Уилям Дийл
27 (32)

32.

Коулбрейк, Канзас, се намираше в югозападния ъгъл на щата. Триетажната сграда на съда беше най-високата в градчето и се издигаше точно в центъра. Около нея бяха скупчени пет-шест магазина. Единственото нормално дърво беше пред съда и в събота на пейката под него фермерите сядаха на приказка, докато жените им пазаруваха. Населението на самото градче беше 250 души.

Сега на пейката седяха само трима души. Джек Грогън и Дюи Уинтроп играеха на дама, дъската лежеше между тях. Третият мъж, Хайрам Джонсън, дялкаше свирка за внука си. Беше сряда. Годишнината от края на Световната война. И необикновено горещо за ноември. Градът беше почти безлюден.

— Трябва да е заради почивния ден — каза Гроган. — Всички са си вкъщи или са отишли някъде на парад.

— Не чухте ли? — обади се Хайрам. — Парадът в Липънкот е отменен.

— Какво се е случило?

— Пясъчна буря. Била по-лоша от зимната мъгла преди три години. Не можело да виждаш и на една крачка.

— Кой казва това? Харви Логан, басирам се.

— Точно така, Харви.

— Глупости, на него не може да му се вярва и на една думичка — каза Грогън. — Небето да се продъни, ще ти каже, че грее слънце.

— Добре де, обаче са отложили парада. И всичките ветерани с все презморските си шапки и медалите влезли в салона на училището, та да я изчакат да мине.

— Ако е като в Тълса миналото лято, няма да утихне — каза Дюи, сви устни и изплю дълга черна струя тютюнев сок в тревата.

— Чух, че в Чикаго имало такава буря, че превърнала деня в нощ — каза Хайрам.

— Да — намеси се Дюи. — Прочетох във вестниците, че са я видели чак в Олбъни, Ню Йорк. Ню Йорк! По дяволите, та това е през половината държава.

— По дяволите, Хайрам, не вярваш на това, нали?

— Вестниците не лъжат.

— Кой ти каза?

— Не и за такива неща.

— Глупости.

По шосето се зададе кола. Зад нея се вдигаха прашни вихрушки. Отдалече изглеждаше жълта, но като приближи, видяха, че е светлосиня, но е покрита с прах. Колата влезе в града и спря на площада. Шофьорът, със смъкнатата надолу вратовръзка, разкопчана яка и навити ръкави, слезе и изтупа праха от панталоните си. Под мишниците му имаше мокри петна, които стигаха почти до кръста.

„Търговски агент“ — помисли си Хайрам.

Шофьорът подръпна залепналата за гърдите му риза, отиде до пепси-автомата на стълбите на съда, пусна една монета, взе си кола и се приближи до пейката.

— Доста горещо за ноември, а? Хайрам кимна.

Търговският пътник отпи една глътка, изжабурка си устата с кипящата кола, после я глътна.

— Какво продаваш? — попита Грогън.

— Дамски дрехи — отговори високият мъж с усмивка. — Ама не върви много добре.

— Видя ли много прах?

— Навсякъде. А долу на юг е още по-лошо. Казвам ви, бях затворил прозорците и щях да припадна от горещина, а прахът се просмукваше направо през стъклата. Дяволска работа.

Той поклати глава и отпи още една глътка.

— Откъде си? — попита Хайрам.

— От Сейнт Луис.

— Доста далече.

— Е, тези дни трябва да пътуваш доста и да обиколиш голям район, за да си изкараш хляба.

— Прав си — съгласи се Грогън. — Хубава кола имаш.

— Беше, преди да ме хване тази виелица вчера. Виж, като гласпапир е. Изтърка ми боята от капака.

Той забърса с ръка под стъклото и събра цяла шепа прах. Не ги лъжеше — боята беше почти изтъркана от пясъка.

— По дяволите, гледай ти — каза Грогън.

— Накъде си тръгнал?

— Мислех да стигна до Липънкот и да пренощувам там. Забравих, че днес е празник.

— Откажи се — каза Грогън и поклати глава.

— Какво се е случило?

— Черна буря. Трябвало даже да отложат парада по случай годишнината от войната. Не можело да си видиш краката, толкова било зле.

— Може да задуха и насам — каза Хайрам.

— Със сигурност ли знаеш това?

— Приказки — каза Грогън. — Говорил по телефона със стария Харви Логан.

Хайрам поклати глава и повтори:

— Може да задуха и насам.

— Трябва да разбера — каза търговският пътник. — Може и да те убие, нали знаете. Прахът е толкова гъст, че може да те задуши до смърт. Ако наистина дойде насам, човек трябва да се прибере. И даже да си увие кърпа около носа и устата.

— Чувал съм за един човек, който останал навън. После наистина повръщал пръст, толкова зле било — каза Хайрам.

— Пак почваш — каза Грогън.

— Е, щом в Липънкот духа, няма да ходя натам — каза търговският пътник, отиде до бордюра и погледна на запад по шосето към Липънкот. — Имате ли хотел?

— На изток по шосето, на десетина мили. Бредитън. Отминал си го.

Той присви очи и се взря към хоризонта — търсеше зловещата вълна от пясък и вятър, който от месеци поразяваше малките прерийни градчета. През лятото горещината в Канзас беше стигнала 108 градуса по Фаренхайт и се беше задържала шейсет дни, а валежите за цяла година бяха само петдесет сантиметра. Така беше започнало всичко. Земята, изтощена от лошото стопанисване години наред, изсъхна, напука се, стана на шисти, после на прах. После задухаха силни ветрове и сякаш гигантска ръка загреба земята и я хвърли във въздуха. Облаците прах се мятаха като вълни в океан и поглъщаха всичко. Пътищата изчезваха. Огромни дюни затрупваха къщите. Цели градове изчезваха за една нощ, погребани под море от пясък. Животните се задушаваха в полето, хората умираха от пневномия, понеже дробовете им бяха задръстени с мърсотия. За девет месеца бе отвян почвеният слой на сто милиона акра. Смъртоносната вихрушка се разпростря от Тексас на север до границата с Колорадо. Прерийната земя така приличаше на плаж, че един журналист написа в „Тълса Трибюн“: „Карах си и изведнъж пътят изчезна. И изведнъж видях покрива на една къща, само билото, да стърчи от това, което приличаше на дюни на плажа. Почти очаквах да усетя мирис на солена вода.“

Търговският пътник беше преминал с колата през една малка буря предишния ден и това беше достатъчно зле. Сега, докато гледаше как черният облак замъглява хоризонта и расте, нещо в гърдите му се сви. Все още не се чуваше нищо, само зловещият черен плащ се развяваше пред буреносния вятър и се извисяваше към небето все повече и повече. Беше се насочил право към тях.

— Боже Господи — промълви търговският пътник. Тримата мъже дойдоха при него, проследиха погледа му и също видяха смъртоносния облак. Той продължаваше да се издига все по-високо в небето, по-черен от буреносен облак, по-черен от мрака.

— Господи — ахна Хайрам.

— На-на-насам ли идва? — запелтечи Грогън и очите му изскочиха.

— Не бой се, няма да ни подмине — каза Дюи.

— Трябва да си ида вкъщи — викна Хайрам. — Дано не стане като в Тълса.

— Иде, иде — извика Грогън и тримата мъже забързаха към колите си.

Търговският агент стоеше като хипнотизирай и наблюдаваше пясъчната буря. После смътно чу вятъра — нисък тътен, почти като далечна гръмотевица. „Вероятно е на двайсетина километра — помисли си той. — И е висока поне пет.“ Той купи още едно пепси, влезе в колата и отпраши назад по пътя, откъдето беше дошъл.

Караше към Бредитън, без да обръща внимание на ограничението от тридесет и пет мили в час. Гигантската вълна от пръст сякаш го гонеше по шосето. Търговският агент завърза една носна кърпа около лицето си и остави прозорците отворени заради горещината. Ферма след ферма от двете страни на пътя бяха напуснати. Табели по вратите съобщаваха на света, че земята и домовете са собственост на банката. На едно място мина покрай мъж, жена и две деца, които се суетяха край очукан стар форд. Вятърът вече вдигаше вихрушки около тях.

Беше на три мили от Бредитън, когато забеляза бензиномера. Стрелката показваше празно. Той удари уреда с пръсти, но стрелката не помръдна. Обзе го паника. Черната буря вече го настигаше. По шосето се въртяха пясъчни вихрушки, вятърът вече люлееше колата. После през спиралите от пясък и вятър той видя по пътя една бензиностанция, зави рязко и паркира до колонката. Бензиностанцията беше малка, от гофрирана ламарина и дърво, и вече трепереше пред яростната атака на природата. Мъжът изтича до вратата и заблъска по стъклото, после сви ръце около очите си и погледна вътре. Нямаше никого. Намери някакво ръждиво желязо и разби прозореца. Беше очевидно, че собственикът е напуснал набързо. Чекмеджето на касата беше отворено, токът беше изключен. Търговският агент изтича обратно до единствената колонка, разби катинара и започна да пълни резервоара, като се опитваше да закрие отвора му от вихрушката.

Огромната черна вълна се спусна отгоре му с рев на ранено животно и изведнъж денят се превърна в нощ. Пясъкът цепеше лицето и ръцете му като хиляди бръснарски ножчета. Той подкара колата към гаража, успя да го отвори и вкара колата вътре. Вятърът тръшна вратата и я затвори зад него, стана тъмно като в рог. Той запали светлините на колата и отиде обратно в офиса, грабна няколко шепи бисквити и захарни пръчици и ги наблъс-ка в джобовете си. Намери и газирана вода и взе няколко бутилки, върна се в гаража, влезе в колата, уви якето около лицето си, затвори прозорците и се сгуши на седалката.

Бушуващата отвън стихия бе огромна — десет километра висока, шейсет широка и петнадесет в дълбочина. Бурята се спусна върху малката постройка, погълна я, нападна я и безмилостно я заблъска със скорост сто километра в час. Той чуваше как металът свисти и как разни неща трополят из малката постройка, как стенат гредите. Единият край на покрива се отпра и вихърът забуча под него, обели го като кора на портокал и го отвя. Пясъкът се заизлива през отворената дупка като вода. Колата започна да се клати под яростта на природата. Търговският агент се държеше за кормилото и стискаше очи и зъби. Колата се затресе все по-бързо и по-бързо. Фин прашец започна да се процежда покрай прозорците.

Накрая, смазан и обезсърчен, търговският агент изкрещя:

— Спри!… Спри!… Спри!…

Беше тъмно като в полунощ и кошмарът продължаваше.

Търговският агент започна да се псува, че е приел тази работа. Беше прекарал три месеца в пътуване с кола първо на юг, после на север покрай Мисисипи до Сейнт Луис и беше видял обявата в един неделен вестник. Тогава реши да стане търговски пътник, понеже работата изглеждаше идеална. Щеше да бъде на път през цялото време и да обикаля селце след селце в прерийните щати.

— Всичко, което ти е необходимо — каза Албърт Кронън, човекът, който отговори на телефонното обаждане, — е един автомобил и сладкодумен език.

Неговата територия включваше Канзас, северна Оклахома и южна Небраска. Той можеше да прекара месеци на път без спиране и да показва стоката си — колани, памучни чорапи и бельо, семпли рокли — в село след село. Идеално. Никакво работно време, никакво разписание. Щеше да бъде самостоятелен.

Кронън обаче не беше споменал черните бури, тези вълни от смърт, които превръщаха равнинните щати в пустиня, селата в обезлюдени призрачни градове и отвяваха фермерската земя.

Колата се заклати по-силно. С мощен рев се откъсна и останалата част от покрива и търговският агент се сгуши по-дълбоко в седалката с рамене, вдигнати до ушите, и стиснати клепачи, за да се предпази от финия пясък, който се процеждаше през всяка цепка и отвор в колата. Колко дълго щеше да продължи това? Колко дълго можеше да продължи?

Вятърът порева още половин час и после отмина така бързо, както беше дошъл. Настана мъртвешка тишина. Търговският агент седеше на кормилото на колата. Усещаше в устата си вкус на пръст. Погледна се в огледалото и видя едно привидение, едно прашно клоунско лице с две черни дупки вместо очи. Избърса праха от лицето си с ръце и отвори вратата. От покрива на колата се посипа пясък.

През дупките в покрива на гаража нахлуваше мрачна светлина. Вратата беше приклещена. Той я подпря с рамо и я блъсна, колкото да се промъкне през нея. Площадката пред бензиностанцията се бе превърнала в пясъчна пустиня с високи дюни. Пътят към Бредитън беше навян цяла педя. Мъжът намери край една от стените полузатрупана метална табела и я издърпа. Един каубой с груби черти и с цигара, забучена в крайчеца на устата, му се усмихваше от табелата. Търговският агент прочете рекламата и се засмя на глас.

„Бих извървял цяла миля за един «Кемъл».“

„И на мен ми трябва камила — каза си той. — Но не точно като твоята.“

Използва табелата да изгребе пясъка пред гаражната врата и да направи път до шосето, изяде една захарна пръчка, изпи бутилка газирана вода и излезе с колата на шосето.

 

Един мъж, който можеше да бъде и на четирийсет, и на осемдесет години, стоеше пред входа на хотел „Бредитън“ — триетажна жълта тухлена сграда. Беше облечен в джинси с презрамки и стискаше юмруци пред гърдите си. Гледаше търговския пътник, но сякаш не го виждаше. Лицето му беше покрито с прах, очите и устата му приличаха на черни резки. Целият трепереше.

— Добре ли си? — попита търговският пътник.

— Н-н-никога не съм виждал п-п-подобно нещо — запелтечи възрастният човек. Ужасените му очи втренчено гледаха право напред. — П-п-пръст падаше от небето. Ад на земята. Ад на земята!

Една жена с лице като щавена кожа измиташе пясъка от линолеума на пода. Намазани с масло дрипи бяха пъхнати под и около рамките на прозорците. Фоайето беше приятно, с няколко дивана и кресла и разпръснати списания и вестници. Една врата до малкото бюро на рецепцията водеше към ресторанта.

Когато търговският пътник влезе, жената вдигна глава и попита:

— Искате да пренощувате ли?

— Да — отговори той.

— Имате късмет. Може да ви дадем, която стая поискате. — Тя остави метлата, отиде зад бюрото, завъртя регистрационната книга към него и му подаде писалка.

— Четири долара на вечер. Включва чисти чаршафи, мивка и шкаф в стаята, банята е в дъното на коридора. Закуската е за сметка на хотела.

— Съвсем приемливо — каза той уморено и записа името си в тефтера. Тя го завъртя обратно и прочете името му на глас.

— Джон Трекслър. Сейнт Луис. Знаете ли, мистър Трек-слър, виждам, че сте прекарали лош следобед, както и всички ние. Защо не се качите по стълбите на горния етаж и не вземете апартамента? Има самостоятелна баня и душ. Ще мога да ви нахраня след около час. Дотогава ще сме отворили кухнята отзад.

— Много любезно от ваша страна — каза търговският пътник. — Благодаря.

Той взе няколко вестника, качи се в апартамента, накисна се в топлата вана и спокойно зачете „Канзас Сити Стар“ отпреди четири дни. В отдела „Търси се“ забеляза една обява.

 

„Златна възможност. Само за квалифицирани мъже. Един шанс за участвате в изгодна сделка в нов зимен курорт. Трябва да сте добър скиор, катерач и да имате опит в планинското спасяване. Седмична заплата, стая и храна. Информация: Сноу Слоуп, Аспън, Колорадо.“

 

Той стана от ваната, избърса се, измъкна атласа от куфарчето. Аспън беше просто една точица в средата на Скалистите планини на около двеста и петдесет километра на запад от Денвър. Трекслър седна на леглото и запали цигара.

Двадесет и седем още веднъж беше намерил идеалното място, където да се установи.