погледна Кигън изненадано, после изтърси:

— Хер Кигън?

Кигън реагира веднага — ритна го в капачката на коляното с всичка сила. Мъжът зави от болка и се свлече на пода, а Кигън заби коляно в слабините на по-ниския, хвана го за яката и удари главата му в стената, удари го още веднъж и той падна. Кигън бръкна във вътрешния му джоб и измъкна пистолета му.

Бързо се обърна към по-високия и тикна люгера под носа му.

— Само да гъкнеш и ще ти пръсна мозъка на стената. Разбираш ли ме? Verstehen?

— Да. — Германецът кимна. Лицето му бе изкривено от болка.

— Ключовете от колата. Schlussel Къде са? Beeilen sie sich mal, Beeilen. Бързо!

— Аз не…

Кигън ръгна дулото на пистолета под брадата на агента.

— Лъжеш, ти караше колата, копеле такова! Дай ми ключовете или ще те убия.

Агентът бръкна в джоба си и му подаде халката с ключовете.

— Сваляй палтото и шапката. Beeilung?!

Агентът с мъка успя да коленичи и си свали палтото. Кигън грабна шапката му и си я сложи. Взе палтото, наведе се и удари с пистолета агента по тила. Германецът изохка и падна в безсъзнание на пода. Кигън облече палтото и пъхна пистолета в джоба си. Дръпна шапката ниско над челото си, влезе във фоайето и без да поглежда надясно или наляво, тръгна право към вратата и излезе. Прекоси улицата, качи се на мерцедеса, запали го и подкара. Зави надясно на първата улица, даде газ и се промъкна между колите. След две пресечки зави пак надясно, мина още една пресечка, зави наляво и паркира. Слезе и хвърли ключовете в един мръсен канал. Отиде до ъгъла и намери такси.

— Tiergarten — каза той, щом се качи.

 

Дъждът беше преминал в леко ръмене. Кигън спря таксито срещу зоопарка, плати и влезе в един магазин. Изчака докато таксито тръгна и зави на ъгъла, после живо пресече улицата и влезе в зоопарка. Въртележката беше по средата, близо до езерото. Телефонната будка беше до клетката на маймуните през пътеката, която водеше към въртележката.

Кигън стоеше в ръце в джобовете и чакаше телефона да позвъни.

— Не се обръщай, ирландецо — каза един глас зад него. — Слушай сега. Разбрахме, че Фирхаус ще те арестува за шпионаж.

— Знам. Дойдоха в хотела.

— В опасност си. Иди от задната страна на въртележката. Там има барака. Влез вътре.

— Научихте ли нещо за Дже…

— Beeilen! Бързай!

Една млада двойка мина наблизо и спря до Кигън. Стояха прегърнати, без да обръщат внимание на дъжда, и хвърляха фъстъци на маймуните. „За нищо не ги е грижа — помисли Кигън. — Пред два дена това можеше да сме ние.“ Той почака, докато си тръгнат. Когато се обърна, зад него нямаше никого. Тръгна покрай въртележката, намери бараката и влезе. Помещението бе малко, само с една работна маса и стол. От тавана висеше гола крушка. Навсякъде имаше паяжини.

Вернер Гебхарт го чакаше. Студените му очи го преценяваха, после той извади един клин, вълнена шапка, спортна риза, спортен пуловер без ръкави и тежки обувки от една раница и ги сложи на масата. Извади и една руса перука и очила.

— Облечи die Verkleidung — каза Гебхарт смесвайки грубо английския и немския. — Beeilung?!

— Май наистина сте подготвени за спешни случаи, а? — каза Кигън и бързо започна да се преоблича.

— Очаквахме това — студено каза Гебхарт. — Каквото и да са научили от Джени, те ще мислят, че ти може да ни… как се казва…?

— Да ви сътруднича?

— Да. Трябваше да изчезнеш още снощи.

— Закарали са Джени в Дахау — каза Кигън.

— Да, чухме. Heute Morgen. Das Ungluck.

— Лош късмет? Само това ли ще кажеш?

— Ще се промениш, Кигън — твърдо каза Гебхарт. — Ще говорим за това по-късно. Да, това е всичко, което ще кажа.

— Ти не ме харесваш, нали, Вернер?

— Не те харесвам.

— Защо? — настоя Кигън.

— Защото се правиш на герой, защото си дързък и самонадеян, ирландецо.

— Окей — каза Кигън. — Ако ме хванат, и ти ще загазиш, така че защо не ми кажеш къде да отида и ще отида самичък.

— Horen sie mal! — каза Гебхарт с нисък, сърдит глас. — Аз не правя това, за да ти помогна, а за да помогна на нас. Защото ти си бреме за нас. Не се прави на глупак, няма да издържиш и десет минути без нас. Ти си… gefahrlich… опасен… и се правиш на герой, и ще умреш, и много от нас ще умрат с теб.

— Никой няма да умре.

— Виждаш ли? Самонадеян си. Стотици хора умират всеки ден.

— Опитвах се да се обадя на Фирхаус цяла нощ — каза Кигън, за да смени темата. — Той изобщо не се обади, вместо това изпрати гестапо.

— Той е много хитър.

— Хитър?

— Да. И е в тази игра от години — каза Гебхарт. — Ти не си му достоен противник, ирландецо, няма значение какво си мислиш. Това не е било добра идея. — Той събра дрехите, които Кигън бе свалил. — Откъде взе палтото и шапката?

— От гестапо. — Кигън извади люгера от джоба на палтото и му го подаде. — На, може да ти потрябва.

— Какво си направил?

— Трябваше да се отърва от двама агенти — каза Кигън, докато обуваше панталоните. — Не ги убих, само ги позамаях. Освен това им откраднах колата и я оставих някъде в центъра.

— Така… сега те търсят из целия град — каза Гебхарт, надяна перуката върху главата на Кигън, пъхна краищата на черната му коса под нея, приглади я надолу върху ушите и тила му. После му даде карта за, самоличност, която удостоверяваше, че е пощенски работник. Хитро. Нацистите избягваха да обиждат бюрократите.

— Ако ни спрат, аз говоря. Отиваме в Алпите на почивка.

— Окей.

— Сега шапката и как му казвате… die Brille.

— Очилата.

— Да. Стъклата се без диоптри.

— Е, как изглеждам сега? — попита Кигън.

— Просто запомни: ние знаем какво правим. Прави каквото ти казвам и не спори. И го прави бързо. Verstehen Sie?

— Да — кимна Кигън, — съвсем ясно ми е.

Излязоха от бараката, минаха покрай езерото до паркинга, качиха се в един син опел и потеглиха. Скоро центърът остана далече зад тях. Магазините и административните здания отстъпиха на жилищни сгради — и по-нови, и стари, готически, с големи сводести прозорци и яки дъбови врати. Скоро стигнаха до дълъг сив блок. Гебхарт сви зад него, спря пред един от многобройните гаражи и натисна клаксона. След малко вратата се отвори и той вкара колата в гаража. Вратата се затвори зад тях. Гебхарт изчака малко, после запали фаровете и кимна към една врата, която водеше в къщата.

— Мини оттам — каза той. — Viel Gluck. Аз няма да те видя отново.

Стиснаха си ръцете.

— Благодаря, Вернер. Viel Gluck и на теб.

Кигън влезе в къщата, качи се по едно късо стълбище и през една малка кухня влезе в дневната. Волфсон беше сам и седеше върху един голям вързоп. Нямаше никакви мебели, само една-единствена подова лампа с абажур. До нея имаше пълен с фасове пепелник.

— Добре дошъл, Кигън. Сядай, ако намериш къде.

— Настаняваш ли се, или се местиш?

— Настанявам се всъщност. Пътуваме с малко багаж, ирландецо. Понякога се налага да изоставим всичко. Така че трябва да убием малко време. Засега сме тук.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво става?

— Имаме чудесен контакт в щаба на СС. Рано тази сутрин Фирхаус наредил да те арестуват. Обвинен си в шпионаж.

— Смешно.

— Но вярно. И ако те хванат, ще те убият.

— Но това не е нормално. Няма никакъв смисъл.

— Вярно, не е нормално. Но за тях има смисъл.

— И така, какъв е планът?

— Ще тръгнем по тъмно, ще караме до Мюнхен. Ние знаем черните пътища, където има малко движение. Ще продължи по-дълго, но ще бъдем там преди зори. Ще бъдем трима. Ти, аз и Йоахим.

— Имам ли право на глас в тази работа?

— Какъв е твоят избор, ирландецо? Да идеш в американското посолство? Влезеш ли там, няма начин да излезеш. Ще останеш там с години. Ако останеш в Берлин, съвсем сигурно ще те хванат и след твоята схватка с гес-тапо почти сигурно ще те убият. Другият вариант е да дойдеш с нас. Ние ще те измъкнем от Германия за четиридесет и осем часа.

— Защо в Мюнхен?

— Имаме силна организация в Мюнхен и трябва да прекараме един ден там. Много по-безопасно е да пътуваме през нощта и ще ни трябват две нощи, за да стигнем до швейцарската граница.

— Значи отиваме в Швейцария?

— Да. Имаме добри приятели там и знаем безопасни места, където да пресечем. Ако всичко върви добре, вдругиден ще бъдеш свободен човек.

Кигън запали цигара и помисли за другите възможности. Разбира се, Волфсон беше прав. Нищо нямаше да спечели, ако останеше в Берлин.

— Продължавам да си мисля, че ако напусна Германия, ще загубя всякаква надежда да помогна на Джени.

— Ако може да й се помогне, аз ти обещавам, че ще направим всичко, което е по силите ни да я освободим — каза Волфсон.

— Какво ще кажеш за бягство?

— Почти невъзможно. Опитали сме три пробива. Всичко пропадна. Дванадесет души умряха.

Волфсон загаси цигарата си и отиде до прозореца, за да провери улицата.

„Какъв живот — мислеше си Кигън. — В постоянно бягство, без да се доверяваш на никого, и да знаеш, че ако те хванат, някой рус олигофрен ще ти отсече главата в мазето на затвора.“

— Какво ще правиш, когато се върнеш в Америка? — попита Волфсон.

— Не знам — отговори Кигън. — Всичко стана толкова бързо… Сигурно ще се опитам да събудя хората. Да видят какво наистина става. Може би ще събера пари за вас. Ще се опитам да ви помогна някак.

— Ще им кажеш ли нещо, което те вече да не знаят? Хората чуват това, което им се иска да чуят, ирландецо. И точно сега не искат да обременяват съвестта си. По-лесно е да не обръщат внимание.

— Аз имам влиятелни приятели, Аврам. Може да успея да направя нещо.

— Политици? — Волфсон поклати глава. — Те няма да ти помогнат. Те се водят по желанието на хората, а хората не искат да слушат за нашите беди. Те си имат свои собствени проблеми. Повярвай ми, знам.

Волфсон се опъна на пода, подложи ръце под главата си и се загледа в тавана. Няколко минути изминаха в мълчание.

— Има само един начин да впечатлиш някого с ужаса, който вече съществува тук — каза Волфсон накрая.

— И какъв е той?

— Да го види сам — каза Волфсон. — Никой не може да отрече това, което е видял със собствените си очи.

После затвори очи.

— Ще поговорим по-късно. Нужен ми е малко сън — ще бъде дълго пътуване.

Кигън седна, облегнат на стената, и опря брадичка на коленете си. През тежките пердета се прокрадваха тънки лъчи светлина. След минута-два дишането на Волфсон стана по-дълбоко, по-ритмично и той заспа. Кигън наблюдаваше как сенките в стаята растат. Накрая той също задряма.