Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“ — Робърт Кемписти, 1996

ИК „Бард“ ООД, 1996

История

  1. — Добавяне

39.

Опашката на ферибота за Стейтън Айланд беше по-къса от обикновено. Беше под нула градуса и откъм Дяволската врата духаше рязък вятър, надигаше се снежна буря. Парчета лед се люлееха в развълнуваните води. Във въздуха, танцуваха снежинки.

Човекът му беше позвънил рано сутринта.

— Мистър Кигън?

— Да.

— Обаждам се от името на полковника.

— Полковника?

— Вярвам, че имате визитната му картичка?

— O — каза Кигън. — Разбрах.

— Може ли да се срещнем на горната палуба на ферибота за Стейтън Айланд днес следобед? Този, който тръгва от Манхатън в два и половина.

— Предполагам. С кого говоря?

— В задната част на ограденото пространство.

— Кой е на телефона?

— Ще четете „Лайф“. Довиждане.

И затвори.

Защо беше цялата тази шпионска история? Нали всичко, което той искаше, беше да разгледа няколко папки!

Вратите се вдигнаха и потокът коли бавно нахлу на палубата. Кигън паркира и се качи на втората палуба на ферибота — тясна стая с тъмни петна по дървените пейки. Прозорците бяха заледени от студения вятър отвън. Въпреки че имаше радиатори, стаята беше студена и миришеше на смазка, солена вода и креозот. Кигън седна в единия ъгъл и отвори списанието.

Сирената измуча, фериботът потръпна и се отдели на заден ход от кея. След минута Кигън чу вратата зад него да се отваря. Нахлу студен въздух. Кигън не вдигна глава. Един глас попита:

— Мистър Кигън?

— Точно така — каза Кигън и погледна влезлия. Непознатият му поднесе кафява хартиена кесийка.

— Фъстъци?

— Не, благодаря — каза Кигън.

Мъжът беше висок, облечен във вълнено палто с вдигната яка, затворен вълнен пуловер и вълнена шапка. Имаше изправената стойка на военен и изглеждаше напрегнат, върху острото му лице се открояваха хлътнали проницателни очи, а над тях — рошава черна коса. Носеше авиаторски слънчеви очила, които смъкна и сложи в джоба на палтото си.

— Аз съм Смит — каза той и протегна ръка. Гласът му беше приятен, леко провлечен по южняшки. Докато се ръкуваха, Кигън усети нещо в шепата си — другата половинка от визитката на Донован.

— Просто за по-официално — каза Смит. — Но иначе нека бъдем на „ти“.

Кигън извади своята половинка от джоба си и долепи двете части. Прилягаха си идеално.

— Радвам се да те видя — каза Кигън.

Смит седна до него, облегна се, кръстоса крака и разпери ръце на облегалката на пейката. Кигън сви зиморничаво рамене, огледа помещението и попита:

— Нямате ли си кабинети в службата?

— Имах опашка цял ден — каза Смит. — Отървах се точно преди да се кача на ферибота. Всъщност това е много ефективна маневра. Ако се качат на борда, лесно ще бъдат разпознати и, разбира се, в такъв случай просто нямаше да ти обърна внимание.

— Мислиш, че германците са пратили хора да те следят? Не е ли малко параноично?

— Не германците, Кигън — каза Смит покровителствено. — Момчетата на Хувър. Пуснали са два екипа след мен. Знаят, че работя за Донован, а Хувър иска да знае всяка стъпка, която предприема той. Това е причината за цялото това неудобство. Ако направят връзка между нас двамата, ще тръгнат и след теб. И никога няма да свършиш нищо.

— Но защо Рузвелт е толкова нервен относно Хувър? Та той е президент на Съединените щати, за Бога!

— Понеже Хувър е назначен пожизнено. Никой не може да го уволни, ако си няма дяволски добра причина, и това го прави много влиятелен човек. И президентът не иска той да му бъде противник.

— Хувър наистина ли е такъв, а?

— Малък Наполеон? Изненадан съм, че все още не се разхожда с ръце в жилетката и не говори на френски.

— Искаш да кажеш, че отсега нататък ще се прокрадваме и ще се срещаме по този начин?

— Страхувам се, че да.

— Усещам се като женен мъж, който мами жена си, Смит.

— Интересна представа — каза Смит.

— Май ще се спогаждаме с теб — каза Кигън.

— Да — провлече Смит. — Виж сега какво е положението. Аз ще бъда твоят човек за контакт. Каквото и да ти трябва, по което и да е време, ще се свързваш с мен. Имаш ли си неприятности, ще се свързваш с мен. Арестуват ли те, или си болен и трябва да идеш в болница, ще се свържеш с мен. С никой друг. Само с мен. Окей?

— Разбира се. Нещо като да потъркаш бутилката и духът се появява. Ти си духът.

„Духът“ игнорира сравнението му.

— Преди малко сложих едно куфарче в багажника ти. Съдържа всичко, което ти е необходимо, за да започнеш.

Бих желал да си получа куфарчето обратно. То си е мое. И е скъпо.

— Как така си го сложил в багажника ми?

— Отворих го с шперц.

— Е, нали ти казах, че ще се погаждаме — засмя се Кигън.

— Надявам се, че няма да направиш живота ми непоносим, Кигън. Имам чувството, че можеш да превърнеш в ад живота на доста хора.

— Не бой се, няма.

— Бих желал нещата да минават през мен. Искам да знам какво мислиш да правиш. След като съм единственият ти контакт с Вашингтон, много е важно да ме държиш в течение. — Смит олющи поредния фъстък и пусна черупката в пликчето. — Сигурен ли си, че не искаш фъстъци? От Джорджия са.

— Не, благодаря. Искам да не ми се пречкаш в работата.

Смит го погледна за момент, после каза:

— Слушай, това е много важно. Не знам какво търсиш, но бъди колкото се може по-гъвкав. Ако някой те пита какво точно правиш за безопасността на Белия дом, казваш „проверка на охраната и обстановката“.

— Проверка на охраната и обстановката.

— Точно така. Няма да споменаваш за мен и Донован на никого и никога не си се срещал с Франклин.

— Франклин, а? И с него ли си на „ти“?

— Е, трудно бих могъл да си уредя среща на четири очи. Това значи да си на „ти“.

Кигън се изкикоти. Всъщност номерът беше да дадеш 350 000 долара дарение за президентската кампания и четири години да снабдяваш определен човек с пиячка.

— Ти май си доста влиятелен, а? — попита Смит.

— Просто логика — каза Кигън.

— Какво му е логичното да пуснеш един богат бизнесмен по следите на някакъв нацистки агент?

— Защо не? Виж, аз съм сигурен, че ти имаш цялото ми досие, Смит, но нека ти обясня нещо. Когато става въпрос за съвет, аз имам неограничени източници в почти всяка област, която можеш да си представиш. Експерти, Смит. Ако не знам как да направя нещо, мога за много кратко време да разбера как да стане. Ако ми трябва информация, мога да я намеря. Мислиш, че съм новак ли? Нищо подобно. Що се отнася до ФБР, не може да не знаеш, че успях да надхитрям федералната полиция цели шест години. Те така и не са се добрали до пълното ми описание. Мислих доста за този Двадесет и седем. За да го хванем, ще ни трябва доста логика — и още повече късмет. Аз съм логичен човек, а си имам и малко ирландски късмет. Вярно, ще трябва да действам бързо и по инстинкт, но каква е алтернативата — да предам информацията на Хувър и той да я забута в някоя папка с надпис „Към дело“?

— Съгласен съм, но точно тези неща не зависят от мен.

— Всъщност ти какво вършиш? — попита Кигън. — Имаш ли някакъв пост? Нали всеки във Вашингтон си има пост.

— Нямам пост.

— И какво правиш?

— Какво ли не.

— Значи си мистър Смит и правиш какво ли не?

— Точно така. И името ми наистина е Смит. Аз съм специалист по всичко. Всъщност момче за всичко.

— Сериозно?

— Съвсем. Бях във флотата няколко години. Известно време бях момче за всичко на адмирал Хари Грогън. Когато адмиралът искаше нещо, аз му го доставях. Когато искаше нещо да се направи, го правех. Всичко, по всяко време. Нямаше значение какво е, просто казвах: „Слушам, сър“ и се грижех да бъде направено. Това е то да си момче за всичко, Кигън. Всеки адмирал си има по едно. Сега съм момче за всичко на Донован. Просто за да сме наясно: горе-долу знам какво искаш да направиш и работата ми е да ти помагам, доколкото мога и в рамките на закона. Подчертавам — в рамките на закона, понеже не обичам неприятностите. Момчетата за всичко трябва да постигат резултати с минимум усилия и без неприятности.

— А ти си от най-добрите, а? Смит сякаш не го чу, а продължи:

— Знам какво се опитваш да направиш и ти знаеш какво правя аз, така че това покрива биографичните подробности. Сега да поговорим за операцията.

— А, вече стана операция!

— Вероятно малко пресилваме нещата. Тя е твоя, моя е само отчасти. И не е кой знае каква операция.

— Какво има в куфарчето?

— Документи, няколко телефонни номера, места за връзка, моята картичка с телефоните за през деня и през нощта… Естествено предпочитам дневния телефон.

— Женен ли си?

— Бях. Бях аташиран към посолството в Шанхай, когато японците започнаха войната. Жена ми беше на пазара. Уби я още първата вълна бомбардировачи.

— Моите съболезнования.

— Благодаря. Шефът — Донован обича да го наричат „шеф“, между другото се безпокои, понеже усеща, че този твой лов на вещици…

— Това не е лов на вещици, Смит. Уверявам те, че Siebenundzwanzig съществува.

— Аха. Та както казвах, той се страхува, че твоят мотив е прекалено личен. Хората, които са прекалено много лично заинтересовани в тези неща, понякога действат безразсъдно.

— Ще го имам предвид.

— Ако по някакво чудо откриеш този човек, ще ни го предадеш, нали така. — Той не задаваше въпрос, това беше по-скоро съобщаване на факт. Замълча и си обели един фъстък. — Разбираш колко ценен може да бъде този човек за нас, нали, Кигън?

— Разбира се.

— Разбира се какво? Разбира се, че ще го откриеш, или се разбира, че знаеш колко е ценен?

— И двете.

— И няма да направиш нещо прибързано като да го хвърлиш с циментови обувки в Ист Ривър, нали?

— Не обувки, Смит. Казва се „циментово палто“. Никога не съм правил такива неща.

— Шефът, изглежда, мисли, че знаеш поне сто екзотични начина как да ликвидираш хората.

— Казах ти, че не съм правил такива неща. Не съм казал, че не знам как да ги направя.

— Е, това ме успокоява.

— Чудесно. Вярва ли ми Донован?

— Дали ти вярва, или не, не е важно. Но той наистина мисли, че ти вярваш на тази история, и това е важното. Той просто прави един опит с теб. И не забравяй: ако тази информация стигне до Хувър, ще ни излезе солено. И Донован ще е първият, който ще го отнесе.

Кигън се усмихна криво и кимна.

— Разбрах, Смит.

— Ако имаш някакви въпроси, след като прегледаш материала в багажника, звънни ми. Хем ще си прибера куфарчето. Мисля, че това е всичко. Нещо друго да ти трябва?

Смит му харесваше. Беше грубоват и непочтителен, дори хаплив. Кигън реши да го изпита.

— Та значи си най-доброто момче за всичко, а?

— Не обичам да се хваля, Кигън. Какво има?

— Нещо, което може да ми е от полза.

— O? — възкликна Смит скептично.

— Мисля, че транспортът ще ми бъде голям проблем. Мразя да чакам по влакове и автобуси. Така че се чудя — мислиш ли, че можеш да ми осигуриш самолет?

Изражението на Смит изобщо не се промени.

— Самолет — каза той съвсем спокойно.

— Да. С пилот, който да си разбира от работата.

— Искаш самолет и пилот?

— Да, ще ми свършат добра работа.

— Има си хас!

Смит обели поредния фъстък и го лапна. Минута-две гледаше право напред и мислеше, после попита саркастично:

— Само това ли? Самолет и пилот?

— Засега — отговори Кигън. Усещаше, че Смит тайно се радва на предизвикателството, въпреки че никога нямаше да го признае.

Смит лапна още един фъстък и въздъхна.

— Ще поддържаме връзка.

И без да каже нито дума повече, стана и излезе.

— Много ми беше приятно — промърмори Кигън.

 

Кигън се върна вкъщи, наля си уиски, пусна една плоча на Каунт Бейси и прехвърли материалите от куфарчето. Беше впечатлен. В семпла кожена папка имаше пълномощия и удостоверения, че той е член на „Службата за безопасност на Белия дом, Следствен отдел“ с празно място за снимка; имаше и написан на машина списък на всички правителствени агенции с телефонните номера на директорите, които по принцип не фигурираха в указателите; имаше временен пропуск за архивния отдел на Федералното бюро за разследване; имаше и пропуск, който му позволяваше да влиза във военните бази на САЩ, и една визитна картичка с емблемата на Белия дом, на която Дон Смит неопределено фигурираше като „служител“, с телефонните му номера за през деня и през нощта. Плюс една бележка.

 

„Мистър Кигън.

Моля, прикрепете Ваши снимки на съответните места върху военните пълномощия и тези на Белия дом. Никакви ефектни пози, моля, обикновени снимки за паспорт.

Запомнете телефонните номера и унищожете визитката.

Вашият човек за връзка във ФБР е Глен Кирбо, на четвъртия етаж в сградата на Бюрото във Вашингтон. Той не знае какво търсите и не го интересува.

Военното разрешително ще Ви даде достъп до архивите.

Не е благоразумно да се излагате на излишни рискове.

Смит.“

 

На следващия ден се появи Драймън.